Джо Абъркромби
Червена страна (3)

Просто хора

Дъждът беше спрял. Погледът на Шай си проправи път през гората, оживяла от шума на капките по клоните и листата на дърветата, премина над ствола на отсеченото дърво, подпряно на две сковани от дъски подпори, наполовина одялано от кората, с все още забито в нея ренде, и спря до овъглените останки от къща.

— Не са от най-трудните за следване, копелетата — промърмори Лам. — Откъдето минат, оставят изгорели къщи след себе си.

Сигурно си мислеха, че вече са убили всички, които могат да решат да тръгнат след тях. Опитваше се да не мисли какво можеше да стане, ако в даден момент откриеха, че тя и Лам ги следват с раздрънкания си фургон.

Преди планираше всичко, всеки ден, час по час — нейния, този на Лам, на Гъли, на Роу и Пит също, — стегнати и подредени, всичко на мястото си, точно където трябва да е. Винаги гледаше напред, в бъдещето. И го виждаше ясно, спретнато и чисто като новопостроена къща.

Струваше й се невероятно, че оттогава са минали само пет дни. Само пет нощи, прекарани под плющящото от вятъра платнище на фургона. Пет сутрини, в които се събуждаше премръзнала и схваната до болка, а зората я посрещаше като отворена под краката й черна паст. Пет дни по следите, през покрити с трева равнини, през гори, с едно око вперено назад към черното й минало, чудейки се коя ли част от него беше успяла да се отскубне от студената прегръдка на земята, за да се промъкне зад гърба й и докато тя гледа усмихната към утрешния ден, да й открадне живота.

Шай триеше нервно пръсти в дланта си.

— Да идем да погледнем? — Ако трябваше да си признае, беше я страх какво можеше да открие там. Страх я беше да погледне, страх я беше да не погледне. Чувстваше се смазана, с празнина в душата, където някога бяха надеждите й.

— Ще мина отзад. — Лам изтупа колене с шапката си и тръгна да обикаля поляната. Няколко съчки изпукаха под краката му, няколко гълъба се вдигнаха с пляскане на криле към небето — постара се да го чуят, че идва. Не че имаше кой да го чуе. Не и някой жив.

Отзад имаше обрасла зеленчукова леха, край нея някой беше започнал да копае продълговата дупка, но бе спрял едва на педя дълбочина в упоритата твърда почва. Нещо лежеше на земята до нея. Беше покрито с подгизнало одеяло, от чийто край стърчаха ботуши, а до тях — кльощави боси стъпала с черно под посинелите нокти.

Лам клекна, повдигна единия край на одеялото и надзърна отдолу. Мъж и жена — посивели безизразни лица — и двамата с дълбоко прерязани гърла. Главата на жената се люшна на една страна и раната на шията й зейна — лилава и влажна.

— Уф. — Шай прехапа език и заби поглед в земята. Само непоправим оптимист би очаквал различна гледка. Тя по принцип беше далеч от всякакъв оптимизъм, но тези две лица успяха някак да й въздействат.

— Не ги пипайте, копелета!

Първото, което Шай видя, бе блясъкът на върха на стрела. Последва го ръката, която стискаше опънатия лък — побелелите от напрежението кокалчета се открояваха ясно на черното дърво. След това дойде лицето. Беше на момче, може би шестнайсетгодишно, със залепнала от влагата по бледото му лице пепеляворуса коса.

— Ще ви убия! Ще го направя! — Той излезе от храсталака и запристъпва предпазливо, опипвайки с крак земята пред себе си. По напрегнатото му лице падна сянка, ръката с лъка потрепери.

Шай напрегна всички сили да не помръдне — непосилна задача, предвид борещите се един с друг инстинкти да се нахвърли върху него или да побегне назад. Всяко мускулче в тялото й изгаряше от напрежение да направи едното или другото. Навремето Шай с охота се впускаше във всичко, което й подсказваха инстинктите й. Но тъй като те обикновено поемаха все по неприятни маршрути и неминуемо я откарваха право в лайната, този път тя остави копелетата да се спасяват без нея и остана като закована, без да откъсва очи от очите на момчето. Пълни със страх очи, в това нямаше нищо чудно, ококорени, блеснали.

