Джо Абъркромби
Червена страна (39)

Прекалено бавно

Всеки болт, всеки лагер, дъска и сглобка по чудовищния фургон трещеше, тропаше или виеше и всичко това се сливаше в ужасяваща какофония, така оглушителна, че Темпъл не чуваше дори собствените си ужасени писъци. Капрата го млатеше в задника, подмяташе го като парцалена кукла и заплашваше да изпотроши зъбите му до един. Надвисналите ниско клони изскачаха заплашително от тъмнината, деряха стените на фургона, бичуваха лицето му. Един беше успял да отнесе шапката на Шай и косата й се вееше свободно. Тя не откъсваше насълзени от вятъра очи от пътя и озъбена, крещеше като обезумяла по конете, докато ги шибаше с юздите.

Темпъл не смееше да си помисли колко тежеше огромното количество дърво, метал и преди всичко злато, върху което в момента се носеха стремително надолу по склона. И всичко това въпреки безупречната си изработка всеки момент щеше да се пръсне на парчета и да отнесе злощастните им задници със себе си. Но страхът беше неизменен спътник в живота му. Какво можеше да направи в момента, освен да продължи да стиска капрата на подскачащото возило на смъртта с изгарящи от напрежение ръце и надигнал се от ужас и от изпития алкохол стомах? Не знаеше кое беше по-страшно — с отворени или със затворени очи.

— Дръж се! — изкрещя му Шай.

— А ти какво си мислиш, че пра…

Тя запъна здраво краката си в дъската пред капрата, опря раменете си в облегалката и дръпна рязко лоста на спирачките с такава сила, че жилите на врата й изскочиха. Колелата изпищяха като душите на мъртвите в ада. От двете страни на фургона хвръкнаха фонтани искри — по-ярки от тези на празненството по случай рождения ден на императора. Със свободната си ръка Шай дръпна юздите и сякаш целият свят започна да завива стремително. После, когато две от огромните колела се отлепиха от земята, се наклони на една страна.

Времето спря. Темпъл изкрещя. Шай изкрещя. Дори фургонът сякаш изкрещя с тях. Дърветата от външната страна на завоя полетяха стремително към тях, а с тях и очакващата ги смърт. И тогава колелата изтрополиха отново на земята. Темпъл залитна напред, прехапа езика си, викът секна в гърлото му и тъкмо когато виждаше как се сгромолясва между конете и трамбоващите им копита, бе подхвърлен назад и се озова обратно на капрата.

Шай отпусна спирачките и плесна юздите.

— Този май го взех прекалено бързо! — извика в ухото му.

Границата между ужас и опиянение от щастие беше тънка и Темпъл с изненада откри, че току-що я беше преминал. Удари с юмрук въздуха пред себе си и изкрещя колкото глас имаше:

— Майната ти, Коска-а-а!

— Олекна ли ти?

— Жив съм! Свободен съм! Богат съм! — Разбира се, че има Бог. И той е великодушен, съпричастен благ старец, който сега се усмихваше благосклонно и бдеше над него. „Рано или късно трябва да направиш нещо по въпроса, иначе няма да постигнеш нищо“, каза Коска. Темпъл се замисли дали Стареца беше имал предвид нещо като това. Малко вероятно. Той сграбчи Шай и почти я прегърна, крещейки в ухото й:

— Успяхме!

— Мислиш ли? — изръмжа тя и плесна с юздите.

— Не успяхме ли?

— Лесната част, да.

— Ъ?

— Те няма да оставят това да ни се размине просто така, не мислиш ли? — надвика шума тя, когато отново набраха скорост. — Не и златото! Не и обидата!

— Ще тръгнат след нас? — промърмори Темпъл.

— Това беше идеята!

Темпъл се надигна внимателно, погледна назад и отново му се прииска да не беше толкова пиян. Видя само летящите от задните колела сняг и кал и чезнещите в тъмнината дървета от двете страни на пътя.

— Нямат коне обаче, нали? — Гласът му се извиси обнадеждено.

— Суийт успя да ги забави, но ще дойдат! А това чудо не е от най-бързите!

Темпъл отново се надигна, погледна назад и този път му се прииска да беше по-пиян. Границата между ужас и опиянение от щастие беше тънка и той откри, че препуска стремително в обратна посока.

— Може би трябва да спрем! Да разпрегнем два от конете! Да зарежем парите! Повечето пари…

— Трябва да спечелим време на Лам и Савиан, забрави ли?

