Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Страхливец

Нищо не беше така, както го помнеше. Някак малко. И сиво. Променено.

Бяха се появили нови хора, защото на мястото, където беше стояла къщата им, някой си беше построил нова, а до нея — хамбар. Отстрани имаше няколко изорани ниви и както изглеждаха, реколтата щеше да бъде добра. Около дървото, на което обесиха Гъли, бяха поникнали цветя. Същото, под което беше погребана майка на Роу.

Седяха на седлата, гледаха надолу от хълма и Шай каза:

— Някак очаквах, че ще я заварим, както я оставихме.

— Времената се менят — каза й Лам.

— Хубаво място — каза Темпъл.

— Да слезем?

Шай обърна коня си:

— Защо?

Косата на Роу беше пораснала и сега приличаше на чорлава шапка. Една сутрин беше взела бръснача на Лам и седна край водата с намерението да я обръсне. Държа драконовата люспа и си мисли за Уердинур. Вече не си спомняше как изглежда лицето му. Не помнеше и гласа му, нито уроците на Създателя, на които така усърдно я учеше. Как се беше изпарило така бързо? Накрая върна бръснача и реши, че ще остави косата си да порасне.

Времената се менят, нали?

В Скуеърдийл животът не беше спрял. Имаше много нова земя, разчистена наоколо, пресушена от потоците и изорана. И нови къщи имаше, нови лица — също. Бяха навсякъде — минаваха, спираха, заселваха се, захващаха търговия или нещо друго.

Не всичко вървеше добре. Клей го нямаше и впиянчен глупак въртеше магазина му. Вътре нямаше много стока и половината покрив беше пропаднал. Шай успя да го убеди, че магазинът му е пред затваряне. Е, спазари се за една от големите имперски монети и двайсет бутилки евтин алкохол. На следващата сутрин всички се хванаха на работа и работиха така, сякаш беше последният ден от сътворението на света. Шай се пазареше като осъден на бесилката за нова стока, тя и Пит се смееха и вместо да метат, се пръскаха с прахоляк, Лам и Темпъл блъскаха с чукове и скоро всичко стана като преди. Дори по-добре, отколкото си бе представяла.

Освен понякога, когато мислеше за планината и плачеше. И Лам все още носеше меча на кръста си. Онзи, който взе от баща й.

Темпъл си взе стая по-нагоре по пътя и окачи табела над вратата: „Темпъл и Кадия: договори, чиновнически услуги и дърводелство“.

Роу го попита:

— Този Кадия, той не идва често насам, нали?

— И никога няма да дойде — каза й Темпъл. — Но човек се нуждае от някого, върху когото да хвърля вината.

Започна да работи вътре със закони, което за местните хора беше почти равносилно на магия. Децата се тълпяха да надничат през прозореца му, да го гледат как пише на светлината на свещ на масата. Понякога Роу ходеше там и той й говореше за звездите, за Бог, за дърво и строене на къщи, за законите, за всички чудни места, където беше пътувал, и за езиците, които тя дори не знаеше, че съществуват.

— На кого му е притрябвал учител? — попита Шай. — Мен ме учиха с колана.

— И виж каква си сега — каза й Роу. — Той знае много неща.

Шай изсумтя.

— Голям глупак е за мъдреца, какъвто го изкарваш.

Но веднъж Роу се събуди от лош сън посред нощ и като слезе долу, ги видя. Целуваха се. Имаше нещо в това как Шай го докосваше. Нещо, което я накара да мисли, че не го смяташе за чак такъв глупак, както каза.

Понякога излизаха с фургона на разходка из фермите. Всяка седмица се появяваха нови къщи, продаваха се, купуваха се. Роу и Пит седяха на капрата до Шай, а Лам яздеше отстрани. Винаги вторачен замислено в далечината и винаги с ръка на меча.

Шай му каза:

— Там няма нищо, за което да се тревожиш.

А той, без да я поглежда, отвърна:

— Точно тогава трябва да се тревожиш повече.

Един ден се прибраха малко преди затварянето на магазина. Дългите облаци бяха розови над главите им, а слънцето беше слязло ниско над земята. Подухваше вятър, разнасяше прахоляка по улицата и караше стария ветропоказател да скърца. Нямаше минаващи през града задруги и наоколо беше тихо. Отнякъде се чуваше детски смях. На отсрещната веранда една баба се полюшваше на скърцащия си стол, а пред магазина беше вързан само един — непознат за Роу — кон.

