Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Ще се лее кръв

Беше точно преди зазоряване. Утрото беше ведро и мразовито, а калта — покрита с коричка скреж. Повечето газени фенери по прозорците бяха угасени, а факлите, осветяващи табелите, бяха догорели и небето беше осеяно със звезди. Стотици, хиляди искрящи като скъпоценни камъни звезди. Виещи се на спирали, пръснати и скупчени, подредени в блещукащи съзвездия. Студът щипеше бузите на Темпъл. Той отвори уста и вдигна лице към небето. Завъртя се, после пак и пак, чак докато не му се зави свят, опиянен от цялата тази красота. Странно как досега не ги беше забелязал. Може би защото очите му бяха все в земята.

— Мислиш, че има отговор там горе ли? — каза Берми, обвит в облак пара от дъха му и от дъха на коня.

— Не знам къде е отговорът — отвърна Темпъл.

— Готов ли си?

Той се обърна да погледне къщата. Конструкцията от дебели греди беше готова, повечето греди на покрива, рамките на прозорци и врати също. Силуетът й се извисяваше гордо, черен на фона на осеяното със звезди небе. Само преди ден Маджуд му каза колко добра работа е свършил и как дори Кърнсбик ще се съгласи, че това са добре похарчени пари. Почувства прилив на гордост, после се замисли дали му беше останала такава. Но Темпъл беше човек, оставящ нещата наполовина. Отдавна установен факт.

— Можеш да яздиш товарния кон. Само ден-два езда е нагоре по хълмовете.

— Че защо не? — След стотиците мили на гърба на мулето задникът му беше като от камък.

Откъм амфитеатъра се чуваше, че дърводелците вече даваха начало на поредния ден на безцелни и хаотични усилия. Вдигаха трибуна с пейки откъм отворената страна — още няколко десетки зрители щяха да се насладят на зрелището, накачулени един връз друг на нея. Отвесните пилони и напречните греди се открояваха едва на тъмния фон на склона на хълма отзад. Бяха криви и зле сглобени, някои бяха просто стволове на дървета, почти неодялани от клоните.

— Само няколко седмици до големия бой.

— Жалко, че ще го пропуснем — каза Берми. — Но по-добре да тръгваме. Останалите момчетата вече са почнали.

Темпъл тръгна да закрепи дръжката на новата си лопата под ремъците на седлото на товарния кон — всяко следващо движение беше по-бавно от предишното, — накрая спря. Бяха минали няколко дни, откакто за последно видя Шай, но не беше престанал да си напомня за дълга си към нея. Чудеше се къде е. Сигурно още обикаляше неуморно и разпитваше за децата. Нямаше как човек да не се възхити от подобна отдаденост — да продължаваш напред, без значение колко усилия ще хвърлиш и без значение от шанса да се увенчаят с успех. Особено ако си човек, който никога не е бил отдаден на каквото и да било. Въпреки желанието му да е.

Продължи да мисли за това, неподвижен до коня, нагазил до глезени в ледената кал. После отиде до Берми и сложи ръка на рамото му:

— Аз оставам. Хиляди благодарности за предложението ти, но ме чака къща за довършване. А и имам дълг за изплащане.

— Че откога си плащаш дълговете?

— Отсега, предполагам.

Берми го изгледа озадачен, сякаш се опитваше да отгатне къде е шегата във всичко това.

— Мога ли да те накарам да размислиш?

— Не.

— Обикновено си променяш мнението по-бързо от вятъра — посоката.

— Явно човек може да се промени към по-добро.

— Ами лопатата ти?

— Приеми я като подарък.

Берми присви очи:

— Има замесена жена, нали?

— Има, но не така, както си го мислиш.

— А тя какво мисли?

Темпъл изсумтя:

— Не и това, което ти.

— Ще видим. — Берми се метна на седлото. — Мисля, че ще съжаляваш, когато се върна с големи като лайна златни късове.

— Сигурно ще съжалявам много преди това. Такъв е животът.

— Тук си прав. — Берми свали шапка и я вдигна високо за поздрав. — С идиот на глава не се излиза! — В следващия момент вече препускаше сред пръски кал по улицата, разпръсквайки група залитащи пияни златотърсачи.