— О, да. Това. — Проблемът с героичната постъпка беше в частта със саможертвата. На него тази част така и не му се удаваше. Поредното лашкане на фургона изкара част от съдържанието на стомаха му, което напълни с парене устата му. Той опита да го преглътне, задави се, избълва част навън и сега паренето стигна чак до носа му. Вдигна поглед към небето, звездите бяха изчезнали и цветът му се беше сменил от черно към стоманеносиво — наближаваше зазоряване.

— Уоу! — Нов завой изникна изневиделица от мрака и Шай дръпна отново лоста на спирачките.

Фургонът се наклони на една страна и Темпъл чу товара отзад да се плъзга и да дрънчи по стената на фургона, като по този начин можеше да го претърколи надолу по склона.

Излязоха от завоя с тежко стоварване на двете вътрешни колела, зловещо пращене някъде отдолу и мощно лашкане, което остави крещящата Шай наполовина извън капрата, с вдигнат нагоре крак в опита си да запази равновесие. Темпъл се пресегна, сграбчи я през кръста, дръпна я обратно и рогът на препасания на гърба й лък за малко да му извади окото.

Видя я да държи нещо в ръка. Лоста за спирачките. Очевидно вече не беше част от фургона.

— Дотук с това!

— Какво правим сега?

Тя хвърли дървения лост през рамо и той изтрака някъде отзад.

— Не спираме?

Фургонът излетя от гората и се понесе през платото. Първите лъчи на зората осветяваха небето на изток. Слънцето тъкмо се подаваше над хълмовете и небето над него беше започнало да променя цвета си от мътно сиво към воднисто синьо. Лъчите му накараха разтеглените облаци да порозовеят, а замръзналият снежен килим върху плоската земя — да заискри.

Шай не щадеше юздите и ругатните по адрес на конете и на Темпъл му дожаля за тях, но после се сети колко по-ефективни в сравнение с окуражаванията се оказаха върху него обидите й. Животните приведоха още по-ниско глави и фургонът набра скорост. Покритият със сняг шубрак летеше покрай пътя, а вятърът блъскаше Темпъл в лицето, пълнеше устата и носа му.

В далечината отпред видя пръснати по платото коне. Даб Суийт и Плачеща скала най-вероятно бяха още по-напред, с основната част от стадото. Бяха загубили драконовото съкровище, с което да се оттеглят от занаята, но щяха да изкарат добри пари от стотина коня. По тези земи купувачите гледаха предимно цената на добитъка, а не произхода му.

— Следва ли ни някой? — извика Шай, без да откъсва очи от пътя.

Темпъл успя да откъсне ръка от капрата достатъчно задълго, за да се надигне и да погледне назад. Видя само назъбеното черно очертание на гората и непрекъснато разрастващото се равно пространство между него и фургона.

— Не! — извика той и увереността му постепенно се възвърна. — Никой… чакай! — Забеляза движение. Ездач. — О, боже — прошепна и малкото увереност, която беше насъбрал, се изпари като дим. Още ездачи. — О, боже!

— Колко?

— Трима! Не! Петима! Не! Седем! — Бяха на стотина крачки зад тях, но скъсяваха разстоянието бързо. — О, боже! — Темпъл се тръшна обратно на тресящата се капра на фургона. — Какъв е планът сега?

— Планът беше дотук!

— Имах чувството, че ще кажеш така.

— Хвани юздите! — изкрещя Шай и ги тикна в ръцете му.

Темпъл ги дръпна като опарен:

— И какво да правя с тях?

— Можеш ли да караш?

— Зле!

— Мислех, че си работил всичко!

— Зле!

— Искаш ли да поспрем, за да ти дам един-два урока? Карай! — Тя извади ножа от колана си и му го подаде. — Или аз ще карам, а ти ще се биеш.

Темпъл преглътна тежко и пое бавно юздите.

— Ще карам. — Със сигурност има Бог. Гнусен, дребен мошеник, който в момента скъсва божествения си задник от смях на негов гръб. И далеч не му е за пръв път.

 

 

Шай се замисли каква ли част от живота й беше минала в съжаления за взети решения. Прекалено голяма, толкова знаеше. И днешният ден беше на път да се присъедини към нея.

Прехвърли се през дървения парапет и стъпи върху намазания с катран покрив на фургона, който подскачаше под краката й като разярен бик, опитващ се да хвърли от гърба си неканен ездач. Хвърли се към задната част на фургона, свали лъка от рамото си, избута преметнатата през лицето си коса и се вгледа в далечината.

