Джо Абъркромби
Червена страна (42)

Последни думи

— Точно като в доброто старо време, а? — Суийт се усмихна широко пред гледката на побелялата на петна равнина отпред.

— По-студено е — каза Шай и се загърна в новото си палто.

— Повече белези — каза и разтърка една от новите придобивки по лицето си.

— По-големи дългове — каза Темпъл и потупа празните си джобове.

Суийт се изкиска:

— Хленчещи женоря. Още сте живи, нали, намерихте децата си, стигнахте до Далечна стана, ширнала се пред очите ви? Аз на това му викам справедлив резултат.

Лам зарея поглед в хоризонта. Шай измърмори недоволно под носа си. Темпъл се усмихна, притвори очи и вдигна лице, за да се порадва на розовото слънце през клепачите си. Беше жив. Свободен. Дълговете му бяха по-големи от всякога, но въпреки това, да, справедлив резултат. Ако имаше Бог, той беше любящ баща, който винаги прощава на децата си, независимо колко са се отклонили от праведния път.

— Гледам, нашият приятел Бъкхорм се справя добре — каза Лам, когато изкачиха билото на едно възвишение и погледнаха надолу към фермата.

Беше построена на добро място, близо до поток — няколко солидни дървени постройки, наредени в квадрат. Тесни прозорци откъм външните им страни, а разстоянията между тях — преградени с ограда от заострени дървени стволове. В единия край, пред портата, имаше висока два пъти колкото човешки ръст дървена кула. Сигурно, цивилизовано, уютно на вид място. От комина на къщата се вдигаше дим и бавно се разнасяше по небето. Долината около фермата, докъдето стигаше погледът на Темпъл, беше покрита с висока зелена трева, тук-там задържал се в падините сняг и нашарена от черните точици на добитъка.

— Изглежда, има доста добитък за продан — каза Шай.

Суийт се надигна на стремената, за да огледа най-близко стоящата крава.

— И какъв добитък при това. Нямам търпение да го опитам на вкус. — Кравата го погледна подозрително, явно не много очарована от идеята.

— Може би ще е добре да съберем стадо — каза Шай. — За продан, като стигнем в Близка страна.

— Както винаги набито око за добрата сделка, а? — каза Суийт.

— Че защо да затваряш очи, като е под носа ти? Особено когато един от най-прославените пастири на света бездейства по цял ден.

— О, боже — промърмори Темпъл.

— Бъкхорм? — извика Суийт, когато четиримата приближиха портата. — Там ли си?

Не последва отговор. Портата беше открехната и поскърцваше на пантите си под напорите на вятъра. Освен тихото блеене на добитъка в далечината Темпъл не чуваше нищо.

Тогава долови тихия звън на стомана, когато Лам изтегли меча си.

— Нещо не е наред — изръмжа той.

— Ъхъ — отвърна Суийт, облегна арбалета на бедрото си и постави стрела в жлеба.

— Безсъмнено. — Шай свали лъка от гърба си и измъкна стрела от окачения пред коляното си на седлото колчан.

— О, боже — прошепна Темпъл, като внимаваше да е най-отзад, докато влизаха в двора на фермата. Копитата на конете изжвакаха в хваналата ледена коричка кал. Нямаше ли край вече? Погледът му зашари по врати и прозорци, беше настръхнал от напрежение в очакване на неизвестното — бандити, орда духове, дори дракона на Уердинур, дошъл да си отмъсти.

— Къде е златото ми, Темпъл?

Би предпочел драконът да бе изскочил от земята току пред краката му, отколкото призрачното видение, което излезе на прага на къщата на Бъкхорм. Кой друг, ако не прославеният наемник Никомо Коска?

