Джо Абъркромби
Червена страна (20)

Приказки и обноски

Шай не даваше пет пари за претенциозността. Същевременно, бидейки неизменно съпътствана от нея, не питаеше топли чувства и към мръсотията. Трапезарията на Камлинг беше уродливото чедо, продукт от нещастния брак на двете, но по-грозно от всеки от двамата родители поединично. Плотовете на масите бяха педантично излъскани до безупречен блясък, но подът беше омазан с кал. Приборите за хранене бяха с красиви кокалени дръжки, за сметка на това стените бяха опръскани до нивото на кръста със засъхналите, трупани с години останки от храна. На стената висеше картина на гола жена, открила нещо наоколо, на което да се усмихва загадъчно. Рамката й беше позлатена, но мазилката около нея беше разцъфнала от мухъл благодарение на теча от тавана над нея.

— Какво място, а? — промърмори Лам.

— Това е Крийз — отвърна Шай. — Всичко е наопаки.

По пътя насам чуваше все едно и също, как коритата на потоците из тия хълмове били пълни със самородно злато и късовете само чакали нечии алчни пръсти да ги освободят от земята. Сигурно неколцина измежду късметлиите, сдобили се със злато в Крийз, наистина го бяха измъкнали от земята, но според Шай повечето бяха открили начин да го измъкнат от околните. Не тълпи от златотърсачи сега стояха намусени на опашка в трапезарията, а сводници, комарджии, рекетьори и лихвари. А също търговци, продаващи същата стока, която биха продавали другаде, но с наполовина по-лошо качество и на четворно по-висока цена.

— Проклета тълпа мошеници — промърмори Шай, прескачайки нечии опънати напред мръсни ботуши и залягайки да избегне нечий размятан нависоко лакът. — Това ли е бъдещето на Далечна страна?

— На всяка страна — смотолеви Лам.

— Заповядайте, заповядайте, приятели, моля, седнете! — Камлинг, съдържателят на заведението, беше мазен дългуч с протрито на лактите сако и неприятния навик да поставя небрежно меките си ръце, където не им е мястото, навик, който вече на няколко пъти аха да му коства юмрука на Шай в лицето. В момента беше зает да бърше трохите от дървения плот, монтиран върху останките на древна колона, около която който и да бе дърводелецът, редил дъските на пода, беше проявил завидно въображение. — Опитваме се да пазим неутралитет тук, но всеки приятел на Кмета е и мой приятел, самата истина!

— Ще държа вратата под око — каза Лам и обърна стола си настрани.

Камлинг дръпна другия за Шай:

— Ще позволите ли да отбележа колко прелестна сте тази сутрин?

— Може да го кажеш, но се съмнявам някой да повярва на думите ти вместо на очите си. — Шай се намести на стола — нелека работа предвид това, че каменната гравюра на колоната непрекъснато подпираше коленете й.

— О, напротив. Вие сте същинско украшение за скромната ми трапезария.

Шай се намръщи. Шамар би приела на драго сърце и би го отминала с лека ръка, но на цялата тази превзетост хич й нямаше вяра.

— Какво ще кажеш да донесеш яденето и да спреш да плямпаш?

— Разбира се — покашля се Камлинг и се изниза през тълпата.

— Това там Корлин ли е?

Беше се покрила в сумрака в ъгъла на помещението и оглеждаше хората. И както обикновено беше стиснала така здраво уста, че двама здравеняци с прът и длето пак нямаше да успеят да я отворят, за да изкопчат дума от нея.

— Щом казваш. — Лам примижа. — Очите ми не ги бива вече.

— Казвам. И Савиан е там. Мислех, че казаха, че са тръгнали да търсят злато.

— Аз пък мислех, че ти не им повярва тогава.

— Изглежда, съм била права.

— Обикновено си.

— Мога да се закълна, че ме видя.

— И?

— Нито кимване за поздрав.

— Може би й се иска да не те беше видяла.

— Тая работа само с искане не става. — Шай се измъкна от стола, дръпна се да направи място на някакъв плешив дангалак, който явно не можеше да говори, без да размахва вилицата си, и тръгна.

— … още няколко пристигат, но по-малко, отколкото се надявахме. Не се знае още колко ще се появят. Явно в Мулкова е било зле… — Савиан млъкна, когато видя Шай да приближава. На масата им имаше непознат, скрит още по-навътре в сянката между него и Корлин, точно под затъмнения от завеса прозорец.

