Джо Абъркромби
Червена страна (14)

Мечти

Хеджес мразеше задругата. Мразеше това смрадливо мургаво копеле Маджуд. Този пелтечещ шибаняк Бъкхорм, дъртия фукльо Суийт и малките им правилца. Кога ще се яде или спира за почивка, какво ще се пие, къде може да се сере и какво куче имаш право да държиш. Беше по-зле от проклетата армия. Странна работа е това с армията, докато беше в нея, нямаше търпение да я напусне, но веднъж озовал се навън, и вече му липсваше.

Разтри крака в опит да се отърве от болките, но те си бяха все там, присмиваха му се. Мамка му, беше му дошло до гуша да му се присмиват. Ако знаеше, че раната ще се възпали така лошо, никога нямаше да се наръга сам в крака. Мислеше се за много умен тогава, докато гледа как целият батальон тръгва в атака след оня задник Тъни. Едно леко ръгване в бедрото с малък нож е за предпочитане пред пронизване в сърцето с меч, нали така? Само дето се оказа, че врагът е напуснал стената още миналата нощ и така и не се стигна до битка. Войната свърши, а той — единствен ранен в целия батальон — биде изритан от армията с един сакат крак и никакви перспективи. Лош късмет. Цял живот преследван от него.

Не всички в задругата бяха лоши обаче. Обърна се на оръфаното си седло и потърси с поглед Шай Саут. Ето я, язди накрая на колоната, почти при стадото. Не беше точно красавица, но имаше нещо интригуващо в нея, така нахакана, със залепнала от пот риза, че човек да придобие представа за формите под нея — и те си бяха съвсем наред според Хеджес. Той обичаше силни жени. Тя не беше и от мързеливите, все заета с нещо. Нямаше идея обаче защо все се влачи и се смее с тоя южняшки задник Темпъл, безполезно мургаво копеле такова, вместо да дойде при Хеджес. Имаше той нещо за нея, все усмихната щеше да е.

Хеджес разтри отново крака си, намести се на седлото и се изплю. Шай беше свястна, но останалите бяха копелета. Погледът му попадна на Савиан. Полюшваше се на капрата на фургона си до онази негова самодоволна кучка, гледай я само как е вирнала нос, все едно е нещо повече от всички останали, от Хеджес най-вече. Той се изплю отново. За това пари не искат, така че ще си плюе по цял ден.

Хората го прекъсваха, гледаха през него, а като си подаваха бутилката, него все го пропускаха, но той имаше очи на главата, а и уши също. И видя Савиан в Ростод след клането, раздаваше заповеди, все едно беше голяма работа. А оная начумерена кучка, племенницата му, и тя се мотаеше там. И тогава, дали добре си спомняше, чу името Контъс. Чу да го шепнат, а бунтовниците само дето не си изпочупиха гърбовете от кланяне, навираха носове в кървавата земя, все едно беше самият Еуз. Хеджес знаеше какво видя и какво чу. Това дърто копеле не беше просто пътник с мечти за злато. Неговите мечти бяха кървави. Бунтовник. Но си нямаше представа, че някой може да знае за това. Виж го само как си седи там с доволна физиономия, все едно е казал последната дума в спора. Но не, този път Хеджес ще има последната дума. С лош късмет или не, знаеше кога е надушил златна възможност. И сега оставаше просто да чака верния момент, в който да обърне малката си тайна в злато.

А дотогава ще чака, ще се усмихва и ще си мисли за това колко ненавижда онова пелтечещо копеле Бъкхорм.

 

 

Знаеше, че не си струва да хаби усилия в тази насока, но понякога Рейнолт Бъкхорм мразеше коня си. Мразеше коня си, седлото, манерката и ботушите, и шапката си и кърпата, която връзваше пред лицето си, за да не диша прахоляка. Но знаеше, че животът му зависи от тях повече от този на катерача от доброто въже. Има много и интересни начини човек да умре в Далечна страна — одран от духовете, ударен от гръм или отнесен от потоп. Но в повечето случаи човек си отиваше по доста по-банални причини. Проклет кон във впряга може да те убие. Скъсан ремък на седлото може да те убие. Змия под босия крак също. Знаеше, че няма да е лесно. И всички му го казаха на тръгване, клатеха глави, цъкаха с езици и го гледаха така, все едно се беше побъркал. Но да го чуеш е едно, а да го преживееш — друго. Работата, неимоверните усилия, а и това време. Или изпечен от слънцето, или подгизнал до кости от дъжда, но неизменно брулен от вятъра, който никога не стихваше и все препускаше нанякъде из равнината.

