Джо Абъркромби
Червена страна (24)

Тайнственият партньор

Като цяло, нямаше как да отрече това, Темпъл беше човек, провалил се в задоволяването дори на собствените си високи изисквания. Че и на ниските, в този ред на мисли. Беше се захващал с безброй начинания. От повечето от тях всеки свестен човек би се засрамил. От останалите, дали поради лош късмет, нетърпение, или просто заради непостоянство и обсебеност от поредно ново начинание, почти не помнеше да е имало такова, което да не попада в графата разочарование, провал или същинско бедствие.

Ето защо почти завършеният магазин на Маджуд беше приятна изненада.

Един от сулджуките, който бе пътувал със задругата, се оказа същински виртуоз на покривите. Лам вложи две ръце и девет пръста в начинанието и се доказа като повече от способен зидар. Бъкхормови се изсипаха в пълен състав и помогнаха за нарязването и сковаването на дъските за стените. Дори лорд Ингълстад си взе почивка от губенето на пари срещу местните комарджии и дойде да даде съвет за боята. Лош, но все пак съвет.

Темпъл отстъпи назад до средата на улицата и огледа почти готовата фасада. Липсваха само парапетите на балкона и стъклата по прозорците. Усмихна се с най-широката и самодоволна усмивка, на която бе способен. И точно в този момент нечие прекалено сърдечно потупване по рамото почти го просна по очи на земята.

Обърна се, готов да отнесе поредното заяждане на Шай и да слуша за това колко мудно се точи изплащането на дълга му. И бе споходен от поредната изненада.

Зад него стоеше мъж. Нисък, но широкоплещест и със забележителни по размер рижи бакенбарди. Зад дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха миниатюрни, а усмивката му в сравнение с тях — огромна. Беше облечен в шит по поръчка костюм, но ръцете и кокалчетата на пръстите му бяха изподрани от тежка работа.

— Бях изгубил всякаква надежда да зърна прилично строителство по тия места! — Той повдигна вежда и огледа новата трибуна около амфитеатъра, извисяваща паянтова снага към небето. — Но точно когато си мислех, че съм достигнал пълно отчаяние, какво да видят очите ми? — Подхвана Темпъл под мишницата и го обърна отново с лице към фасадата на магазина. — Ето този възвръщаш вярата пример за дърводелско майсторство! Новаторски дизайн и умело изпълнение на тази смесица от стилове, която така уместно рефлектира националното многообразие на дръзките покорители на тази девствена земя. И всичко това в мое име! Господине, най-покорно благодаря!

— В… твое име?

— Точно така! — Той посочи табелата над вратата. — Аз съм Хонриг Кърнсбик, по-добрата половина от Маджуд и Кърнсбик! — Прегърна здраво Темпъл и го целуна по двете бузи, после бръкна в джобчето на жилетката си и извади монета. — Ето нещичко като благодарност за усилията ти. Щедростта винаги се отплаща, както неведнъж съм казвал!

Темпъл примига учудено при вида на сребърната монета от пет марки в шепата си:

— Нима?

— Естествено! Е, може би не в парично измерение, не и незабавно, но под формата на добронамереност и приятелство — винаги. А те нямат цена!

— Нямат ли? Имам предвид… ти смяташ така?

— Разбира се! Къде е партньорът ми, Маджуд? Къде е този коравосърдечен дърт скъперник?

— Не мисля, че очаква пристигането ти…

— Аз самият не го очаквах! Но как да стои човек в Адуа, когато… това — Кърнсбик разтвори ръце пред гъмжилото и шумотевицата на вонящия Крийз, — всичко това се случва без мен. Освен това имам блестяща идея, която трябва да обсъдя с него. Па̀рата сега е голямата новост!

— Така ли?

— Демонстрацията на новия бутален апарат на Сибгард, който работи на въглища, направо разбуни духовете на инженерното общество!

— На кого… какво?

Кърнсбик повдигна очила към широкото си чело и примижа към хълмовете зад града:

— Първите минни проучвания са обещаващи. Подозирам, че златото в тези планини ще се окаже черно, момчето ми! Черно като… — Той замлъкна, вторачен в стълбите на магазина. — Не може да… възможно ли е… — Намести отново очилата си и ченето му увисна. — Знаменитият Йосиф Лестек?