— Корлин — каза Шай.

— Шай — отвърна Корлин.

— Савиан.

Той само кимна.

— Мислех, че ще се захванете с копаене.

— Ще отложим малко. — Корлин не откъсна очи от тези на Шай. — Тръгваме след седмица. Или малко след това.

— Много народ пристига със същите намерения. Ако искате да намерите нещо повече от кал, по-добре хващайте пътя и по хълмовете.

— Тези хълмове са тук от времето, когато великият Еуз пропъди дяволите от този свят — каза непознатият. — Убеден съм, че ще са тук и след седмица. — Беше странен този непознат, с дълги, посивели коса и брада и не по-къси от тях вежди. Още по-странно, забеляза Шай, две мънички птички кротко кълвяха семена от шепата му.

— А ти си? — попита Шай.

— Казвам се Закаръс.

— Като магуса?

— Точно като него.

Глупаво, помисли си Шай, да кръстиш някого на легендарен магус от древността, но от друга страна, не по-глупаво от това да дадеш на момиче име, което означава особеност на характера.

— Шай Саут. — Тя му подаде ръка. От ръкава му изскочи още по-малка птичка и щракна с клюн към пръстите й. — А, ъъъ… това там е Лам. Пътувахме дотук от Близка страна в една задруга с тези двамата. Какво ли не преживяхме по пътя, духове, бури, реки и ужасно много скука. Славни времена, а?

— Ненадминати. — Корлин не спираше да я гледа из присвити до цепка клепачи. Шай остана с непогрешимото впечатление, че тя не я искаше наоколо, и това допълнително я амбицира да се помотае още малко край масата им.

— А ти с какво се занимаваш, господарю Закаръс?

— Със смяна на епохи. — Говореше с едва доловим имперски акцент, но някак по-особен, а гласът му наподобяваше шумоленето на стар пергамент. — С направляване на курса на съдбата. Възход и падение на народи.

— Падат ли пари от това? Стигат ли за добър живот?

Устните му се разтегнаха в леко налудничава усмивка, разкриваща чепати пожълтели зъби:

— Няма лош живот и добра смърт.

— Прав си, прав си. А каква е тая работа с птиците?

— Правят ми компания, пеят ми, когато ме налегне меланхолия. Носят ми разни неща, предимно новини, но също клечки и слама за свиване на гнездо.

— Имаш гнездо?

— Не, но те си мислят, че трябва да имам.

— Ама, разбира се. — Очевидно старецът беше напълно изкуфял, но Шай много се съмняваше, че такива коравосърдечни типове като Савиан и Корлин щяха да си губят времето с него, ако нямаха основателна причина. Имаше нещо отвратително в това как я гледаха птиците, килнали глави на една страна, изцъклили малките си немигащи очички. Все едно виждаха през нея и вече я бяха определили като пълна глупачка.

А и нещо й подсказваше, че старецът може би споделяше мнението им.

— Какво те води насам, Шай Саут?

— Дойдох да търся две деца, които бяха отвлечени от фермата ми.

— Някакви новини? — включи се Корлин.

— От шест дни обикалям улицата откъм страната на Кмета и разпитвам навред. Но тук децата не са често срещана гледка. Никой не е и чувал за деца. Ако ли пък са, не ми казват. Чуят ли името Грега Кантлис, онемяват, все едно съм им вързала езиците със заклинание.

— Заклинанията за онемяване не са лъжица за всяка уста — каза замислено Закаръс, загледан в ъгъла между стената и тавана. — Прекалено много неизвестни. — Чу се плясък на криле и един гълъб подаде глава през завесата на прозореца и изгука. — Тя казва, че са в планината.

— Кои?

— Децата. Но гълъбите са лъжци. Винаги ти казват каквото искаш да чуеш. — Старецът изплези език, топна върха му в шепата със семена и задъвка шумно, стривайки ги между пожълтелите си зъби.

Шай тъкмо се готвеше да си тръгне, когато Камлинг се провикна:

— Закуската ви!

— Какво според теб са намислили тия двамата? — попита Лам, докато се наместваше на стола, после избута с опакото на ръката си няколко трохи, пропуснати от домакина им.