Някога изящни, сега дрехите му бяха станали на парцал. Ръждивият му нагръдник беше изчезнал и мърлявата му риза висеше отворена отпред, крепяща се на две копчета. Единият му крачол беше разпран и под него се виждаше блед треперещ пищял. От великолепната му шапка нямаше следа и дългите оредели кичури коса, така старателно отгледани, за да прикриват плешивото петно на темето му, се полюшваха на мазни фитили. Обривът на шията беше станал аленочервен, покрит със следи от нокти, и като плъзналата по стената на изба влага, беше избил нагоре, чак до слепоочието на бледото му лице. Ръката му трепереше върху рамката на вратата, поклащаше се несигурно, приличаше на прясно изровен труп, съживен за развлечение на някой магьосник с черно чувство за хумор.

Той извърна обезумелите си кървясали очи към Темпъл и плесна ръка на дръжката на сабята си — единственото нещо, което беше успял да съхрани от някогашното си величие.

— Точно като края на евтино романче, а, Суорбрек? — Писателят изпълзя от тъмнината зад гърба му. Беше също толкова мръсен, бос, едното стъкло на очилата му беше напукано, потриваше нервно длани. — Завръщането на злодея!

Суорбрек облиза устни и не отговори. Може би не беше сигурен кой е злодеят в метафората.

— Къде е Бъкхорм? — извика Шай и насочи опънатия си лък към Коска.

Писателят се примъкна боязливо зад гърба му.

Стареца обаче не се плашеше така лесно.

— Както разбрах, кара добитък към Хоуп заедно с тримата си най-големи синове. Стопанката на дома е вътре, но за беда не е в състояние да приема посетители. Видите ли, с вързани ръце е в момента. — Коска облиза устни. — Дали някой от вас не носи нещо за пиене?

— Оставих моето при задругата, оттатък билото — кимна на запад Шай. — Осъзнах, че подръка ли ми е — изпивам го.

— Винаги съм имал същия проблем — каза Коска. — Бих помолил някой от хората ми да ми налее чаша, но благодарение на страховитите умения на господаря Лам и долните машинации на господаря Темпъл дружината е съвсем оредяла.

— И ти имаш роля в това — каза Темпъл.

— Самата истина. Живееш ли достатъчно дълго, рано или късно виждаш всичко да се руши пред очите ти. Но аз все още имам няколко скрити коза в ръкава си. — Коска изсвири остро с уста.

Вратата на хамбара се отвори и няколко от децата на Бъкхорм излязоха отпред. Очите им бяха ококорени от страх, а бузите им — мокри от сълзи. Най-отзад вървеше сержант Дружелюбния. На едната му китка още имаше окова, на която висеше другата — разбита. Широкото острие на сатъра в ръката му просветна.

— Здравей, Темпъл — каза той равнодушно, все едно се разминаваха в таверна.

— Здравей — изграчи Темпъл.

— Господарят Хеджес също бе така добър да се присъедини към нас. — Коска посочи нещо зад гърбовете им, но показалецът му се тресеше така силно, че не беше лесно да се каже точно към какво. Темпъл се огледа и забеляза, че на върха на кулата край портата се беше появила тъмна фигура. Самопровъзгласилият се герой от битката за Осранг беше насочил арбалет надолу.

— Много съжалявам за това — провикна се той.

— Като толкова съжаляваш, хвърли арбалета — изръмжа Шай.

— Искам си само онова, което ми се полага! — викна той.

— Ще ти дам аз на теб каквото ти се полага, подмолно…

— Може би ще установим на кого какво се полага, но после, сега трябва да намерим парите, нали така? — каза Коска. — И като първа крачка в тази посока традицията повелява вие да хвърлите оръжия, прав ли съм?

Шай се изплю на земята и лъкът й не помръдна:

— Майната ти!

Лам разкърши врат:

— Ние не държим много на традициите.

— Сержант Дружелюбния? — свъси вежди Коска. — Ако те не хвърлят оръжие, докато преброя до пет, убий едно от децата.

Дружелюбния намести пръсти около дръжката на сатъра.

— Кое?

— Какво ме интересува? Избери някое?

— Предпочитам да не го правя.

Коска извъртя с досада очи към небето:

— Хубаво, най-голямото, тогава. После карай надолу. Трябва ли аз да мисля за всички подробности?

— Исках да кажа, предпочитам да не…

— Едно! — кресна Стареца.