Понякога се заглеждаше в тази безмилостна празнина отпред и си мислеше — стъпвал ли е някога друг човешки крак на това място? — и от мисълта му се завиваше свят. Колко път бяха изминали? А колко остава? Какво ще стане, ако следващия път Суийт не се завърне от поредното тридневно обследване на терена отпред? Ще намерят ли сами пътя в този океан от трева?

Но той трябваше да изглежда спокоен и уверен. А също и с приповдигнат дух. И силен. Като Лам. Погледна към възрастния северняк, който тъкмо беше слязъл от коня, за да избута заседналия фургон на лорд Ингълстад. Бъкхорм не мислеше, че той и всичките му синове накуп щяха да извадят заклещеното колело, но Лам просто вдигна задницата на фургона и то изскочи. Най-малко десет години по-възрастен от Бъкхорм, но сякаш от камък и желязо — нито веднъж не го видя уморен, никоя работа не беше прекалено тежка за него. Бъкхорм знаеше, че семейството му разчита на него, че трябва да им служи за пример. Не можеше да си позволи да рухне, те щяха да го последват, а тогава какво? Ще тръгнат обратно? Хвърли поглед през рамо и въпреки че коя да е посока изглеждаше точно като всяка друга, поглеждайки назад, видя само провал.

Видя и жена си. Отиваше встрани от колоната с няколко от останалите жени да се облекчат. Усещаше, че не е щастлива, и това му тежеше, но също така го объркваше напълно. Не бяха тръгнали заради него, нали така? На него си му беше добре в Хормринг, но човек трябва да работи, за да даде на семейството си всичко, от което има нужда, да му осигури по-добро бъдеще. И той видя такова тук, на запад. Не знаеше какво повече да направи, за да е щастлива и доволна. Всяка вечер изпълнява съпружеските си задължения, нали така, пита ли го някой пребит ли е от езда и скапан ли е от умора?

Понякога му идеше да я пита направо — какво искаш? Въпросът току кацнеше на езика му, аха, да изскочи, и проклетото заекване се стоварваше отгоре му, с по-голяма тежест от всякога. Искаше му се понякога да слезе от коня и да повърви с нея, да поговорят както преди, но тогава кой ще наглежда стадото? Темпъл ли? Бъкхорм прихна с глас и извърна поглед към въпросния скитник. Той бе един от онези хорица, дето си мислеха, че целият свят им е длъжен с нещо. Един от онези, които се носеха безгрижно из живота като красива пеперуда от цвят на цвят, от един провал към следващия и оставяха на другите да вървят след тях да оправят каквото са забъркали. Гледай го само, в момента дори не мисли за това, за което му се плаща, кандилка се на гърба на мулето и се занася с Шай Саут. Бъкхорм поклати невярващо глава. Странна двойка. От двамата със сигурност тя беше по-големият мъж.

 

 

Лулайн Бъкхорм зае мястото си в кръга и прилежно извърна глава, без да поглежда назад.

Фургонът й беше спрял, както обикновено ставаше, ако тя не беше там да въдвори ред и да го подкара. Три от децата й се боричкаха за юздите и шумът от караницата им се носеше надалеч.

Понякога мразеше децата, с тяхното вечно мрънкане, насинени и ожулени колене и лакти и безкрайните им, смазващи, задушаващи нужди. Кога ще спрем? Кога ще ядем. Кога ще стигнем в Крийз? А това им нетърпение беше още по-непоносимо заради нейното. Беше зажадняла за нещо различно, каквото и да е, само да наруши тягостното еднообразие на пътуването. Есента отдавна трябваше да е дошла, но освен че вятърът беше захладнял, по какво друго човек да разбере кое време от годината е тук насред тая пуста равнина? Толкова, ама толкова равна, а все й се струваше, че катереха хълм и склонът му с всеки следващ ден ставаше все по-стръмен.