— Да търсят злато, така чувам — отвърна той.

— Въобще не ме слушаш, нали?

— Старая се да го избягвам. Ако искат помощта ни, ще си кажат. До тогава не е наша работа.

— Можеш ли да си представиш някой от тях двамата да дойде да моли за помощ?

— Не — отвърна Лам. — Предполагам, това означава, че никога няма да е наша работа, нали така?

— Точно така. Ето за това искам да знам.

— И аз навремето бях любопитен. Много отдавна.

— Какво стана?

Лам размаха небрежно ръката с липсващия пръст пред нашареното си от белези лице.

Закуската се състоеше от студена овесена каша, разлято по нея рохко яйце и сиви парчета бекон. Овесът не беше от най-пресните, а беконът най-вероятно не идваше от прасе, но бяха в донесена от далечни земи чиния с цветя и дървета на нея, изкусно изписани в златисто. Камлинг я поднесе на Шай с мазния си угоднически маниер и с такава гордост, все едно в целия Кръг на света нямаше по-изискано ястие.

— Това от кон ли е? — промърмори Шай и сръчка с вилицата едно от парчетата месо, почти убедена, че може всеки момент да се размърда и да й каже да спре да го боде.

— Радвай се, че не е от ездача.

— По пътя насам ядяхме лайна, но поне знаехме какво са, откровени лайна. А това какво е?

— Неоткровени лайна?

— На̀ ти един Крийз! Изящни чинии от Сулджук, но само помия в тях. Мамка му, всичко е нагоре с краката… — Шай осъзна, че в помещението беше настанала пълна тишина и се чуваше само чукането на вилицата й по чинията. Косата на тила й настръхна, докато се извръщаше бавно. Шестима мъже пристъпяха едва-едва, добавяйки калните си стъпки върху мръсния под. Петима имаха вид на истински главорези, типична гледка за Крийз, и се разгръщаха бавно между масите, заемайки позиции, откъдето да държат под око цялото помещение. Вървяха с отпуснати покрай тялото ръце и с онази провлачена походка, която казваше, че са по-горе от другите, защото, първо, са повече и второ, защото всичките носят оръжие. Шестият беше съвсем друга работа. Нисък, но ужасно набит и с огромно шкембе. Копчетата на хубавия му костюм, чийто шивач явно е бил откровен оптимист по отношение на размера, бяха опънати до скъсване. Беше чернокож, с къса посивяла коса. Едното му ухо беше разтегнато около масивна златна халка, достатъчно широка да вкараш юмрука си в нея.

Изглеждаше изключително доволен от себе си, усмихваше се наред, все едно всичко беше точно така, както го искаше. Шай го намрази от пръв поглед. Най-вероятно от завист. Така де, нищо не беше както тя го искаше.

— Няма проблем — избоботи той, видимо развеселен, — продължавайте да си ядете! Щом искате да дрискате вода после! — Избухна в смях, плесна един от хората си по гърба и онзи насмалко да забоде глава в една от чиниите със закуска. Тръгна между масите, почуквайки в дъските с бастуна си с кокалена дръжка, взе да поздравява на малко име този или онзи, да стиска ръце и потупва рамене.

Без да го изпуска от поглед, Шай се извъртя настрани на стола, разкопча най-долното копче на елека и дръжката на ножа й щръкна навън. Лам продължи да яде, забол поглед в чинията си. Не вдигна глава дори когато онзи спря до тяхната маса и каза:

— Аз съм Папа Ринг.

— Досетих се — каза Шай.

— Ти си Шай Саут.

— Не е тайна.

— А ти трябва да си Лам.

— Щом трябва.

— Търси огромен северняк с мутра, накълцана като касапски дръвник, така ми казаха. — Той дръпна един стол от съседната маса. — Нещо против да седна?

— И какво, ако кажа да — каза Шай.

Папа Ринг спря на средата приведен, облегнат на бастуна си:

— Най-вероятно ще кажа, че съжалявам, но ще седна, така или иначе. Съжалявам. — Той се настани на стола. — Нямам никакви обноски, мамка му. Питай когото искаш. Никакви шибани обноски.