Никой дори не понечи да свали оръжие. Напротив, Шай се надигна леко на стремената и го погледна навъсено иззад тетивата.

— Ако детето умре, ти си следващият.

— Две!

— А след него ти! — За герой от войната гласът на Хеджес се извиси твърде писклив.

— А после всички останали — изръмжа Лам и разкърши рамене.

Суорбрек се беше вторачил в Темпъл иззад рамото на Коска с вдигнати безпомощно длани, сякаш казваше: „Какво може да направи в такава ситуация разумен човек?“.

— Три!

— Спри! — извика Темпъл. — Просто… спри, мамка му! — Слезе от коня.

— Какво си мислиш, че правиш — кресна му Шай с изкривена на една страна покрай перата на стрелата уста.

— Тръгвам по тежкия път.

Темпъл тръгна бавно през двора. Ботушите му изжвакаха в покритата със слама кал, вятърът разроши леко косата му. Не тръгна с усмивка както Кадия към тъмните силуети на ядачите, когато влязоха във Великия храм. Костваше му огромно усилие и беше притворил очи, сякаш вървеше срещу вихрушка. Но продължи да върви.

Слънцето проби облаците и проблесна болезнено ослепително в извадената стомана. Беше го страх. Зачуди се дали няма да се напикае в гащите. Това не беше лекият път. В никакъв случай. Но беше верният път. Ако имаше Бог, той беше справедлив съдия, който следи всеки да получи заслуженото. Затова Темпъл се свлече на колене пред Коска, вдигна глава, погледна го право в кървясалите очи и се зачуди колко хора беше избил през дългата си кариера на наемник.

— Какво искаш? — го попита.

Бившият генерал го погледна учудено:

— Златото си, разбира се.

— Съжалявам. — И наистина съжаляваше. — Няма го вече. Контъс го взе.

— Контъс е мъртъв.

— Не е. Хванахте грешния човек. Контъс взе парите и с тях е свършено. — Не се опитваше да прозвучи искрено или убедително като преди. Просто гледаше съсухреното лице на Коска и каза истината. И въпреки страха, голямата вероятност да умре в следващата секунда и леденостудената вода, която се просмукваше нагоре по крачолите му, се почувства добре.

Настъпи тягостно, изпълнено с ужас мълчание. Коска гледаше в Темпъл, Шай — в Коска, Хеджес — в Шай, Суийт — в Хеджес, Дружелюбния — в Суийт, Лам — в Дружелюбния, а Суорбрек — навсякъде. Всичките готови, затаили дъх.

— Ти ме предаде — каза Коска.

— Да.

— След всичко, което направих за теб.

— Да.

Треперещите пръсти на Стареца се насочиха към дръжката на сабята му.

— Заслужаваш да те убия.

— Вероятно — призна Темпъл.

— Искам си парите — каза Коска и в тона му се промъкна жалостива нотка.

— Не са твои. Никога не са били. А и за какво са ти?

Коска примига объркано и ръката му потрепери несигурно над дръжката на сабята.

— Ами… мога да ги използвам да си върна херцогството…

— Не го искаше, докато беше в ръцете ти.

— Ами… пари са.

— Ти дори не обичаш парите. Когато се сдобиеш с тях, ги пропиляваш с лека ръка.

Коска понечи да спори, но видя очевидната истина в тези думи и замълча. Вторачи се в Темпъл, пъпчасал, треперещ, прегърбен и състарен до неузнаваемост, така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Понякога — промърмори — си мисля, че въобще не приличаш на мен.

— Старая се. Какво искаш?

— Искам… — Коска примига и погледна към децата — Дружелюбния с ръка на рамото на едното и сатър в другата. После към Лам с меч в ръка и мрачен като гробокопач. Към Шай, насочила лък към него. Към Хеджес, насочил арбалет към нея. И кльощавите му рамене увиснаха.

— Искам да мога да направя всичко отново. Да го направя… както трябва. — В очите на Стареца избиха сълзи. — Как се превърнах в това, Темпъл? Имах толкова качества. Толкова много възможности. Пропилени. Изнизаха се през пръстите ми като пясък. Толкова разочарования…

— Повечето си ги причини сам.