— Как се казваш? — попита го Шай с тих и спокоен глас, сякаш двамата бяха на танцова вечеринка в края на жътвата, а не пред изгоряла къща с мъртви хора наоколо и опънати лъкове помежду си.

Езикът на момчето пробяга нервно по устните му, а върхът на стрелата се полюшна и Шай почувства неприятен сърбеж по гърдите си на мястото, където сочеше.

— Аз съм Шай. Това е Лам.

Очите на момчето прескочиха от нея на Лам, върхът на стрелата също. Лам дори не трепна, пусна обратно края на одеялото и бавно се изправи. Шай се досети, че погледнат през невинните очи на момчето, той изглеждаше всичко друго, но не и безобиден. Гъстата му брада не успяваше да скрие белезите и само поглед беше достатъчен да се досетиш, че с подобна колекция човек не се сдобива случайно, колкото и да е нескопосан с бръснача. Шай предполагаше, че ги е получил в битки в Севера, но ако тогава е бил боец, сега от някогашния му боен дух не беше останало нищо. Най-обикновен страхливец, както винаги казваше тя. Но момчето нямаше как да знае това.

— Ние преследваме едни хора — продължи Шай кротко, спокойно, притегляйки очите на момчето и върха на стрелата обратно към себе си. — Изгориха фермата ни край Скуеърдийл. — Изгориха я, убиха човек, който работеше за нас, и отвлякоха брат ми и сестра ми… — Гласът й потрепери и тя преглътна тежко. — От тогава ги следваме.

— Май са минали и оттук — каза Лам.

— Вървим по следите им. Може би двайсет мъже, яздят бързо. — Върхът на стрелата се спусна леко към земята. — Минали са през още няколко ферми. Същата работа. После ги проследихме през гората. Накрая — до тук.

— Бях излязъл на лов — промълви момчето.

Шай кимна разбиращо:

— Ние бяхме в града. Да продадем зърното.

— Върнах се и… — За най-голямо облекчение на Шай върхът на стрелата се насочи към земята. — Нищо не можех да направя.

— Не.

— Отвели са брат ми.

— Как се казва?

— Евин. На девет е.

Настъпи тишина, нарушена само от капките от листата на дърветата и накрая тихото скърцане на лъка, когато момчето отпусна тетивата.

— Знаеш ли кои са? — попита Лам.

— Не ги видях.

— Знаеш ли защо са отвлекли брат ти?

— Казах ти, не бях тук. Не бях тук.

— Добре, добре — успокои го Шай. — Разбирам.

— Преследвате ги, така ли? — попита момчето.

— Просто вървим по следите им — отвърна Лам.

— И ще си вземете обратно брат ти и сестра ти?

— Можеш да се обзаложиш — каза Шай, сякаш успехът им зависеше от това с колко увереност го казваше.

— Ще спасите ли и моя брат?

Шай погледна към Лам и той отвърна на погледа й, но не каза нищо.

— Ще опитаме — каза Шай.

— В такъв случай идвам с вас — каза момчето.

— Сигурен ли си? — попита Лам след кратко мълчание.

— Мога да се справя с каквото трябва, дърто копеле! — изкрещя момчето и вените на шията му изскочиха.

Лам не потрепна.

— Все още не знаем какво ще трябва.

— Имаме място във фургона, щом си готов да се включиш. — Шай протегна ръка към момчето. Той я изгледа за секунда, после пристъпи напред и я стисна силно, както обикновено правеха мъжете, когато искаха да изглеждат по-корави, отколкото са.

— Казвам се Лийф.

— Това твоите ли са? — кимна към двете тела Шай.

Момчето примига учестено:

— Опитах да ги погреба, но земята е твърда, а нямам нищо за копане. — Той потри с палец нащърбените нокти на пръстите си. — Опитах.

— Искаш ли помощ? — попита го Шай.

Той увеси глава, лицето му посърна и се сгърчи, после кимна бавно.

— Всеки има нужда от помощ понякога — каза Лам. — Ще донеса лопатите.

Шай протегна ръка, поколеба се за момент, но накрая я сложи нежно на рамото на Лийф. Беше напрегнато, сякаш всеки момент щеше да се отърси от нея, но той не помръдна и тя изпита облекчение, че не го направи. Може би тя имаше повече нужда от тази ръка на рамото му отколкото той.