Шай хвърли бърз поглед наоколо. Савиан продължаваше да гледа в пода, все едно нищо не беше станало, но тя зърна под масата проблясъка от лъскаво острие. От това малко й поолекна. Такъв е Савиан, лице в лице — каменна физиономия, от която може и нищо да не изкопчиш, но зад гърба ти е успокояващо присъствие.

Точно обратното важеше за Камлинг. Домакинът им се завтече презглава. Търкаше нервно ръце с такава сила, че Шай ги чу как съскат.

— Добре дошъл, Папа, знаеш, че винаги си добре дошъл!

— Че защо да не съм?

— Няма причина, не, никаква. — Още малко по-силно да потриеше длани Камлинг, и щяха да пламнат. — Важното е само да няма… проблеми.

— Че кой иска проблеми. Дошъл съм да си поприказвам.

— Ами, те обикновено с приказки започват.

— Ами, то всичко с приказки започва.

— Аз само се притеснявам как ще свърши, нищо повече.

— Е, как да знае това човек, без да е почнал да приказва? — обади се Лам, без да вдига поглед от чинията си.

— А, именно — каза Папа Ринг и се ухили предоволно.

— Добре тогава — каза неохотно Камлинг. — Ще искаш ли нещо за ядене?

Папа Ринг прихна:

— Предлагаш лайна вместо храна, нещо, което тези двама злочестници тъкмо са на път да открият. А сега се покрий някъде.

— Виж, Папа, недей така, това е моето заведение и…

— Късметлия си, значи. — Изведнъж веселието в усмивката на Папа Ринг изчезна. — Значи, ще знаеш точно къде да се покриеш.

Камлинг преглътна тежко и се оттегли с кисела физиономия. Глъчката от разговорите на посетителите постепенно се засили, но напрежението във въздуха си остана все така осезаемо.

— Едно от най-сигурните доказателства, че няма Бог, е съществуването на Ленарт Камлинг — промърмори Папа Ринг, докато изпращаше съдържателя на странноприемницата с поглед. Столът му изскърца жалостиво, когато той се облегна назад, отново във видимо добро настроение. — Е, как намирате Крийз?

— Мръсен. Във всяко отношение. — Шай разръчка още малко бекона, после хвърли вилицата в чинията и я избута настрана. Колкото и настрана обаче да я тикаше, пак не беше достатъчно далеч от противния бекон. Пусна небрежно ръце в скута си и едната — ха, какво съвпадение — падна точно на дръжката на ножа.

— Такъв го искаме, мръсен. Срещнахте ли се вече с Кмета?

— Не знам — каза Шай, — срещнахме ли се?

— Знам, че сте.

— Тогава защо питаш?

— Гледам да покажа някакви обноски, колкото ги имам. Не се заблуждавам обаче, че са като нейните. Много е изискана тя, Кмета, а? — Папа Ринг потърка леко длан в полирания плот на масата. — Изтънчена, фина като огледало. Като ти заприказва, чувстваш се увит в най-меката пухена завивка, прав ли съм? Що-годе по-почтените наоколо при нея се навъртат. Заради маниерите ще да е. И обноските. Те, почтените и големците, много ги тачат тия неща. Но да не се преструваме, че вие двамата сте от тях, нали така?

— Може пък натам да сме се устремили?

— О, аз съм твърдо за стремежите — каза Папа Ринг. — Бог ми е свидетел, че когато дойдох тук, нямах нищо. Но Кмета не може да ви помогне с нищо.

— А ти можеш?

Папа Ринг се разсмя, силно и от сърце — самото дружелюбие:

— О, не, не, разбира се, че не. Но аз поне ще бъда честен с вас.

— Честен по отношение на собствената си непочтеност?

— Никога не съм претендирал за друго, освен да продавам на хората онова, което искат, без да ги съдя. Кмета май ви е оставила с впечатлението, че съм голям гадняр.

— Ние и сами можем да си вадим заключенията.

Папа Ринг й се усмихна широко:

— Перната в устата, а?

— Гледам да не изоставам от теб.

— Обикновено тя говори и за двама ви, така ли?

— В повечето случаи — отвърна Лам с пълна уста.

— Аз пък мисля, че той просто те чака да кажеш нещо смислено, преди да заговори — каза Шай.

Папа Ринг продължи да се усмихва.

— Ами, това ми изглежда доста разумно решение. Вие ми изглеждате разумни хора.