— Мамка му — прошепна.

Седем ездачи, както каза Темпъл, и ги настигаха бързо. Сега трябваше просто да минат пред фургона, да свалят един-два от конете във впряга и готово. Засега бяха извън обсега на лъка, особено ако щеше да стреля от покрива на това чудо — все едно да стреляш от носещ се по бързеите сал. Биваше я с лъка, но не беше чудотворец. Погледът й се спря на капака на тавана. Остави лъка, пропълзя до него на четири крака, извади късия меч и заби върха му под ръба на металната пластина, над която лежеше прекараният през две халки катинар. Оказа се прекалено масивна и здрава. За късмет, катранът около пантите беше мазан небрежно и дървото беше доста изгнило. Тя заби върха на меча си в него и започна да върти и да дълбае, за да измъкне пантите.

— Още ли са зад нас? — чу отпред писъка на Темпъл.

— Не! — изкрещя през стиснати зъби, подпъхна острието под ръба на капака и натисна с всички сили. — Избих ги до крак!

— Наистина!

— Не, мамка му, не наистина! — Капакът се отскубна от пантите, подскочи нагоре и тя се пльосна по задник. Захвърли огънатия меч, отвори капака и се спусна в тъмната вътрешност на фургона. Колелата удариха нещо, стълбата се отскубна от ръцете й и тя се просна по корем на пода.

През капака на тавана и процепите покрай тесните прозорчета влизаше светлина. Покрай двете стени имаше масивни решетки, заключени с катинари, а зад тях — натрупани един върху друг подскачаха, потропваха и подрънкваха сандъци, кутии и кожени чанти за седла. Част от съдържанието им се беше изсипала навън — блестящо злато, искрящи скъпоценни камъни, търкалящи се насам-натам по дъските на пода монети. Пет кралски откупа и достатъчно за един-два двореца, в случай че ти се приискат. Няколко чувала бяха натрупани на пода между решетките и скърцаха под краката й. Фургонът се разклати рязко наляво-надясно на протестиращите си пружини, запращайки я от едната решетка към другата. Сграбчи един от чувалите и започна да го влачи по пода към светлата линия, тръгваща от пролуката между вратите в задната част. Тежеше ужасно, но не беше първият чувал, който й се беше налагало да мъкне — не смяташе да му се остави. Достатъчно поражения беше преживяла и знаеше как да понесе следващото, но от това не й ставаше по-леко да го прави.

Изтегли резето, изруга под нос и избърса потта от челото си. Хвана се здраво за решетките и стовари ритник върху вратите. Вятърът влетя вътре и бялата широта на платото се разкри пред нея. Размазаните спици на колелата се въртяха бясно отстрани и вдигаха сняг във въздуха. Черните фигури на преследвачите им бяха приближили. Много.

Шай измъкна ножа и разсече чувала през средата. Зарови ръка, извади шепа монети и ги хвърли навън, после отново и отново, започна да гребе и да хвърля с две ръце, сякаш сееше на нивата. Споходи я мисълта за това, че с всяка шепа изхвърляше повече, отколкото беше изкарвала с бой като бандит, с къртовски труд във фермата и с яростно пазарене в града. Загреба пълна шепа и натика монетите в джоба си — така де, какво лошо да умре човек богат? Изгреба останалото в чувала, захвърли го навън и тръгна за нов.

Колелата попаднаха в бразда, фургонът подскочи рязко нагоре и Шай полетя към ниския таван. Блъсна се в него и се строполи по лице на пода. Зави й се свят за момент, но тя се изправи отново на крака и залитайки, повлече втори чувал към блъскащите се врати, като не спираше да псува фургона, тавана му и кървящата си глава. Хвана се отново за решетките и изрита навън целия чувал. Видя го да се разпаря при удара в земята и съдържанието му да се изсипва върху снега.

Някои от преследвачите вече бяха слезли от конете, пълзяха на четири крака и се стопяваха бързо в далечината. Но останалите, явно по-решителни, отколкото се беше надявала, не се бяха отказали. Надежди, какво да ги правиш? Почти успяваше да различи вече лицето на най-близкия ездач, приведен ниско над шията на коня. Остави вратата отворена, изкатери се по стълбата и излезе на покрива.

— Още ли са зад нас? — изкрещя Темпъл?

— Да!

— Какво правиш?