 

 

Продължиха напред, вече трима, но друго не се промени. Все същият вятър в лицето, същото небе над главата, същата следа пред очите и все същото напрегнато мълчание помежду им. Фургонът започваше да усеща изминатото разстояние по неравния терен и с всяка следваща миля се тресеше и тракаше все повече след двата вола. Едно от колелата почти се разпадаше в железния си обръч. Шай почти му съчувстваше, тя самата бе на път да се разпадне. Разпрегнаха воловете и ги пуснаха да пасат. Разтовариха фургона, Лам го повдигна от единия край и ръмжейки от напрежение, го държа така, докато Шай с помощта на малкото инструменти и пироните, които бяха купили, направи каквото можа за колелото. Лийф й подаваше чука при нужда, но колкото и да му се щеше да е от полза, повече от това не успя да направи.

Следата водеше до брод на река и продължаваше от другата й страна.

Калдер и Скейл се запънаха да минат реката, но накрая Шай успя да ги убеди с помощта на остена и те изтеглиха фургона на отсрещния бряг и спряха до висока триетажна каменна мелница. Онези, които преследваха, не си бяха направили труда дори да опитат да я запалят и голямото й дървено колело пляскаше ведро в препускащия бързей на реката. На спуснати от таванския прозорец въжета висяха обесени един до друг двама мъже и жена. Вратът на единия беше счупен и се беше разтеглил до скъсване, а стъпалата на другия се поклащаха на крачка от калта, обгорени до червено.

Лийф ги зяпна ококорен:

— Що за хора вършат такива неща?

— Просто хора. За това не се иска да си кой знае колко особен — отвърна Шай. Въпреки това на нея самата от време на време й се струваше, че не следваха просто хора, а някаква чудата буря, която препуска като обезумяла през безлюдната земя, разравя пръстта, откъдето мине, и оставя след себе си празни бутилки, боклук, изгорели къщи и обесени хора. Вихрушка, отнесла със себе си децата в неизвестна посока и по неизвестна причина. — Искаш ли да се качиш горе да срежеш въжетата, Лийф?

В погледа му се четеше, че не гори от желание, но въпреки това той измъкна ножа си и влезе в мелницата.

— Доста копане ни мина през ръцете напоследък — промърмори Шай.

— Добре, че се спазари с Клей за лопатите — каза Лам.

Тя се засмя, после осъзна какво правеше и смехът й я задави и премина в кашлица. Лийф подаде глава през прозореца, надвеси се и започна да реже въжетата, а телата на тях затрепкаха.

— Не е редно ние да разчистваме след копелетата — каза Шай.

— Все някой трябва да го направи. — Лам й подаде едната лопата. — Или предпочиташ да оставиш тия хорица да си висят?

Привечер следата ги отведе до лагерен огън. Слънцето беше слязло ниско и лъчите му подпалваха краищата на облаците, вятърът клатеше дърветата и рисуваше форми по високата трева. Огънят беше запален току на края на горичка, чиито клони бяха надвиснали като стреха над него. Беше три крачки широк кръг от овъглени клони и слегнала пепел. Преди Лам да успее да спре напълно пръхтящите Калдер и Скейл, Шай скочи от фургона, извади ножа си, изтича напред и разрови пепелта. Няколко въгленчета още тлееха.

— Пренощували са тук — провикна се тя.

— Настигаме ги, значи? — Лийф също скочи от фургона, постави стрела в лъка, но не опъна тетивата.

— Така мисля — отвърна Шай. Не знаеше обаче дали това бе за добро, или за лошо. Вдигна от земята парче протрито въже, забеляза по края на храсталака една скъсана паяжина, а по-навътре в гората — парченце плат, закачено на един трънлив клон.

— Някой е отишъл натам, а?