— Не е като да си ни опознал, нали? — вдигна рамене Лам.

— И това е самата причина да съм тук в момента. Да ви опозная. И може би да ви дам един приятелски съвет.

— Прекалено стар съм за съвети — каза Лам. — Дори за приятелски.

— Прекалено стар си и да се биеш, но както се говори наоколо, май си щял да се включиш в едно предстоящо юмручно приключение.

Лам пак сви рамене:

— Бил съм се няколко пъти.

— Очевидно. — Папа Ринг огледа съсипаното лице на Лам. — Но колкото и да съм почитател на доброто старо юмручно изкуство, предпочитам този бой въобще да не се състои.

— Страх те е твоят човек да не загуби, а? — попита Шай.

Очевидно нямаше нещо, с което Шай да изтрие усмивката от лицето на Папа Ринг.

— Не, ни най-малко. Моят човек е известен с това колко други известни мъже е пребил. Лошо при това. Работата обаче е там, че предпочитам Кмета да си събере нещата и да си тръгне по живо по здраво. Не ме разбирайте погрешно, нямам проблем с малко кръв тук-там. Показва на хората, че те е грижа и взимаш нещата на сериозно. Но многото кръв не е добре за печалбите. А аз имам големи планове за това място. Хубави планове… Но вас това не ви интересува, прав ли съм?

— Всеки има планове — каза Шай — и всеки си мисли, че неговите са хубави. Само че понякога хубавите планове се объркват и всичко тръгва надолу.

— Да ви питам друго тогава и ако отговорът ви е „да“ — веднага ви оставям да се наслаждавате на скапаната си закуска. Дадохте ли на Кмета окончателен отговор, или още не е късно да ви направя по-добро предложение? — Погледът му запрескача от единия на другия и когато никой от тях не отговори, той го прие за окуражителен знак. И може би беше прав. — Аз може и да нямам обноски, но съм винаги готов за добра сделка. Просто ми кажете какво ви предложи тя.

Лам най-после вдигна поглед от чинията:

— Грега Кантлис.

Шай се беше вторачила в лицето на Папа Ринг и не пропусна да забележи усмивката му да помръква при споменаването на името, макар и само за миг.

— Познаваш го, значи? — каза тя.

— Работи за мен. От време на време ми върши работа.

— За теб ли работеше, когато изгори фермата ми, уби приятеля ми и отвлече двете ми деца? — попита Лам.

Папа Ринг се облегна назад и потри замислено брадичка, този път с доста по-сериозно изражение на лицето.

— Сериозно обвинение. Отвличане на деца. Едно ще ви кажа, не искам да имам нищо общо с това.

— Е, изглежда, вече имаш — каза Шай.

— Имам само твоята дума. Що за човек ще съм, ако предавам хората си просто защото някой си казал нещо?

— Хич не ми пука що за човек си, мамка му — изръмжа озъбен Лам, стиснал с всичка сила ножа и вилицата, и хората на Папа Ринг се размърдаха по местата си. Шай видя, че Савиан е готов да стане, но Лам сякаш не виждаше нищо от това. — Дай ми Кантлис и приключвам с теб. Застани на пътя ми и ще си имаш проблеми. — Той сведе начумерен поглед и изгледа учудено ножа, който се беше огънал под прав ъгъл със забоден в масата връх.

Папа Ринг повдигна леко вежди:

— Много си самоуверен. За човек, за когото никой не е и чувал дори.

— Няма да ми е за пръв път. Много добре знам как ще свърши всичко.

— Моят човек не е нож за хранене, дето да огънеш така лесно.

— Ще бъде.

— Просто ни кажи къде е Кантлис — намеси се Шай — и ние си хващаме пътя и се махаме от твоя.

Папа Ринг за пръв път имаше вида на човек, готов да си изпусне нервите:

— Момиче, мислиш ли, че ще успееш да млъкнеш за малко, за да се разберем с баща ти?

— Не мисля. Не знам, сигурно е заради кръвта на дух в жилите ми, но съм прокълната с много опърничав характер. Предупредят ли ме да не правя нещо, веднага почвам да мисля как точно да го направя. Просто не мога да се сдържа.

Папа Ринг пое дълбоко дъх и се насили да запази спокойствие.