— Полегнала съм, докато ги чакам да дойдат!

Теренът отпред стана неравен — платото беше пресечено от пресъхнали корита на потоци, пръснати тук-там скали и криви каменни колони. Пътят навлезе в плитка долина със стръмни склонове и колелата затрещяха още по-силно. Шай изтри с опакото на ръката кръвта от челото си, пропълзя по тресящия се покрив на фургона, взе лъка и постави стрела в тетивата. Остана за момент приклекнала до парапета и пое дълбоко дъх.

По-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх. По-добре приключвай бързо.

Изправи се. Първият ездач беше само на пет крачки от тряскащите се врати на фургона. Видя го как облещи очи, когато я видя. Имаше руса коса, широка брадичка и зачервени от студа бузи. Почти беше сигурна, че го беше виждала в Бийкън. Пишеше писмо и плачеше. Шай улучи коня му в гърдите. Животното изметна главата си силно назад, преплете предните си крака и двамата с ездача му се запремятаха по земята сред летящи юзди и стремена. Останалите ги заобиколиха в плавни дъги от двете им страни, а Шай приклекна и зареди нова стрела. Стори й се, че чу Темпъл да мърмори.

— Молиш ли се?

— Не!

— По-добре почвай! — Шай се изправи и до нея в парапета се заби стрела. Забеляза ездача на билото на единия склон на долината. Беше се изравнил с фургона и явно притежаваше завидни умения, защото се беше изправил на стремената на препускащия бясно кон и вече опъваше лъка и се прицелваше в нея.

— Мамка му! — Шай клекна зад парапета, стрелата профуча над главата й и се заби в парапета от другата страна. Миг по-късно до нея щръкна втора. Чуваше виковете на останалите до самия фургон отзад. Надникна внимателно и в парапета се заби нова стрела, а върхът й лъсна само на педя от лицето й. Беше виждала духове да стрелят в движение от гърба на препускащ кон и знаеше, че бяха добри, но такова нещо не беше виждала досега. Мамка му, колко нечестно. От друга страна, честност и справедливост не бяха задължителни атрибути в боя на живот и смърт.

Шай зареди стрела, пое дълбоко дъх и повдигна лъка си над парапета. На мига стрелата на онзи профуча между дървото и тетивата. В следващия тя беше на крака. Знаеше, че не може да се мери с него, но нямаше и нужда. Конят е прилична мишена.

Стрелата й потъна почти до перата в ребрата на животното и то загуби равновесие. Ездачът полетя с вик във въздуха, лъкът му се превъртя няколко пъти отгоре, после двамата с коня се изтъркаляха от другата страна на билото.

— Ха! — извика радостно тя, но когато се обърна, зад гърба й през парапета се прехвърляше мъж.

Успя да го зърне бегло. Кантик — присвил яростно очи, два реда бели зъби насред черната му брада и две извити като сърпове остриета във всяка ръка, които явно беше използвал да се изкатери по стената на летящия по пътя фургон. Ако не беше дошъл с явното намерение да я убие, сигурно щеше да се възхити на постижението му. Заплахата от смърт действа безотказно в прогонването на всякакво възхищение.

Шай запрати лъка си към него, но той го изби с една ръка, а с другата замахна отгоре. Тя се дръпна встрани и острието се заби в парапета до нея. Той посегна с другото, но Шай хвана ръката му и докато се промушваше под нея, го удари с юмрук в ребрата. Фургонът подскочи и я запрати на пода. Онзи задърпа кривото острие, но не успя да го измъкне от дървото, затова пусна дръжката и измъкна ръката си от кожения ремък около китката. Това му отне известно време и когато най-после успя да се освободи, Шай вече беше на крака, приклекнала ниско, с готов в ръката нож. Започна да описва с върха му малки кръгове във въздуха пред себе си. Двамата не откъсваха очи един от друг. Стояха здраво на дървото, приклекнали ниско, за да не успеят да ги повалят тресящият се фургон и вятърът.

Фургонът подскочи и той залитна. Отмести очи от нея съвсем за кратко, но предостатъчно. Шай скочи към него и замахна отгоре с ножа. В последния момент се сниши и го посече през крака, докато се мушваше под ръката му. Извърна се, готова да го наръга в гърба, но поредното лашване на фургона я запрати с гръб в парапета.