Чу лейди Ингълстад да смъква полите си и я усети да застава до нея. Голям изравнител се оказа Далечна страна. Жена, която в цивилизацията не би я удостоила и с поглед, чийто съпруг, без значение глупак или не, беше седял в Камарата на лордовете на Съюза, а ето ги сега двете, ходят да пикаят заедно. Сисбет Пег застана в средата на кръга, добре скрита от хорските погледи, и клекна над кофата. Беше едва на шестнайсет, току-що омъжена и още захласната до уши. Говореше така, сякаш светът започваше и свършваше със съпруга й. Да е жива и здрава горката. Един ден ще се научи.

Лулайн хвана онова влечуго Хеджес да надзърта, докато приближаваше на краставото си муле. Изгледа го строго и се доближи до лейди Ингълстад. Сложи ръце на кръста си и се изпъчи, за да изглежда по-голяма, доколкото бе възможно, естествено. Постара се гнусното създание да не види нищо друго освен укора й. В този момент се появи Рейнолт, застана с коня си между него и жените и поде с пелтечене непринуден разговор.

— Добър човек е съпругът ти — каза лейди Ингълстад. — Винаги ще постъпи, както е редно.

— Това е така — отвърна Лулайн, стараейки се да прозвучи като горда съпруга.

Понякога мразеше съпруга си с неговото блажено неведение за несгодите й и вбесяващи разбирания за това кое е женска работа и кое — мъжка. Все едно побиването на един кол за ограда, а после напиване с мъжете е голяма работа, а отглеждането на тълпа дечурлига, ден и нощ, е просто забавление, за което трябва да е признателна. Тя вдигна поглед и видя високо в небето ято бели птици. Летяха нанякъде подредени в дълъг клин и на нея й се прииска да можеше да полети с тях.

Добре й беше в Хормринг. Добри приятели, къща, която беше стягала с години, за да заприлича на нещо. Но пита ли я никой за мечтите й, о, не, от нея се очакваше просто да продаде хубавия стол, да остави зад гърба си доброто старо огнище, край което стоеше, и да хукне да гони неговите. Гледа го как язди към началото на колоната и как сочи нещо на Маджуд. Големи мъже с големи планове за обсъждане.

Как веднъж не му хрумна, че може би на нея също й се иска да язди, да усеща свежия бриз в лицето си, да се изправя с усмивка пред необятната равнина, да лови с ласо добитъка, да определя маршрута на колоната и да говори на сбирките, докато той се влачи отзад със скърцащия фургон. Не може ли той да сменя насраните пелени на бебето, а после да крещи поред на трите по-големи деца да престанат да крещят? Знае ли той какво е през час да ти дъвчат зърната на гърдите до разраняване? Същевременно да гледаш вечерята да е готова навреме, а после да си готова да изпълняваш съпружеските задължения, без значение дали си смазана от работа и съсипана от умора?

Глупав въпрос. Естествено, че не знае. А когато тя се замисляше за това, а то ставаше често, все нещо спираше думите на върха на езика й, все едно и тя като него пелтечеше, просто не успяваше да ги изговори, за това просто свиваше рамене и мълчеше сърдито.

— Можеш ли да повярваш на очите си? — промърмори лейди Ингълстад.

Шай Саут беше скочила от коня само на десетина крачки от колоната. Клекнала във високата трева, захапала юздите със зъби и пикаеше. Панталонът й надиплен около глезените и половината й задник лъснал на показ.

— Невероятно — промърмори някой отстрани.

Тя вдигна панталон, махна им дружески за поздрав, закопча колана, изплю юздите в шепата си и се метна отново на седлото. И всичкото това стана за нула време. Гледай ти, когато на нея й се иска и където й се прииска. Лулайн извърна глава и огледа замислено кръга от жени, застанали с гръб към една от курвите, чийто ред за кофата тъкмо беше дошъл.

— Има ли причина и ние да не можем така? — попита тя.