— Някои дни просто всичко се получава — каза Шай и погледна назад към почти празния фургон.

— Други — не — довърши вместо нея Роу.

Вътре беше тихо, чуваше се само лекото похъркване на Уист, който седеше зад тезгяха, качил крака отгоре. Шай ги свали рязко оттам и той се събуди.

— Наред ли е всичко? — попита го.

— Ааа, слаба работа, цял ден мъртвило — каза той и разтърка очи.

— Всичките ти дни на теб са мъртвило — каза му Лам.

— А твоите, като са се забързали. Един чака отзад. Каза, че имал работа с тебе.

— С мен? — попита Шай.

Роу чу стъпки в дъното на магазина.

— Не, с Лам. Как каза, че ти е името? — провикна се той назад.

Един мъж избута настрани провесените от тавана намотани въжета и излезе напред в светлото.

Беше голям, много висок — главата му почти опираше в гредите на тавана. Носеше меч с дръжка от издраскан тъмносив метал. Точно като този на Лам. Като този на баща й. Имаше голям белег на едната страна на лицето си и светлината на догарящата свещ блещукаше в окото му. Сребристо метално око, гладко като огледало.

— Казвам се Коул Тръпката — каза той. Гласът му беше тих, хриптящ и накара косата на Роу да настръхне.

— По каква работа си дошъл? — попита Шай.

Тръпката погледна ръката на Лам, онази с липсващия пръст, и каза:

— Ти знаеш по каква работа съм дошъл, нали?

Лам само кимна леко и лицето му придоби мрачно изражение.

— Ако си дошъл да създаваш неприятности, качвай се обратно на коня си и да те няма! — Гласът на Шай беше дрезгав като граченето на врана. — Чуваш ли бе, копеле? Достатъчно неприятности вече…

Лам сложи длан на ръката й — онази със спираловидния белег от въжето.

— Всичко е наред — каза.

— Всичко е наред само ако е дошъл, за да му навра ножа си в…

— Не се бъркай в това, Шай. С него имаме стари сметки. Крайно време беше да ги уредим. — После се обърна към Тръпката и му каза на северняшки: — За каквото си дошъл е между мен и теб. Тези тук не ги касае.

Тръпката погледна Шай, после Роу и на нея й се стори, че в другото му око имаше толкова живот, колкото и в металното.

— Така е — съгласи се той. — Да излезем навън?

Двамата слязоха по стъпалата пред магазина, не бързаха, на достатъчно разстояние един от друг и през цялото време не се изпускаха от очи. Роу, Пит, Шай и Уист ги последваха навън и спряха на верандата.

— Лам, а?

— Име като всяко друго.

— Ааа, не, не съвсем. Три дървета, Бетод, Уирън-от-Блай и всички останали — техните отдавна са забравени. Но хората още пеят песните за теб. Как мислиш, защо е така?

— Защото хората са глупаци — отвърна Лам.

Вятърът подхвана разхлабена дъска в някаква ограда и тя изтропа. Двамата северняци застанаха един срещу друг. Лам отпусна ръка и чуканчето на липсващия му пръст докосна леко дръжката на меча. Тръпката отметна небрежно палто и го закачи зад дръжката на своя.

— Това там старият ми меч ли е? — попита Лам.

— Взех го от Дау Черния — сви рамене Тръпката. — Откъдето тръгнало, пак там стигнало, а?

— Винаги. — Лам разкърши бавно шия наляво-надясно. — Като при хората, бягаш, бягаш, обърнеш се — пак там.

Продължиха да стоят един срещу друг, очи в очи, неподвижни като статуи. Децата още се смееха отнякъде и на Роу й се стори, че дочу майка им да ги вика. Столът на старицата на верандата от отсрещната страна на улицата все така поскърцваше равномерно. Ветропоказателят също скърцаше ли, скърцаше. Подухна вятър, вдигна прахоляка по улицата и полите на палтата им изплющяха.

— Какво става? — попита Пит, но никой не му отговори.