Актьорът, увит в одеяло и с набола няколкодневна сива брада, замига насреща му:

— Ами да…

— Скъпи ми господине! — Кърнсбик се завтече към стълбите, подхвърли мимоходом монета на един от синовете на Бъкхорм, който почти изпусна чука си от изненада, сграбчи ръката на актьора и я разтресе със сила, на която всеки буталов апарат можеше само да завиди. — Чест е да се запозная с вас, господине, истинска чест! Превъплъщението ви в Баяз в едно от представленията в Адуа ме разтърси из основи. Останах без дъх!

— Ласкаете ме — смотолеви Лестек, докато така неочаквано вежливият партньор на Маджуд го повеждаше обратно към вратата на магазина. — Но съм убеден, че най-добрата ми роля е още пред мен…

Темпъл продължи да мига на парцали от улицата. Кърнсбик не беше това, което бе очаквал. От друга страна, кое в този живот беше точно такова, както го бе очаквал? Отстъпи отново назад и се загледа със задоволство във фасадата, когато за пореден път едва не падна по очи от ново шляпване по рамото.

Този път, определено ядосан, той се извърна рязко към Шай:

— Ще си получиш парите, кръвопийца такава…

Пред него стоеше чудовищно голям тип с миниатюрно личице в средата на огромна плешива глава.

— Кмета… иска… да говори… с теб — изрече бавно той, като второстепенен актьор, неспособен да запамети повече от една реплика накуп.

В това време Темпъл вече прехвърляше наум всички причини, поради които някой с властта на Кмета може да иска смъртта му.

— Сигурен ли си, че става дума за мен? — Мъжът кимна. Темпъл преглътна тежко. — Каза ли защо?

— Не каза. Не питах.

— Ами ако предпочета да си остана тук?

Миниатюрното личице се сгърчи от непосилните, почти болезнени усилия, които му костваха обмислянето на подобна ситуация.

— Тя не каза… да има такава… възможност.

Темпъл се озърна, но не видя помощ отникъде, а и Кмета беше от хората, от които не можеш се отърва просто ей така. Щом иска да говори с него, рано или късно ще постигне своето. Вдигна рамене, за пореден път напълно безпомощен като понесено от вятъра на съдбата сухо листо, и се остави в Божиите ръце. По причини, известни само нему, напоследък определено откликваше на молитвите му.

 

 

Кмета го гледа замислена иззад бюрото си в продължение на цяла вечност.

Хората с високо мнение за себе си със сигурност се наслаждаваха на подобна проява на внимание, прехвърляйки наум всички онези прелести и добродетели, от които наблюдателят им остава като зашеметен. За Темпъл това беше същинско мъчение. В настоятелния изучаващ поглед на Кмета видя всичките си недостатъци и саморазочарования и се размърда нервно на стола, молейки се за скорошно избавление.

— Изключително съм поласкан от поканата ви, ваше… Кмет… ство — смотолеви накрая, неспособен да понесе повече тягостното мълчание, — но…

— Защо съм тук?

Старецът до прозореца, чието присъствие до момента бе пълна загадка за Темпъл, се изкиска дрезгаво:

— Ювенс и брат му Бедеш спориха по този въпрос в продължение на седем години и колкото повече спориха, толкова повече се отдалечаваха от отговора. Аз съм Закаръс. — Той се наведе и протегна чепата длан с криви пръсти и чернилка под ноктите.

— Като магуса? — попита Темпъл и внимателно я пое в своята.

— Точно като него. — Старецът задържа ръката му, обърна я и опипа с пръст подутината на средния пръст, все още ясно видима, въпреки че не беше пипвал писалка от седмици. — Човек на писмото — каза той и няколкото гълъба, накацали по перваза на прозореца, едновременно подскочиха и запляскаха с криле.

— Имал съм… множество професии. — Темпъл успя да измъкне ръка от изненадващо силната хватка на стареца. — Изучавах история, теология и право във Великия храм в Дагоска под ръководството на хадиш Кадия… — При споменаването на името Кмета вдигна рязко глава. — Познавала сте го?

— Преди цяла вечност. Беше човек, на когото истински се възхищавах. Живееше и постъпваше така, както проповядваше. Винаги се придържаше към онова, което смяташе за редно, независимо от трудностите.

— А аз съм негов образ и подобие — промърмори Темпъл.

— Различните задачи искат различни дарби — отбеляза Кмета. — Имаш ли опит с договори?