Когато вдигна поглед, той летеше към нея и ревеше с цяло гърло. Закривеното острие описа дъга и тя се дръпна рязко назад, пропускайки го пред себе си. Видя го да свисти отгоре и този път се дръпна настрани. Покривът на фургона беше станал по-коварен и от плаващи пясъци, докато следеше, кръстосала поглед, летящото острие на кантика. Парира следващия замах с ножа. Стоманата изстърга, кривото острие се плъзна по нейното, разпра ръкава на ризата й и поряза дълбоко лявата й предмишница.

Двамата застанаха отново един срещу друг, запъхтени и кървящи от раните си, но готови да продължат. Ръката й тръпнеше, когато стискаше дръжката на ножа, но пръстите й все още работеха. Финтира отляво, отдясно, опитваше се да го накара да сбърка, но той не се поддаде — не помръдваше и само размахваше това сърповидно острие пред себе си, все едно с него вадеше риба от водата, а склоновете на долината все така фучаха от двете страни на фургона.

Той тръсна изненадващо и Шай падна настрани. Кантикът замахна да я посече, но пропусна, тя понечи да го наръга отдолу, но ножът й просто одраска бузата му. Следващата изненада на фургона ги събра в прегръдка. Той хвана със свободната си ръка китката й и се опита да я наръга, но кривото острие се оплете в палтото й. Тя на свой ред сграбчи китката му и я изви рязко нагоре, не че искаше проклетото нещо по-близо до лицето си, но вече нямаше връщане назад. Ножовете с кървави струйки по остриетата започнаха да се поклащат над главите им, докато те залитаха напред-назад по тресящия се покрив.

Шай го ритна в коляното и то поддаде, но силата беше на негова страна и стъпка по стъпка той успя да я изтика до парапета. Започна да я натиска надолу с цялата си тежест. Заизвива ръката й с ножа и пръстите й постепенно охлабиха хватката. Бяха се озъбили един срещу друг и от устните им пръскаше слюнка. Ръбът на парапета се заби в гърба й, с периферното си зрение виждаше колелата, трамбоващи пътя — не толкова далеч от главата й, колкото й се искаше. Усети жегването на камъчета и пръст по бузата си. Лицето му беше все по-близко, по-близко, по-…

Шай стрелна глава и захапа носа му, стисна зъби и продължи да стиска колкото сила имаше. Устата й се напълни със солена кръв. Той изрева, дръпна се рязко назад и изведнъж Шай летеше. Преметна се с писък през парапета и се блъсна с всичка сила в стената на фургона. Изпъшка, ножът й издрънча на пътя и изчезна. Погледна нагоре — незнайно как беше успяла да се хване с една ръка за парапета и имаше чувството, че тя всеки момент ще се откъсне от рамото й.

Залюля се и се обърна с лице към стената. Дъхът й свистеше пронизително през стиснатите зъби, а от гърлото й се откъсваше налудничаво квичене. Размаха крака в опит да се залюлее и да се хване и с другата ръка. Пръстите й докоснаха парапета, но не успя да се задържи, люшна се обратно и задното колело закачи върха на ботуша й. Опита отново и този път успя. Намести пръсти, стенейки и пъшкайки от напрежение. Ръцете й бяха изтръпнали, но тя не се отказа. В един момент успя да се вдигне нагоре и ръмжейки, се прехвърли през парапета.

Наемникът залиташе, през гърлото му имаше ръка, а до лицето му — озъбената физиономия на Темпъл. Шай политна към него, сграбчи с две ръце китката му и започна да извива сърповидния нож надолу. Онзи се разтресе от напрежение, от носа му течеше кръв, а погледът му беше прикован в ръката му с ножа. Каза нещо на кантикски, поклати енергично глава, повтори думата отново и отново. Дори й да разбираше какво казва, Шай не беше в настроение да слуша. Острието на ножа проби ризата и той изхриптя, докато то потъваше бавно в гърдите му. Колкото по-дълбоко потъваше, толкова повече устата му се отваряше. Накрая то спря, забито до дръжката, и той се стовари на хлъзгавия от кръвта му покрив, а Шай — върху него.

Имаше нещо в устата й. Върха на носа на кантика. Изплю го, погледна Темпъл и смотолеви:

— Кой кара?

Фургонът се килна рязко на една страна, нещо изстърга и Шай полетя във въздуха.

 

 

Темпъл изпъшка и се претърколи. Лежеше по гръб и гледаше небето, усещаше приятната хладина на снега по бузата си…

— Хъ! — Той се надигна до седнало положение и лицето му се изкриви от болките, които го прерязаха едновременно на няколко места. Огледа се трескаво.