Лейди Ингълстад я изгледа укорително изпод свъсените си вежди:

— Естествено, че има! — Те проследиха с поглед Шай Саут, която отиваше към челото на колоната и викаше на Суийт нещо за сближаване на фургоните. — Но да си призная, в момента ми убягва.

Откъм колоната долетя остър писък. Звучеше точно като най-голямата й дъщеря и сърцето на Лулайн подскочи. Ужасена, тя залитна панически напред, но тогава видя, че децата просто се боричкаха на капрата на фургона и се заливаха от смях.

— Не се тревожи — каза й лейди Ингълстад и потупа опакото на ръката й, докато тя пристъпяше обратно в кръга. — Всичко е наред.

— Просто толкова много опасности дебнат тук. — Лулайн пое дълбоко дъх в опит да укроти препускащото си сърце. — Толкова много неща може да се объркат. — Едни дни мразеше семейството си, в други обичта й към тях я пронизваше като болка. Неразгадаема загадка.

— Твой ред е — каза лейди Ингълстад.

— Така. — Кръгът се затвори и Лулайн надипли нагоре полите си. Проклятие, толкова главоболия за едното просто пикаене, как е възможно?

 

 

Знаменитият Йосиф Лестек изпъшка, напъна се и най-накрая успя да изцърка няколко капки в тенекиената кутия.

— Да… о, да…

Но тогава фургонът подскочи, тенджери и тигани се раздрънчаха, сандъците изтрополиха, той трябваше да пусне оная си работа, за да се вкопчи в парапета, и благодатното ручейче секна на мига.

— Защо човекът е прокълнат с участ, грозна като старостта — промърмори той, цитирайки „Гибелта на просяка“. О, гробната тишина, която наставаше в театралния салон, когато мълвеше същите тези думи навремето, в разцвета на силите си! И, о, аплодисментите на публиката после! Бурни овации. А сега? Насред дивата пустош, докато трупата му обикаля провинцията на Мидърланд и си няма и представа даже за това какво е дива пустош. Той се загледа през прозореца в необятната трева. В полезрението му нахлу гледката на огромни руини. Някакъв забравен фрагмент от Старата империя, изоставен преди безброй години. Паднали колони и обрасли с туфи трева стени. Имаше много такива в тази част на Далечна страна. Безинтересни останки с избледняла слава и неразказани истории. Реликви от отдавна отминали времена. Също като него.

С носталгия си спомни времената, когато пълнеше цяла кофа на едно пикаене. Пръскаше като фонтан, нищо и никаква работа, а после се втурваше обратно на сцената, където, окъпан в топлата светлина и сладкия аромат на газените фенери, изтръгваше въздишки на възхита от публиката и се обливаше в бурни аплодисменти. Онези двама невзрачни тролове, драматургът и управителят на театъра, го молеха да остане още един сезон, на колене като просяци умоляваха, умилкваха му се за отговор, а той, зает да пудри лицето си, не ги удостояваше дори с поглед. Бе поканен в Агрионт, където да излезе на сцена в двореца, да играе пред самия крал — Негово Кралско Величество — и пред целия Висш съвет! Игра Първия магус пред самия Пръв магус — колко актьори можеха да се похвалят с такова постижение? Пътят му бе застлан с жалки критици, съкрушени конкуренти и боготворящи го почитатели. Вървя по него, горд и наперен, без да ги забелязва под краката си. Провалът не беше нещо, за което Йосиф Лестек да се тревожи.

Но тогава коленете го предадоха. После червата го изоставиха. Последва ги пикочният мехур, а накрая и публиката. Драматургът се подхилква мазно, предлагайки по-млад актьор за главната роля — за него поддържаща, доста значима естествено, ама разбира се, само докато си възвърне силите. След това дойдоха залитането по сцената, запъването на репликите и потенето под ослепително ярките вонящи газени фенери. После и управителят на театъра се подхилква мазно. Време било да се разделят. Какво успешно сътрудничество било това, колко години вече, какви отзиви, каква публика, но сега било време всеки да тръгва по нов път, към други успехи, да следва нови мечти…