— Като стана дума, докато бях в Стирия, на няколко пъти лично договарях мирни споразумения, начертал съм и една-две граници. — Беше просто инструмент в безсрамно и откровено незаконно заграбване на земя, но честността е предимство на дърводелеца и проповедника, не на юриста.

— Искам да изготвиш договор — каза Кмета. — Съгласно който Крийз и значителна част от Далечна страна се присъединяват към територията и минават под покровителството на Империята.

— На Старата империя? Мнозинството заселници идват от Съюза, не би ли било логично да…

— В никакъв случай Съюзът.

— Разбирам. Не искам да си навличам неприятности — правя го по-често, отколкото ми се иска, — но… единственият закон, който хората тук уважават, е този на върха на острието.

— Днес може би. — Кмета отиде до прозореца и се загледа в гъмжилото на улицата. — Но един ден златото ще свърши и златотърсачите ще се разотидат. Дивечът също ще свърши и траперите ще се разотидат. След това ще си тръгнат комарджиите, разбойниците, а накрая и курвите. Кой ще остане? Хора като приятеля ти, Бъкхорм, който в момента строи къща и отглежда добитък на ден езда от града. Или приятелят ти, Маджуд, чиито прекрасни магазин и работилница ти костваха толкова пот през последните няколко седмици. Хора, които отглеждат неща. Хора, които създават неща, продават неща. — Тя се върна до бюрото и извади с грациозен жест бутилка и чаша. — А, такива хора обичат законите. Не обичат много юристите, но ги приемат като необходимото зло. Същото важи и за мен.

Кмета напълни чашата, но Темпъл я отказа:

— Двамата с пиенето имахме дълги и болезнени спорове, в които стигнахме до извода, че просто не се разбираме.

— Аз и пиенето също не се разбираме много. — Тя вдигна рамене и гаврътна чашата. — Но продължаваме със споровете.

— Нахвърлял съм нещо като чернова… — Закаръс затършува из вътрешността на палтото си, от което се разнесе лек мирис на плесен и лук. Накрая извади мърляв свитък от листове с всевъзможни размери, изписани с най-нечетливия почерк, който Темпъл беше виждал. — С основните точки, така да се каже. Целта е статут на полунезависим анклав под покровителството на Империята и фиктивни данъци. Вече има прецедент. Калкис се ползва с подобен статут. А също… това, кажи го, де… как се казваше? Това там. Кажи го, де. — Той стисна очи и се плесна по главата, но оттам отговор не изпадна.

— Имаш известен опит със законите — каза Темпъл, разлиствайки свитъка.

— Имперско право, много отдавна. — Старецът махна пренебрежително с мръсната си ръка. — Този договор трябва да има сила и по съюзническото право, а и да включва установените минни традиции.

— Ще направя каквото мога. Няма да е в сила, докато не бъде подписан, естествено, от представител на жителите на града и… императора, предполагам.

— Всеки имперски легат представлява императора.

— Да ви се намира някой подръка?

Закаръс и Кмета се спогледаха.

— Говори се, че легионите на легат Сармис са на четири седмици поход оттук.

— Доколкото знам, Сармис… не е добре дошъл никъде. Легионите му — още по-малко.

Кмета вдигна безпомощно рамене:

— Изборът не е лукс, с който разполагам. Папа Ринг иска да присъедини Крийз към Съюза. Както чувам, преговорите му в тази насока вървят повече от добре. Не можем да позволим това да се случи.

— Разбирам — каза Темпъл. „Че нестихващата ви вражда е излязла от границите на Далечна страна — продължи наум, — а също, че е на път да се задълбочи още повече.“ Но нестихващите вражди са хлябът на юриста. Трябваше да признае, че изпита известно безпокойство при мисълта за връщане към въпросната професия, но за момента това определено изглеждаше като лекия път.

— Колко ще отнеме да изготвиш документа? — попита Кмета.

— Няколко дни. Трябва да довърша магазина на Маджуд…

— Направи го основен приоритет. Заплащането ти е двеста марки.

— Две… ста?

— Не е ли достатъчно?

Определено лекият път. Темпъл се покашля:

— Достатъчно е… — каза с леко пресипнал глас. — Но първо трябва да довърша строежа. — Изненада се от себе си повече отколкото от заплащането на Кмета.

Закаръс кимна одобрително:

— Виждам, че си човек, който не оставя недовършени неща.

Темпъл не сдържа усмивката си:

— Точно обратното, но… винаги съм искал да бъда такъв.