Плитък каньон, склонове от пръст и слоеве камък с тук-там задържал се сняг. Пътят вървеше по дъното, точно в средата, а покрай него — пръснати канари и гъст трънак. Фургонът лежеше на една страна на десетина крачки отпред. Едната му врата беше откъртена, а другата висеше широко отворена. Едно от колелата от горната страна липсваше, другото още се въртеше бавно. Тегличът се беше откъснал и конете продължаваха да препускат в далечината, със сигурност приятно изненадани от облекчението.

Слънцето тъкмо си проправяше път към дъното на каньона и златната пътека зад преобърнатия фургон — близо трийсет крачки дълга — блестеше ярко жълта. Шай седеше насред нея.

Темпъл скочи на крака и хукна към нея, почти моментално се спъна и се просна по очи, устата му се напълни със сняг, но той го изплю заедно с една случайно попаднала там малка златна монета и продължи да тича. Тя се опита да стане, дългото й палто се закачи в трънака и я повлече обратно надолу.

— Кракът ми е заминал — изсъска тя през зъби. Косата й беше сплъстена, а лицето й — изцапано с кръв.

— Можеш ли да стъпиш на него?

— Не. Това означава заминал.

Той пъхна ръка под мишницата й и с много усилия успя да изправи и двамата на крака — тя на един здрав, той на два разтреперани.

— Имаш ли нов план?

— Да те убия и да се скрия в трупа ти.

— Аз и толкова не можах да измисля. — Огледа склоновете на каньона и тръгна, а Шай заподскача на един крак до него към най-обещаващото място, което успя да намери. Досети се каква гледката са така, пъшкащи и охкащи при всяка крачка, и ако не знаеше, че старите му спътници са наблизо, сигурно щеше да се разсмее с глас. Но знаеше, че са, и не го направи.

— Съжалявам, че те забърках в това — каза Шай.

— Сам се забърках. Много отдавна. — Той докопа един увиснал от склона храст и се набра по него нагоре, но изтръгна проклетото нещо с корените и то се сгромоляса на главата му сред облак пръст, повечето от която попадна в устата му.

— Остави ме и бягай — каза му тя.

— Изкушаваща идея… — Започна да се оглежда за друг път нагоре. — Но това го пробвах вече и не се получи добре. — Стисна един стърчащ корен, дръпна го и той се откъсна, повличайки надолу чакъл. Проклетият склон беше по-ненадежден и от него. — В последно време се опитвам да не повтарям стари грешки…

— И как ти се удава?

— В момента не особено блестящо. — Ръбът на скалата беше само на няколко крачки над ръката му, но със същия успех можеше да е на няколко мили — Темпъл просто не виждаше път дотам…

— Хе-хей, Темпъл!

По пътя между двата изровени от колелата на фургона коловоза бавно се зададе конник. След напускането на Старикланд всички бяха отслабнали, но не и Бракио. Той спря недалеч от двамата и се облегна на рога на седлото.

— Пфу, сериозна гонитба — каза той на стириянски. — Не мислех, че си способен на такова нещо.

— Капитан Бракио! Какво удоволствие! — Темпъл пристъпи напред, за да прикрие с тялото си Шай. Жалка проява на галантност, толкова жалка, че направо го досрамя. Усети я да хваща ръката му — пръстите й лепнеха от кръв, — знаеше, че беше само за да не падне, но му стана приятно.

Чу зад себе си да се свлича пръст, обърна се и видя втори конник. Беше спрял на билото и държеше зареден арбалет. Темпъл осъзна, че коленете му треперят. Боже, как му се искаше да имаше малко смелост поне. Пък било то и само накрая.

Бракио подкара лениво коня си към него.

— Казвах аз на Стареца, че не може да ти има доверие, но ти винаги си му бил слабост.

— Е, добрите нотариуси не се намират под път и над път. — Темпъл се огледа отново, в случай че избавлението се е появило неочаквано отнякъде, без да го е забелязал. Не беше. Опита всячески да влее малко увереност в разтреперания си глас. — Заведи ни обратно при Коска и аз ще оправя нещата…

— Не и този път. — Бракио изтегли със звън тежкия си меч от ножницата и пръстите на Шай стиснаха още по-силно ръката на Темпъл. Може и да не беше разбрала думите, но изваденият меч не се нуждаеше от превод. — Коска е на път за насам и аз мисля, че когато дойде, ще иска да завари нещата вече оправени. Това означава ти — мъртъв, в случай че се чудиш.