О, предателство, отвратителният ти образ излезе наяве…

Фургонът отново се лашна и жалкото съдържание на тенекиената кутия, плод на едночасовите му усилия, се плисна по ръката му, но той дори не забеляза това. Потърка потната си брадичка. Трябваше да се обръсне. Трябваше да се поддържат някакви стандарти все пак. В края на краищата беше тръгнал да носи култура в тези пусти земи, нали така? Взе писмото на Камлинг и го зачете отново, изричайки безгласно всяка дума. Имаше доста превзет, направо жалък стил на изразяване този Камлинг, но пък беше така очарователно настоятелен в хвалбите си по негов адрес. В обещанията си за подобаващо отношение и плановете си за епохално по размери представление в древния имперски амфитеатър в Крийз. Невиждан досега спектакъл, пишеше. Културна екстраваганца!

Има още живот в Йосиф Лестек, не е до тук. Не и той! Голямото завръщане понякога се крие на най-неочаквани места. А и мина доста време от последната случка с халюцинациите. Определено се оправяше! Лестек остави писмото, грабна решително оная си работа и се загледа през прозореца в преминаващата отпред руина.

— Най-добрата ми роля е все още пред мен… — Той изпъшка през стиснати зъби и добави още няколко капки в тенекиената кутия.

 

 

— Чудя се какво е? — каза Салит, зареяла замечтан поглед в шарения фургон с изписан с лилави букви надпис „Знаменитият Йосиф Лестек“. Тя не можеше да го прочете, естествено, но Лулайн Бъкхорм й каза, че това пишело на него.

— Кое какво е? — попита Голди, подръпвайки юздите.

— Да си актьор? Да си там на сцената, пред публика и така нататък. — Беше гледала представление веднъж. Майка й и баща й я бяха завели. Преди да умрат. Естествено, че преди това. Не такова с големи актьори от града, но все пак. Спомни си, че ръкопляска, докато не я заболяха ръцете.

Голди прибра една къдрица под опърпаната шапка:

— Ти не играеш ли роля с всеки клиент?

— Не е същото, нали?

— По-малка публика, но иначе не виждам разлика. — От вътрешността на фургона се чу пъшкане. Наджис „работеше“ с един от престарелите братовчеди на Джентили. — Харесва му явно, може да падне бакшиш. — Или ако не друго, поне щеше да свърши по-бързо. Това също не беше за пренебрегване.

— Не ме бива много в преструвките — промърмори Салит. Или поне в преструването, че ми харесва, каза си наум. Вместо това беше започнала да се преструва, че въобще не е там.

— Работата не е винаги само в чукането. Невинаги. Не само в чукането. — Голди не беше вчерашна. Беше ужасно практична. На Салит й се искаше и тя да е практична. Може би един ден щеше да е. — Просто се отнасяй с тях като с хора. Не иска ли всеки това?

— Предполагам. — На Салит й се искаше с нея да се отнасят, все едно беше някой, а не нещо. Хората я поглеждаха и виждаха само курва. Замисли се дали някой в задругата знаеше името й. Дали за тях беше нещо повече от животно. Със сигурност не мислеха, че струва повече. Какво щяха да кажат за това родителите й, малкото им момиченце — курва? Но те бяха загубили правото си на глас, когато умряха. В последно време й се струваше, че тя самата беше загубила право на глас. Но предполагаше, че може да е и по-зле.

— Просто живот. Така гледай на нещата. Млада си, миличка. Имаш още много време да работиш. — Покрай колоната подтичваше разгонена кучка, а след нея припкаха обнадеждени една дузина кучета с всякакви форми и размери. — Така стават нещата на този свят — отбеляза Голди при вида им. — С достатъчно работа можеш да забогатееш. Или поне да изкараш достатъчно, че да се оттеглиш от занаята. Това е мечтата.

— Това ли е? — Според Салит не беше кой знае каква мечта просто да си доволен, че не е най-лошото.

— Няма много работа в момента, вярно, но като стигнем в Крийз, парите ще потекат. Ланклан си знае работата, ти за това не бери грижа.