Тръпката изкриви бавно устни и оголи здраво стиснатите си зъби. Лам присви очи. Ръката на Шай стискаше до болка рамото на Роу и дъхът секна в гърлото й. Столът скърцаше ли, скърцаше, онази дъска пак изтропа, излая куче.

— Е? — изръмжа Лам.

Тръпката килна назад глава и обърна единственото си око към Роу. Загледа се в нея. Тя стисна юмруци, изскърца със зъби и установи, че й се искаше той да убие Лам. С цялата си душа и сърце го искаше. Нов порив на вятъра подхвана косата му и я преметна през лицето.

Скръц. Трак, трак.

Тръпката сви рамене:

— Ами, аз да тръгвам, тогава.

— Ъ?

— Дълъг път ме чака обратно до дома. Трябва да им кажа, че деветопръстият копелдак е обратно при пръстта. Прав ли съм, господарю Лам?

Лам сви юмрук и скри дупката от липсващия пръст. Преглътна бавно:

— Отдавна при пръстта.

— И за добро, бих казал. На кого му е притрябвало да го среща отново? — И Тръпката отиде до коня си и се качи на седлото. — Бих казал „До скоро“, но предпочитам да е никога.

Лам не помръдна от място.

— Да, по-добре.

— Някои хора просто не са създадени да вършат добро. — Тръпката пое дълбоко дъх и се усмихна, а усмивката стоеше странно на съсипаното му лице. — Приятно чувство въпреки това. Най-накрая да се примириш. — Той подкара коня си на изток.

Известно време не помръднаха, заслушани във вятъра и в скърцането на стола, огрени от залязващото слънце. Уист въздъхна облекчено и каза:

— Мамка му, едва не се насрах!

И сякаш всички можеха отново да дишат. Шай и Пит се прегърнаха, но Роу не се усмихна. Наблюдаваше Лам. Той също не се усмихна. Смръщено гледаше прахта, издигаща се след Тръпката. После, без да каже и дума, закрачи към магазина, изкачи стълбите и влезе. Шай тръгна след него. Той сваляше припряно неща от рафтовете. Сушено месо, вода, завивка. Всичко необходимо за пътуване.

— Какво правиш, Лам? — попита го Шай.

Той спря за момент, вдигна виновен поглед и продължи с багажа.

— Исках най-доброто за вас — каза той. — Това обещах на майка ви. И сега най-доброто е да си тръгна.

— Къде?

— Не знам. — Загледа се в чуканчето на липсващия си пръст. — Ще дойдат, Шай. Рано или късно. Човек трябва да е реалист за тези неща. Не може да си направил такива неща, каквито съм правил аз, и просто да си тръгнеш с усмивка на уста. Неприятностите винаги ще ме следват по петите. И единственото, което мога да направя, е да ги взема със себе си.

— Не се преструвай, че това е заради нас.

Лам сбърчи унило чело:

— Човек е това, което е. Нищо друго. Кажи на Темпъл „Довиждане“ от мен. Мисля, че случи с него.

Той награби приготвеното, излезе навън, натъпка го в чантите на седлото и застана до коня готов за тръгване.

— Не разбирам — каза Пит и по бузите му потекоха сълзи.

— Знам. — Лам клекна до него и според Роу и в неговите очи имаше сълзи. — Съжалявам. Съжалявам за всичко. — Сграбчи и тримата в прегръдките си.

— Мъртвите са ми свидетели, че съм правил много грешки. Мисля, че човек може да извърви пътя си в този живот и веднъж няма да стъпи накриво, ако не направи избора, който направих аз. Но за едно не съжалявам — за това, че помогнах на майка ви да ви отгледа. Не съжалявам и за това, че ви върнах обратно от онази планина. Въпреки цената.

— Имаме нужда от теб — каза Шай.

— Не — поклати глава Лам. — Нямате. Не се гордея с много неща в живота си, но се гордея с вас. Много. — Той се обърна, избърса с опакото на ръката лицето си и яхна коня.

— Винаги съм знаела, че си страхливец — каза Шай.

Той се загледа в тях от седлото.

— Никога не съм го отричал.

Пое дълбоко дъх и препусна в тръс към залязващото слънце. Роу хвана ръката на Пит. Шай застана зад тях, сложи ръка на рамото на Роу и тримата гледаха дълго след него.

Докато не се скри от поглед.