— Естествено. — Коска потрепери, докато въздишаше тежко. — Но от тях боли най-много. — Посегна към сабята.

Но тя не беше там. Той сведе озадачен поглед към празната ножница.

— Къде ми е… ъъъ?

Острието изскочи от гърдите му. Двамата с Темпъл го зяпнаха еднакво учудени. Слънцето проблесна в острия връх и по мърлявата предница на ризата му изби кърваво петно. Суорбрек пусна дръжката и пристъпи назад с широко отворена уста.

— О — каза Коска, докато се свличаше на колене. — Ето къде била.

Зад гърба на Темпъл изтрака арбалет и почти в същата секунда — втори. Той се хвърли настрани и се просна на една страна в калта.

Хеджес извика и изпусна арбалета си. Дланта на едната му ръка беше пронизана от къса стрела. Суийт свали своя, първоначално леко учуден, после — видимо доволен от изстрела.

— Наръгах го — промърмори Суорбрек.

— Улучена ли съм? — попита Шай.

— Ще живееш — отвърна й Лам и чукна с нокът стрелата от арбалета на Хеджес, забита в рога на седлото й.

— Последните ми думи… — Коска простена тихо и се строполи до Темпъл. — Имах готови… чудесни думи. Какво беше? — На сбръчканото му лице грейна онази лъчезарна усмивка, на която само той бе способен — самата дружелюбност. — Ааа! Сетих се…

Не помръдна повече.

— Мъртъв е — каза Темпъл. — Край на разочарованията.

— Ти беше последното — каза Дружелюбния. — Казах му, че и за двама ни ще е по-добре в затвора. — Хвърли сатъра на земята и погали детето по главата. — Вървете вътре при майка си.

— Прониза ме! — изпищя Хеджес, стиснал китката на прободената си ръка.

Суорбрек намести счупените си очила и погледна отново, сякаш не вярваше на това, което виждаше през тях.

— Удивителни умения!

— Целех се в гърдите му — промърмори под нос възрастният скаут.

Писателят прекрачи небрежно трупа на Коска.

— Господарю Суийт, чудех се дали не бихте ми отделили минутка. Искам да поговорим за книгата, която замислям.

— Сега? Наистина не виждам…

— Естествено, прилична част от печалбата ще се полага на вас.

— … как бих могъл да откажа.

Леденостудената вода се просмукваше през крачола на панталона му и сграбчваше задника му в мразовита прегръдка, но той установи, че не може да помръдне от земята. Изправянето лице в лице със смъртта наистина изстисква човека до последна капка сила. Особено ако цял живот не се е изправял лице в лице с нищо.

Осъзна, че Дружелюбния стои до него, загледан отгоре в трупа на Коска.

— Какво да правя сега? — го попита.

— Не знам. Какво правят хората?

— Замислям автентичен портрет на покоряването на Далечна страна — бръщолевеше Суорбрек. — Епичен разказ! Пленяваща история, в която вие сте изиграли повратна роля…

— Повратен съм, така си е — съгласи се Суийт. — Какво е повратен?

— Ръката ми! — изпищя отгоре Хеджес.

— Радвай се, че не е главата — каза му Лам.

От вътрешността на къщата се чуха радостни вопли, когато децата на Бъкхорм откриха майка си. Добри новини. Справедлив резултат.

— Читателите ми ще тръпнат от вълнение при героичните ви приключения!

— Аз лично тръпнах от тях — изсумтя Шай. — На изток никой няма да повярва на какво са способни героичните ти газове вечер край огъня.

Темпъл вдигна глава и се загледа в облаците. Ако имаше Бог, светът изглеждаше така, все едно го нямаше.

— Но ще настоявам за пълна достоверност. Никакви преувеличения! Истината, господарю Суийт, е в сърцето на всяка велика творба.

— Никакъв проблем. Като се замисля, чувал ли си историята за това как убих огромна червена мечка с ей тези голи ръце…