Всеки искаше да стигне в Крийз. Сутрин ставаха и започваха да говорят за маршрута, молеха Суийт да им каже колко бяха изминали вече и колко остава до Крийз, брояха дните като затворническа присъда. Но Салит се страхуваше от това място. Понякога Ланклан говореше с блеснали от възбуда очи за това колко много самотни мъже имало там, как щели да имат по петдесет клиенти дневно, все едно това беше нещо, което да чакаш с нетърпение. За Салит беше равносилно на ад. Тя понякога не харесваше Ланклан, но Голди казваше, че за сводник бил направо свестен.

Пъшкането на Наджис премина в пищене — вече не можеше да се преструваш, че не го чуваш.

— Колко още остава — попита Салит в опит да го заглуши.

Голди отправи намръщен поглед към хоризонта:

— Още много земя за вървене и реки за прекосяване.

— Това каза преди няколко седмици.

— Тогава беше вярно, вярно е и сега. Не се безпокой, миличка. Даб Суийт ще ни отведе до там.

Салит се надяваше, че няма. Надяваше се, че възрастният скаут ги води в кръг, обратно в Келн, където майка й и баща й ще я посрещнат усмихнати на прага на старата къща. Само това искаше. Но те бяха умрели от треската, пък и тук, в огромната празнина, нямаше място за мечти. Тя пое дълбоко дъх, разтърка нос и се помъчи да не заплаче. Нямаше да е честно спрямо останалите. Когато те плачеха, на нея не й ставаше по-леко, нали така?

— Добрият стар Даб Суийт. — Голди плесна юздите и цъкна с език на воловете. — Никога не се е губил през живота си, както чувам, винаги на вярното място.

 

 

— На вярното място, значи — каза Плачеща скала.

Суийт отмести поглед от приближаващия ездач и я погледна. Като никога беше свалила старото имперско знаме от главата си и дългата й коса, побеляла, но с тук-там останало русо кичурче, се вееше свободно. Клатеше небрежно крак, седнала на останките от една срутена стена, със залязващото слънце зад гърба си и той примижа с очи към лъчите му:

— Кога съм бил на невярното място?

— Когато не съм наоколо да ти покажа посоката?

Той се усмихна унило. По време на това пътуване му се беше наложило само на няколко пъти да се изнизва тихомълком по тъмно, за да провери по звездите правилната посока с помощта на старата астролабия. Беше я спечелил на карти от един оттеглил се от плаване морски капитан и с годините се беше доказала нееднократно. В равнината понякога беше същото, като да си в открито море. Само небе, хоризонт и вечно мрънкащият товар, който влачиш със себе си. А оправдаването на славата на такава легендарна личност като него изискваше някой и друг номер.

Онази червена мечка? Уби я копие, не двете му голи ръце. Освен това беше стара, мудна и не чак толкова голяма. Но си беше мечка и той я беше убил, така си беше. Защо не можеше хората да са доволни просто от толкова? Даб Суийт убил мечка, толкоз! Но не, с всяко следващо разказване на историята трябваше да я разкрасяват все повече — с голи ръце, докато спасявал жена, после мечките станали три. И така нататък, докато накрая, на фона на такава история, той нямаше как да не е просто едно голямо разочарование. Скръсти ръце на гърдите си, облегна се на пречупената колона и със свит на топка стомах се загледа в галопиращия ездач. Нямаше седло, както яздеха духовете.

— Кой ме изкара такъв достоен за възхищение човек — промърмори под нос. — Не и аз, това поне е сигурно.

— Ъхъ — каза Плачеща скала.

— Не съм имал един възвишен мотив в живота си.

— Хм.

Навремето чуеше ли някоя от историите за Даб Суийт, пъхваше палци в колана, наперваше се, вирваше гордо брадичка и си вярваше, че явно точно такъв ще да е животът му. Но годините се занизаха, коя от коя по-тежки, с всяка следваща от него оставаше по-малко, а историите ставаха все по-големи и по-големи. Накрая станаха истории за някой друг, човек, когото не беше срещал, човек, успял повече, отколкото той се бе осмелил да опита. Понякога те разбунваха отдавна забравен спомен за отчаяна битка, умопомрачително скучно пътуване до някъде си или период на съсипващ глад и студ и той клатеше глава и се питаше по коя неведома, шибана причина едната мизерия и безизходица се бяха превърнали в славни приключения.