— Разбирам. Ако някой отмъкне моите деца, няма да има място в целия Кръг на света, където копелето да се скрие от мен. Но не ме превръщайте във ваш враг, когато лесно мога да бъда ваш приятел. Не мога просто да ви дам Кантлис. Това може би е в стила на Кмета, но аз не правя така. Ето какво ще направим, когато той дойде в града, ще седнем всички и ще се разберем мирно и кротко. Ще видим каква е истината и дали не може да намерим тези деца. Ще ви помогна с каквото ми е по силите, имате думата ми.

— Думата ти? — Шай се озъби и се изплю върху бекона. Ако въобще беше бекон.

— Може и да нямам обноски, но думата ми тежи. — Папа Ринг забоде дебел показалец в масата. — И това е всичко, което е от значение от моята страна на улицата. Хората са ми верни, защото аз съм верен на тях. Наруша ли това, аз съм нищо. — Той се наведе и ги подкани с пръст да направят същото, сякаш щеше да им отправи най-доброто предложение, на което са се надявали. — Но забравете за думата ми. Погледнете от друга страна. Искате помощта на Кмета, той ще трябва да се бие, а повярвайте ми, това ще е сериозен бой. Искате моята помощ? — Папа Ринг вдигна рамене, колкото високо позволяваше масивното му телосложение, и ги погледна с такова изражение на лицето, сякаш дори обмислянето на противното беше проява на същинска лудост. — Всичко, което трябва да направи, е да не се бие.

Шай не хареса копелето, нямаше му никакво доверие. Но на Кмета вярваше още по-малко. Освен това не можеше да отрече, че имаше смисъл в предложението на Папа Ринг.

Лам закима бавно, докато изправяше с два пръста огънатия нож, после го хвърли в чинията. Стана от стола:

— Ами ако предпочитам да се бия? — Той се обърна и тръгна към вратата, а застаналите на опашка за храна побързаха да се отдръпнат от пътя му.

Папа Ринг примига озадачен и повдигна учудено вежди:

— Че кой би предпочел да се бие? — Шай не му отговори, вместо това стана и хукна след Лам. — Просто помислете, нищо повече не искам! Проявете разум! — чу го да се провиква след нея, докато излизаше навън.

— Чакай, Лам! Лам! — Тя се запромъква през блеещо стадо дребни сиви овце, после се закова на място да пропусне пред себе си два фургона, чиито колела изпляскаха в калта. Зърна Темпъл високо над околните съборетини с чук в ръка и възседнал една напречна греда от вече придобиващия форма магазин на Маджуд. Той помаха за поздрав.

— Седемдесет! — извика му тя. Не можеше да види лицето му, но по това как се смали силуетът му се досети, че увеси нос.

— Ще спреш ли най-после? — настигна Лам току пред „Храма на зара“ и го сграбчи за ръкава. Биячите на Кмета от двете страни на вратата, същите на вид като тези на Папа Ринг, ги измериха с погледи. — Какво си мислиш, че правиш?

— Ще приема предложението на Кмета.

— Просто защото оня дебелак те е погледнал накриво ли?

Лам пристъпи към нея и Шай изведнъж осъзна колко заплашително изглеждаше надвесен над нея.

— Точно така. А също, защото неговият човек отвлече брат ти и сестра ти.

— Ти да не мислиш, че на мен ми харесва? — изсъска му гневно Шай. — Но не знаем в какво точно се забъркваме. А неговото предложение изглежда смислено на фона на всичко останало.

Лам извърна мрачен поглед към странноприемницата на Камлинг:

— Някои хора разбират само от насилие.

— А някои само говорят за него. Не те мислех за такъв. За какво дойдохме — за Роу и Пит или за кръв?

Последното не беше въпрос, но на Шай й се стори, че Лам се замисли, преди да отговори:

— Нещо ме кара да си мисля, че ще получа и двете.

Тя се вторачи за момент в лицето му.

— Кой си ти, мамка му? Навремето човек можеше да ти навре физиономията в лайната просто ей така, а ти щеше да му благодариш и да питаш има ли още.

— А сега, като го каза… — Лам стисна почти до болка ръката й и отскубна ръкава си от пръстите й. — Спомням си, че това хич не ми харесваше.

Той изкачи с тежки стъпки стъпалата към седалището на Кмета и остави Шай сама на улицата.