— Да, да, досетих се — изграчи Темпъл. — Когато извади меча. Но благодаря за уточнението.

— За теб винаги. Харесвам те, Темпъл. Винаги съм те харесвал. Лесно те обиква човек.

— Но въпреки това ще ме убиеш.

— Е, казваш го така, все едно имам избор.

— Аз съм си виновен. Както винаги. Само че… — Темпъл облиза устни, измъкна ръката си от тази на Шай, погледна Бракио право в изморените очи и потърси онази стара убедителна усмивка. — Мислех си дали не би пуснал момичето да си върви. Можеш да го направиш.

Бракио погледна към Шай, която беше приседнала на една издатина на склона и мълчеше.

— Бих го направил. Ако искаш, вярвай, но не обичам да убивам жени.

— Естествено. Кой би искал да отнесе такива спомени обратно на дъщерите си. — Бракио разкърши неловко рамене и ножовете по корема му се размърдаха. Темпъл усети, че е намерил пролуката към него. Падна на колене в снега, сплете пръсти пред гърдите си и отправи безмълвна молитва. Не за себе си, за Шай. Тя от двамата заслужаваше спасение. — Беше моя идея. Изцяло моя. Аз я подлъгах. Знаеш ме какъв съм, а тя, горката, е лековерна като дете. Пусни я да си върви. След време ще се почувстваш добре, че си го направил, ще видиш. Пусни я. Умолявам те.

Бракио повдигна озадачено вежди:

— Всъщност това е направо трогателно. Очаквах да хвърлиш цялата вина върху нея.

— И мен ме трогна — съгласи се конникът от билото.

— Ние не сме чудовища. — Бракио вдигна ръка и изтри едното си насълзено око. Другото обаче остана сухо. — Само че тя се опита да ни ограби. Без значение чия е била идеята. А и неприятностите, които ни причини баща й… Не. Коска няма да разбере. А и не е, като че можеш някога да ми върнеш услугата, нали така?

— Не — промърмори Темпъл. — Не, не мисля. — Отчаяно затърси какво да каже, нещо, което поне да отложи с малко неизбежното. Още секунда. Още дъх. Странно. Това не бяха най-щастливите му моменти живот, защо му е да ги удължава? — Ще помогне ли, ако кажа, че бях много пиян?

Бракио поклати глава:

— Всички бяхме пияни.

— Скапано детство?

— Мен майка ми ме заключваше в килера.

— Скапан живот като цяло?

— Чий не е? — Бракио смушка отново коня си и огромната му сянка падна върху Темпъл. — Хайде да ставаш вече, а? Искам да стане бързо и чисто. — Той разкърши рамо. — Нито за теб, нито за мен ще е приятно да те сека половин час, нали така?

Темпъл извърна поглед към Шай, цялата изцапана с кръв и изтощена.

— Какво каза той? — попита го.

Темпъл сви унило рамене. Тя кимна. Оказа се, че дори тя може да се примири и да се откаже от нещо. Вдигна очи към небето, докато се изправяше от земята. Най-обикновено, синьо-сивкаво небе. Ако имаше Бог, той беше скучен банкер без чувство за хумор. Безчувствен педант, отмятащ хорските дългове в космическия си тефтер. Всеки живее назаем и рано или късно идва моментът да плаща дължимото.

— Нищо лично — каза Бракио.

Темпъл затвори очи. Слънцето прозираше в розово през клепачите му.

— Трудно е да не го приемеш лично.

— Предполагам.

Нещо изтрака. Темпъл трепна и стисна очи. Мечтаеше да срещне смъртта с достойнство, като Кадия например. Но достойнството иска практика, а Темпъл нямаше никаква. Не можеше да спре да стиска очи и да трепери. Замисли се какво ли е усещането, когато ти отсекат главата. Какво изпитваш? Чу нещо да щрака, някой издиша тежко и той направо сгърчи лице от ужас. Естествено, че усещаш всичко, как иначе? Конят на Бракио удари с копито земята и нещо метално издрънча.

Темпъл отвори с мъка едното си око. Бракио гледаше отгоре, силно изненадан. От шията му стърчеше стрела, от гърдите му — още две. Отвори уста и от нея бликна кръв, после бавно се наклони на седлото и се строполи по лице в краката на Темпъл. Единият му ботуш остана заклещен в стремето.