Темпъл въздъхна дълбоко. Не беше сигурен дали вече не съжаляваше. Един от пияниците изглеждаше много познат: стар, с бутилка в едната ръка и лъщящи следи от потекли по бузите му сълзи.

— Йосиф Лестек? — Темпъл придърпа нагоре крачоли и прецапа калта. — Какво е станало с теб?

— Позор! — изграчи актьорът и удари с юмрук гърдите си. — Публиката… нищожна. Играта ми… жалка картинка. Културната екстраваганца… пълен провал. — Той се вкопчи в ризата на Темпъл. — Бях изхвърлен от сцената. Аз! Йосиф Лестек! Аз, господарят на сцената, владетелят на всеки театър в Мидърланд! — Стисна в шепа собствената си риза, лекьосана отпред. — Замеряха ме с говна! Свален от сцената и заменен от три момичета с разголени гърди. Посрещнати с бурни аплодисменти при това. Това ли търси публиката в днешно време? Гърди?

— Предполагам, винаги са били популярни…

— Свършено е с мен! — изви към небето Лестек.

— Млъквай, бе, мамка ти! — изрева някой от прозорците отгоре.

Темпъл подхвана актьора под мишницата:

— Дай да ти помогна обратно до странноприемницата на Камлинг…

— Камлинг! — Лестек се отскубна от ръката му и размаха бутилката. — Това гнусно нищожество! Тази подмолна кукувица! Изхвърли ме от странноприемницата! Мен! Лестек! Ще му отмъстя аз на него, така да знаеш!

— Безсъмнено.

— Ще види той! Всички ще видят! Най-добрата ми роля е все още пред мен!

— Да, да, ще им дадеш да се разберат, но на сутринта може би. Има други странноприемници…

— Нямам пукната пара! Продадох фургона си, реквизита си. Заложих костюмите си! — Лестек се свлече на колене в калта. — Нямам нищо освен парцалите на гърба си!

Темпъл въздъхна дълбоко и пак вдигна очи към осеяното със звезди небе. Очевидно му бе отреден нелек път. Странно, мисълта за това го зарадва. Протегна ръка и вдигна възрастния мъж от земята.

— Имам палатка. Достатъчно голяма за двама, ако нямаш нищо против хъркането ми.

Лестек го зяпна и се олюля:

— Не заслужавам такава милост.

— Нито пък аз — сви рамене Темпъл.

— Момчето ми — промълви актьорът, разпери ръце и очите му се наляха със сълзи.

После повърна върху ризата на Темпъл.

 

 

Шай смръщи чело. Беше повече от убедена, че Темпъл ще яхне онзи товарен кон, ще стъпче под копитата наивното й доверие и тя повече няма и да чуе за него. Вместо това обаче той даде лопата на един тип и му помаха за довиждане. А после довлече някакъв омърлян дърт пияница до недовършената къща на Маджуд. Някои хора са истинска загадка, спор няма.

Напоследък често будуваше нощем. Гледаше улицата. Надяваше се може би, че ще види Кантлис да пристига на кон в града — не че имаше някаква представа как изглежда. А може би си мислеше, че ще зърне Роу и Пит, макар че не беше сигурна, че ще ги познае след толкова време. През повечето нощи обаче просто будуваше и чоплеше всякакви тревоги. За брат си и сестра си, за Лам и предстоящия бой. А също за неща и места, които предпочиташе отдавна да е забравила.

Джег, с нахлупена над очите шапка, повтаря ли, повтаря: „Да попуша, дай да попуша, а?“. Дод, невярващ на очите си, че го е пронизала със стрела. И онзи банкер също, усмихнат и така учтив — „Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза“, — все едно беше достопочтена дама, дошла за заем, а не разбойница, която го убива за едното нищо. Също момичето, което обесиха вместо нея, чието име дори не знаеше. Висеше там, с табела, окачена на извитата шия, и изцъклени очи, които сякаш казваха „защо аз, а не ти?“. Толкова време оттогава, а Шай все още не знаеше отговора.

През тези точещи се мудно часове главата й се пълнеше със съмнения като пробита лодка с блатна вода. Потъваше, потъваше въпреки отчаяните си опити да се спаси. В мислите й Лам вече беше мъртъв, а Роу и Пит гниеха някъде в пустошта. Чувстваше се като долен предател, че го мисли още преди да се е случило, но загнезди ли ти се мисъл в главата, как я вадиш оттам?

Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят. Единствен факт насред вероятности, шансове, залози и възможности. Лийф, синовете на Бъкхорм и кой знае колко духове в равнината. Мъже в сбивания и побоища в Крийз, хора, обесени с мижави доказателства, хора, покосени от треска или погубени в глупави идиотски злополуки, като онзи коняр вчера, ритнат в главата от коня на брат си, или обущаря, когото намериха удавен в канавката. Смъртта крачи сред хората и рано или късно ще почука на всяка врата.

Чу се тропот на копита и Шай изпъна шия да огледа улицата. Видя проблясъци на факли, хора, отдръпващи се по верандите, за да се предпазят от пръските кал, вдигнати от дузина ездачи. Обърна се и погледна към Лам — увит в одеялото си, нашарено от сенки по гънките. Успя да зърне едното му ухо, това с липсващото парче от него. И чу дишането му, бавно и тихо.

— Буден ли си?

Той пое дълбоко дъх:

— Сега съм.

Ездачите привързваха конете си пред „Храма на зара“ и подскачащата светлина от факлите освети обрулените им от ветрове и побоища лица. Никакви Роу и Пит, нито пък Кантлис.

— Още главорези пристигат при Кмета.

— Главорези да искаш наоколо — изграчи Лам. — Не ти трябва четец на руни да се досетиш, че ще се лее кръв.

Чу се още конски тропот надолу по улицата, откъслечен смях, женски вик и след това отново стана тихо. От амфитеатъра се понесе тихо тупкане на чукове — постоянното напомняне за предстоящия голям спектакъл.

— И какво, ако Кантлис въобще не се появи? — попита Шай. — Как тогава ще намерим Роу и Пит?

Лам се надигна бавно, седна и зарови пръсти в посивялата си коса:

— Просто продължаваме да търсим.

— Ами ако… — При все всичкото това време, прекарано в мисли, не бе посмяла да прекрачи границата и да го каже на глас. Досега. — Ами ако са мъртви?

— Продължаваме да търсим, докато не сме сигурни.

— А какво, ако са умрели някъде из равнината и ние така и не разберем какво е станало с тях? С всеки следващ месец става все по-малко вероятно да разберем, нали така? И по-вероятно да не ги открием. — Гласът й започна да се извисява, но тя не успя да го укроти и той продължи да се извива нагоре, все по-писклив и по-див. — Сега може да са навсякъде, нали така, без значение живи или мъртви? Как се намират две деца в тая дива пустош? Кога е време да спрем да търсим, това ми е мисълта? Кога можем да спрем?

Той отметна одеялото, прекоси стаята и замижа от болка, докато клякаше до нея. Погледна я право в очите:

— Ти може да спреш, когато решиш, Шай. Стигна до тук, а това беше дълъг и тежък път. И сигурно ни чака още толкова. Аз поех обещание пред майка ти и ще продължа да търся. Колкото дълго, толкова. Пък и не е като да имам кой знае какво друго за правене. Но ти си още млада. Имаш живот за живеене. Кой може да те вини, ако се откажеш?

— Аз самата. — После Шай се засмя и изтри с опакото на ръката си потеклата сълза от окото си. — То и аз май нямам друго за правене, нали?

— Приличаш на мен, значи — каза Лам и отметна завивката на леглото й. — Нищо, че не си ми дъщеря.

— Може би съм просто уморена.

— Кой не би бил?

— Искам само да си ги приберем обратно — каза Шай, докато лягаше отново в леглото.

— Ще си ги вземем обратно. — Лам я зави с одеялата и постави тежката си длан на рамото й. И в този момент Шай почти му повярва. — Сега си поспи, Шай.

Светлината на зората се процеждаше на сив сноп през завесите и падаше напряко през постелята на Лам на пода, но освен него в стаята беше тъмно.

— Наистина ли ще се биеш с този човек, Златния? Изглежда ми свестен — каза след известно време Шай.

Лам не отговори веднага, забави се достатъчно дълго и Шай си помисли, че беше заспал отново.

— За съжаление, убивал съм по-свестни хора и по по-маловажни причини.