— И какво получават те? — попита. — Една торба истории, на които да кимат замислено. А какво получавам аз? Нищо, с което да се оттегля от занаята, това със сигурност. Едно старо седло под задника и една торба хорски лъжи да ми тежи на раменете.

— Хм — отвърна просто Плачеща скала, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.

— Не е честно. Просто не е честно.

— А защо да е?

Суийт изсумтя недоволно, но не възрази. Вече не остаряваше. Вече беше остарял. На ставане сутрин го боляха краката. Вечер на лягане — ребрата. А студът се беше просмукал така дълбоко в костите му. Поглеждаше към дните зад гърба си и виждаше с колко много превъзхождат по брой тези отпред. Напоследък се замисляше още колко нощи ще успее да изкара под безмилостното открито небе, а хората все така го гледаха онемели от възхита, все едно беше великият Ювенс. Сякаш можеше със заклинание да пропъди буря или да изкара светкавици от задника си, с които да избие нападащи духове. Но той нямаше светкавици, не и той, и понякога, след като свършеше да говори с Маджуд и изиграваше ролята на вездесъщия и винаги насреща Даб Суийт така, както самият Йосиф Лестек не можеше да си представи дори, че е възможно, яхваше коня, ръцете му трепереха, погледът му се замъгляваше и той казваше на Плачеща скала: „Вече не ме бива“, а тя само кимаше, все едно това си беше съвсем в реда на нещата.

— Някога бях нещо, нали? — промърмори Суийт.

— Все още си нещо — отвърна Плачеща скала.

— Сигурно, но какво?

Ездачът спря коня на няколко крачки от тях и огледа подозрително двамата и руините, сред които чакаха. Приличаше на подплашен елен. Накрая преметна крак от едната страна на коня и скочи на земята.

— Даб Суийт — поздрави духът.

— Локуей — отвърна му Суийт. Ще да беше той. Беше от новото поколение, вечно намусени, черногледи. — Защо Санджийд не е тук?

— Можеш да говориш с мен.

— Мога, но защо ми е да го правя?

Локуей се наежи, вирна брадичка, нацупи устни, така типично за младоците в днешно време, каза си Суийт. После се замисли. На неговите години сигурно беше същият като него, най-вероятно още по-зле, но проклятие, в последно време нямаше сили за подобно перчене, затова махна дружески на духа:

— Добре, добре, ще говорим. — Пое дълбоко дъх, но това не успя да пропъди неприятното чувство в свития си на топка стомах. Беше планирал това от много време, беше премислил всяка възможност и беше избрал правилния път, но последната крачка си оставаше все така трудна.

— Говори тогава — каза Локуей.

— Водя задруга на около ден бърза езда южно оттук. Имат пари.

— Ние ще ги вземем — каза Локуей.

— Вие ще правите каквото, мамка му, ви се казва, ето това ще направите — сряза го Суийт. — Кажи на Санджийд да бъде на уговореното място. И бездруго са настръхнали от страх. Просто се покажете като за битка, както си му е редът, малко яздене в кръг, много викове, тук-там някоя стрела и ще са готови да платят. И кротко, без усложнения, ясно?

— Разбирам — отвърна Локуей, но Суийт се съмняваше, че младият дух знае какво означава кротко и без усложнения.

Той пристъпи към духа — за късмет, склонът беше на негова страна и лицата им бяха на едно ниво, — пъхна палци в колана с меча, вирна брадичка и го погледна право в очите:

— Никой да не умира, чу ли ме? Кротко и без усложнения. И накрая всеки ще си получи парите. Половината за теб, половината за мен. Ето това ще кажеш на Санджийд.

— Ще кажа — отвърна Локуей и го изгледа предизвикателно. Суийт се изкуши да го наръга, тук, намясто, пък всичко да върви на майната си, но здравият разум надделя. — Ти какво казваш за това? — Локуей погледна към Плачеща скала.

Тя продължи да си седи невъзмутимо на стената, с развяна от вятъра коса и да клати небрежно крак. С нищо не показа, че го чу. Суийт не сдържа усмивката си.