— Повече от един. Тичешком. — Шай тръгна през храстите, приведена ниско, за да не загуби равновесие по покрития с изпопадали листа хлъзгав склон, и напрегна очи в сумрака…

Видя Пит. Лежеше по очи край едно повалено дърво, толкова мъничък сред възлестите корени. Искаше да изкрещи, но не й беше останал глас, не можеше да си поеме дъх дори. Хукна напред, изпързаля се на една страна сред облак сухи листа, скочи обратно на крака и продължи да тича. Клекна до него. Тилът му беше само сплъстена коса и съсирена кръв. Ръката й се разтрепери, когато я протегна. Не искаше да вижда лицето му. Трябваше да го види. Затаи дъх, докато с мъка обръщаше лекото му вкочанено телце и събори с треперещи пръсти полепналите по лицето му сухи листа.

— Това брат ти ли е? — промълви Лийф.

— Не. — Обля я вълна на облекчение, почти й призля. После още повече от това, че изпита облекчение при вида на мъртвото момче. — Твоят?

— Не.

Шай пъхна ръце под тялото на мъртвото дете, вдигна го и тръгна обратно по склона, следвана от Лийф. Видя тъмния силует на Лам да се откроява на яркия фон на залеза. Беше застанал сред дърветата на края на гората, вторачен право в нея.

— Той ли е? — Чу Шай задавания му глас. — Пит ли е?

— Не. — Шай положи тялото с разперени настрани ръце и килната назад глава на отъпканата трева.

— Мътните го взели. — Лам беше заровил пръсти в посивялата си коса и стискаше глава, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— Може би се е опитал да избяга. Послужил е за урок на останалите. — Надяваше се Роу да не е опитала същото. Надяваше се да е проявила повече разум. Искаше й се да е по-разумна, отколкото бе тя на нейната възраст. Надвеси се през страничната преграда на фургона и докато беше с гръб към останалите, стисна очи и изтри сълзите си. Издърпа проклетите лопати и се върна при тях.

— Пак копане, мамка му — изсъска Лийф и започна да ръчка с такава ярост пръстта, все едно тя беше отвлякла брат му.

— По-добре ти да копаеш, отколкото теб да те копаят — каза Лам.

Шай ги остави да копаят край пасящите волове и тръгна да обикаля в широки кръгове, ниско приведена над земята. Зарови пръсти в хладната трева и напрегна очи да разчете следите в отиващата си светлина. Опита да отгатне какво се беше случило тук и каква щеше да е следващата крачка на онези, които преследваха.

— Лам.

Той клекна с пъшкане до нея и изтупа пръстта от ръкавиците си.

— Какво има?

— Изглежда, трима са се отделили тук и са поели на югоизток. Останалите са продължили на запад. Какво мислиш?

— Опитвам се да не мисля. Ти си по разчитането на следите. Само дето нямам идея кога стана толкова добра в това.

— Нищо работа, просто гледам и обмислям видяното. — Шай не искаше да му казва, че да преследваш хора и теб да те преследват, са двете страни на една и съща монета, а също, че в последното имаше две години неприятен опит.

— Разделили са се, значи? — намеси се Лийф.

Лам зачопли ухото си и погледна на юг:

— Неразбирателство помежду им?

— Възможно е — отвърна Шай. — Но също е възможно да са ги изпратили да обиколят и да излязат в гръб, за да проверят дали някой не ги следва.

Лийф посегна за стрела и очите му зашариха по хоризонта.

Лам свали ръката му.

— Ако са тръгнали да правят това, досега да са ни видели. — Той продължи да гледа на юг, покрай гората, към ниското било на един хълм, накъдето Шай предполагаше, че са тръгнали тримата. — Не. Мисля, че на тези просто им е дошло до гуша. Може би са си казали, че нещата са стигнали прекалено далеч. Може да са започнали да се питат дали няма скоро и те да виснат на въжето. Както и да е, ние тръгваме след тях. Надявам се да ги настигнем, преди на тая каруца да й се разпаднат колелата. Или на мен — краката — добави той, докато се покатерваше с мъка на капрата.

— Децата не са с тях — каза Лийф и лицето му посърна.

— Не са. — Лам си сложи шапката и я намести. — Но те може да ни насочат в правилната посока. Трябва да поправим както трябва фургона, да си набавим нови волове или да си вземем коне. Трябва ни и храна. Може тези тримата да…

— Ти, дърт страхливецо.