Темпъл се огледа. Наемникът с арбалета беше изчезнал. Конят му си стоеше кротко на билото, но вече без ездач.

— На това казвам аз изненада — изграчи Шай.

Зададе се кон. На него с провесени през рога на седлото китки, с разрошена от лекия ветрец къса коса и обичайната начумерена физиономия седеше Корлин.

— Приятна, надявам се.

— Малко закъсня. — Шай хвана провесената като безчувствена надолу ръка на Темпъл и се надигна, мижейки от болка. — Но мисля, че ще ти го простим. — По двете била се появиха ездачи — около три дузини, — добре въоръжени, някои и с брони. Имаше мъже, жени, млади и стари, някои от тях Темпъл беше виждал в Крийз, други бяха напълно непознати. Неколцина държаха наполовина опънати лъкове, чиито стрели не сочеха точно към него, но определено не бяха насочени и настрани. Някои бяха навили ръкави и по ръцете им се виждаха татуировки: „Смърт на Съюза. Смърт на краля. Вдигнете глави!“.

— Бунтовници — прошепна Темпъл.

— И ето го и дежурното съобщаване на очевидното. — Корлин слезе от коня, изрита закачания за стремето крак на Бракио и преобърна с ботуш трупа му. Очите му се блещеха към небето от омазаното му с кръв и прахоляк лице. — Как е ръката?

Шай запретна ръкав със зъби и разкри отдолу дълга рана, от която продължаваше да тече по малко кръв и да се стича по пръстите й. Гледката накара коленете на Темпъл да омекнат. Всъщност да омекнат още повече. Все още не можеше да повярва, че продължаваше да диша.

— Малко боли — отвърна Шай.

Корлин извади намотана превръзка от джоба си:

— Това май вече сме го правили веднъж, а? — Извърна проницателни сини очи към Темпъл и започна да превързва ръката на Шай, а той се запита наум дали тази жена понякога мигаше. Това определено би го притеснило, ако вече не беше достатъчно притеснен. — Къде е чичо ми?

— В Бийкън — отвърна пресипнало Темпъл.

Бунтовниците започнаха да слизат от конете и да ги повеждат надолу по склоновете на каньона.

— Жив?

— Не знаем — отвърна Шай. — Разбраха, че той е Контъс.

— Така, значи? — Корлин хвана отпусната ръка на Темпъл и я натисна върху китката на Шай. — Дръж тук. — Започна да разкопчава палтото си.

— Лам се върна да го измъкне оттам, но нещата се объркаха. Тогава ние взехме фургона. Суийт подкара конете и прегази с тях лагера, за да… им… осигурим повече време.

Корлин свали палтото си и го преметна през шията на коня си. Голите й жилести ръце бяха сини от татуировки — букви, думи, цели девизи.

— Аз съм Контъс — каза тя и извади ножа от колана си.

Настъпи тишина.

— Ооо — каза Темпъл.

— Ааа — добави Шай.

Корлин, или Контъс, сряза с едно бързо движение превръзката и я закопча с иглата. Присвитите й очи обходиха спокойно преобърнатия фургон и разпиляното по земята злато.

— Изглежда, сте се видели в малко пари.

— Малко — покашля се Темпъл. — Надниците ми като нотариус скочиха рязко напоследък…

— Не бихме отказали два коня — каза Шай, измъкна ръката си от скована хватка на Темпъл и размърда пръсти. — Никомо Коска скоро ще е тук.

— Не можеш да стоиш настрана от неприятностите, нали? — Корлин потупа коня на Бракио по шията. — Оказва се, че имаме точно два излишни. Но са скъпички.

— Дали ще си склонна на пазарлък?

— С теб? Не мисля. Ще го наречем просто „щедър принос в освобождаването на Старикланд“. — Тя кимна и хората й, които до този момент бяха стояли в готовност с чували в ръце, се спуснаха напред. Един здравеняк почти събори Темпъл от бързане. Едни клекнаха до разпиляното злато и започнаха да пълнят с шепи чувалите, други влязоха във фургона и започнаха да разбиват решетки, сандъци и кутии, за да откраднат за трети път тази седмица несметното съкровище на драконовите хора.

Преди по-малко от час Темпъл беше по-богат, отколкото някога си беше представял, че може да бъде, но тъй като малко по-късно се размина на косъм с това да загуби главата си, реши, че ще е проява на лош вкус да възрази срещу връщането си към бедността.

— Благородна кауза — прошепна той. — Заповядайте.