— Ти на мен ли се смееш, дребно старче? — изсъска Локуей.

— Смея се, а ти си тук — отвърна Суийт. — Вади си шибаните заключения. А сега да те няма. И предай на Санджийд каквото ги казах.

Гледа дълго след отдалечаващия се дух, докато не се смали до черна точица на фона на залязващото слънце, като през цялото време си мислеше за това как тази случка най-вероятно нямаше се превърне в поредната легенда за Даб Суийт. Топката в стомаха му стана още по-тежка. Но какво можеше да направи? Не можеше вечно да води задруги през равнината, нали така?

— Просто нещо, с което да се оттегля… — промърмори Суийт. — Скромна мечта, не искам много, нали?

Погледна отново към Плачеща скала, която се бе заела да сплита отново косата си в протритото омачкано имперско знаме. Повечето хора не биха го забелязали, но той, прекарал толкова години с нея, видя разочарование в погледа й. А дали това не беше собственото му разочарование, отразено в очите й като в гладка водна повърхност?

— Да говорят каквото си щат — сопна се той. — Никога не съм претендирал за шибан герой.

Тя просто кимна, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.

 

 

Народът беше разположил лагера си сред руините. Високата шатра на Санджийд беше опъната в сгъвката на лакътя на откъсналата се от огромна статуя ръка. Никой не знаеше кой е човекът от статуята. Сигурно някой древен бог, умрял и изпаднал в забрава. Също като Народа, който скоро щеше да се присъедини към него според Локуей.

В лагера беше тихо и шатрите не бяха много — младите ловуваха надалеч. По дървените скари на тънки ленти се сушеше оскъдно количество месо. Становете на тъкачите на одеяла тракаха и накъсваха времето на тягостни моменти. До тук бяха докарани те, които някога владееха тези равнини. Да тъкат за жалко подаяние и да крадат пари, с които да купуват от мъчителите си неща, които им се полагаха по право.

Черната чума дойде през зимата и отнесе половината деца — стенещи, плувнали в пот. Изгориха шатрите им, изрисуваха свещените кръгове в земята и казаха верните думи, но нищо не помогна. Светът се променяше и старите ритуали вече нямаха сила. Децата продължиха да мрат, жените да копаят, а мъжете да оплакват и да ридаят — Локуей най-горчиво от всички.

Санджийд тогава сложи ръце на раменете му и каза: „Не се страхувам за себе си. Аз си изживях годините. Страхувам се за теб и останалите млади, които вървите след мен и които ще видите края на дните“. Локуей също се страхуваше. Понякога имаше чувството, че животът му е само страх. Що за път е това за един воин?

Остави коня си и тръгна през лагера. Изнесоха Санджийд. Носеха го две от по-силните му дъщери, а той висеше преметнал ръце през раменете им. Духът му си отиваше частица по частица. С всеки следващ ден от него оставаше по-малко и сега могъщата осанка, пред която някога беше тръпнал светът, се бе смалила до празна черупка.

— Какво каза Суийт? — прошепна той.

— Че идва задруга и ще плати. Нямам му доверие.

— Той е приятел на народа. — От провисналите устни на Санджийд потече лига и една от дъщерите му я изтри. — Ние ще го чакаме — успя да добави, преди да се унесе отново в сън.

— Ще го чакаме — съгласи се Локуей, но се боеше от онова, което можеше да стане.

Боеше се за сина си, който само преди три нощи се беше засмял за пръв път и така беше станал един от народа. Това трябваше да е радостен момент, но Локуей изпитваше само страх за него. Що за свят, в който да се родиш? В неговата младост стадата на Народа бяха силни и многобройни, но сега бяха откраднати от чужденците. Добрата паша биваше отъпквана и накъсвана от пътеките на преминаващи задруги, стадата бяха избивани до крак, а народът — пръснат из равнината, взет за посмешище и посрамен. Допреди бъдещето не се различаваше от миналото. Сега миналото беше станало по-добро място, а бъдещето обещаваше само страх и смърт.

Но народът нямаше да се даде без бой. Затова, когато изгряха звездите, Локуей седна с жена си и сина си и замечта за по-добри дни, за които знаеше, че няма да дойдат.