Настъпи тишина. После Лам кимна към Шай:

— Двамата с нея я дъвчем тази тема от години, ти няма какво повече да кажеш по въпроса. — Шай погледна към тях — момчето, застанало до фургона, гледащо ядосано изотдолу към Лам на капрата, който го изгледа невъзмутимо отвисоко.

— Трябва да продължим след децата, иначе… — поде с изкривена от гняв уста Лийф.

— Качвай се във фургона, момче, иначе ще вървиш след децата пеша.

Лийф понечи да отговори нещо, но Шай го стисна за ръката.

— И аз искам не по-малко от теб да ги настигнем, но Лам е прав. Това са двайсет мъже, лоши хора, въоръжени и готови на всичко. Нищо повече не можем да направим.

— Но все някога ще ги настигнем, нали? — сопна се Лийф, задъхан от гняв. — По-добре да е сега, докато моят и твоят брат са все още живи!

Шай трябваше да си признае, че той имаше известно право, но това не променяше нещата. Тя устоя на погледа му и заговори тихо и спокойно, но настоятелно:

— Качвай се във фургона, Лийф.

Този път момчето направи каквото му каза, качи се тромаво отзад и без да каже дума повече, се намести сред багажа, с гръб към нея и Лам.

Шай намести изтръпналия си от пътя задник на капрата до Лам, който плесна с юздите и Калдер и Скейл потеглиха неохотно.

— Какво ще правим, когато настигнем тези тримата? — прошепна тя, така че Лийф да не я чуе. — Вероятно и те ще са въоръжени и готови на всичко. При всички положения са по-добре въоръжени от нас.

— Тогава ние ще трябва да сме готови на повече от всичко.

Шай го погледна учудено. Този едър и добродушен северняк, който се смееше и тичаше през нивата с Пит на едното рамо и Роу — на другото, същият, който сядаше по залез-слънце с Гъли и двамата си подаваха бутилката тихомълком с часове, онзи, който през всичките тези години веднъж не посегна дори да я шамароса, въпреки че понякога тя направо си го просеше, сега беше готов да се омаже до лактите с кръв, сякаш това не беше нищо и никаква работа.

Шай знаеше, че не е нищо и никаква работа.

Тя затвори очи и спомените изплуваха един по един — лицето на Джег, след като тя го наръга, а той залита по улицата и мърмори: „Да попуша, дай да попуша“. Продавачът в магазина, ококорил насреща й очи, а ризата на гърдите му подгизва от черна кръв. Изражението на лицето на Дод със стрелата й в гърдите му и зяпналата му уста. „Защо го направи?“

Тя затърка здраво лице с ръка и по гърба й изби пот. Ударите на сърцето й кънтяха в ушите, също както тогава. Шай се заизвива в мръсните дрехи, сякаш искаше да се отскубне от тях, а така и от миналото си. Но то я беше стиснало здраво, не й даде да избяга. Сега в името на Пит и Роу трябваше отново да изцапа ръцете си. Обви с пръсти дръжката на ножа, пое дълбоко дъх и стисна зъби. Нямаше избор тогава. Няма избор и сега. А и за хора като тези, които преследваха, не си заслужаваше да рони сълзи.

— Когато ги настигнем — гласът й прозвуча тих и немощен насред сгъстяващия се мрак, — ще успееш ли да направиш каквото ти кажа?

— Не — отвърна Лам.

— Ъ? — През всичкото това време той беше правил каквото тя казваше, толкова дълго, че не можеше да си представи друга възможност.

Когато извърна поглед към него, белязаното му лице беше изкривено като от болка.

— Поех обещание пред майка ти. Преди да умре. Обещах й да се грижа за децата й. За Пит и Роу… предполагам, това включва и теб, нали така?

— Предполагам — промърмори Шай, далеч не убедена в това.

— Нарушил съм много обещания в живота си. Оставих ги забравени, отнесени, като сухи листа по повърхността на водата. — Той разтри очи с опакото на ръкавицата си. — Това мисля да го спазя. Затова, когато ги настигнем… ти ще правиш каквото аз кажа. Този път.

— Добре. — Не й струваше нищо да го каже, ако от това щеше да му олекне.

Като му дойдеше времето, щеше да направи каквото трябва.