Джо Абъркромби
Червена страна (36)

Обратно

— Този нагъзен дърт шибаняк! — кресна Суийт, шибна с пръчката надвисналите над главата си клони и посипалият се от тях сняг се стовари отгоре му. — Чеп-комо-шибаният-Пиш-коска! Този шибан дърт гъзоебач!

— Това вече го каза веднъж — обади се Шай.

— Не, той каза „нагъзен дърт шибаняк“.

— Ще прощаваш — каза Шай. — Това е съвсем друга работа.

— Да не би да не си съгласна? — сопна й се Суийт.

— О, съгласна съм — отвърна Шай. — Голям шибаняк е, спор няма.

— Гъз… мамка му… гъз… мамка му — смушкваше коня си Суийт и млатеше яростно стволовете на всяко дърво покрай пътя. — Ще му го върна аз на това гнусно копеле, ще видите!

— Откажи се — изръмжа Лам. — Някои неща просто не можеш да промениш. Човек трябва да е реалист.

— С тия пари, дето ми отмъкна, щях да се оттегля от занаята!

— Още дишаш, нали така? Радвай се.

— Лесно ти е на теб! Не ти изгуби цяло съкровище!

Лам го погледна:

— Изгубил съм предостатъчно.

Суийт отвори уста, но не намери думи и просто кресна още едно „Мамка му!“, преди да захвърли гневно пръчката към дърветата.

Продължиха напред сред студ и тягостно мълчание. Обкантените с желязо колела на фургона на Маджуд стържеха по земята, някъде отзад, изпод чергилото, някаква част от изобретението на Кърнсбик потракваше ритмично, копитата на конете скърцаха в снега по коловозите на пътя. Пит и Роу лежаха отзад, увити с одеяло, сгушени буза до буза, и спяха блажено. Шай ги гледа как се поклащат леко в такт с клатенето на фургона.

— Май успяхме — каза тя.

— Ъхъ — смотолеви Лам, но на лицето му нямаше задоволство от успеха. — Предполагам, успяхме.

Направиха голям плавен завой и пътят се обърна отново, спускайки се стръмно надолу покрай последния хълм. Потокът покрай него беше почти замръзнал — плъзналата се от единия бряг назъбена ледена кора почти допираше в средата онази от отсрещната страна.

Шай не искаше да говори. Но веднъж загнезди ли се мисъл в главата й, просто не можеше да я удържи там, а тази я човъркаше още откакто напуснаха Бийкън.

— Ще го режат, нали? Докато задават въпросите.

— Савиан?

— Кой друг?

Пресният белег по бузата на Лам потрепна.

— Самата истина.

— Тъжна истина.

— Обикновено винаги е такава.

— Той ми спаси живота.

— Ъхъ.

— Твоя също.

— Така е.

— И просто ще го оставим там, така ли?

Лицето на Лам потръпна отново. Мускулите по челюстта му заиграха, докато гледаше замислено в далечината. В посока към подножието дърветата започваха да оредяват, луната беше изгряла пълна и ярка на фона на ясното, обсипано със звезди небе и обливаше със светлина платото отпред. Необятната плоска земя, покрита със суха пръст и трънак, изглеждаше така, сякаш на нея никога нищо не е расло. Беше покрита на места с искрящ сняг, а през средата й, прав като острието на меч — вървеше старият имперски път, който водеше към скрития в черните хълмове на хоризонта Крийз.

Конят на Лам забави ход, после спря напълно.

— Да спра ли? — попита Маджуд.

— Веднъж ми каза, че ще си ми задължен до гроб и че мога да те смятам за вечен приятел — каза Лам.

Търговецът примига озадачен:

— И продължавам да го твърдя.

— Тогава продължавай напред. — Лам се обърна на седлото и погледна назад. Високо, над покритите с гори хълмове, в небето гореше сияние — огромният огън, който наемниците бяха запалили в средата на лагера, за да осветява празненството им. — Имаш добър път пред себе си и пълна луна, която да го осветява. Не спирай през цялата нощ, карай бързо и утре вечер ще си в Крийз.

— За какво е бързането?

Лам пое дълбоко дъх, погледна към звездното небе и издиша тежко облак пара.

— Задават се неприятности.

— Връщаме ли се? — попита Шай.

— Ти не. — Когато се обърна към нея, лицето му остана скрито в сянката под периферията на шапката и тя видя само бледото проблясване на очите му. — Аз да.

— Какво?

— Ти взимаш децата. Аз се връщам.

— Знаеше го още когато тръгвахме, нали?

Лам кимна.

— Искаше само да сме достатъчно далеч.

— Имал съм много малко приятели на този свят, Шай. И се отнесох човешки едва с неколцина от тях. Броят се на пръстите на едната ми ръка. — Обърна лявата си ръка и погледна дупката от липсващия пръст. — Дори на тази. Така е било писано.

— Няма такова нещо като така е било писано. Не те пускам сам.

— Ще го направиш. — Той смушка коня си към нея и я погледна в очите. — Знаеш ли какво изпитах отвътре, когато стигнахме на онзи хълм и погледнахме надолу към фермата? Първото, което изпитах, преди мъката, страха и гнева?

Тя преглътна, но устата й беше пресъхнала. Не искаше да отговори, не искаше и да чуе отговора.

— Радост — прошепна Лам. — Радост и облекчение. Защото знаех какво трябва направя след това. Какво ще бъда. Разбрах го на мига. Че ще мога да сложа край на десет години лъжа. Човек е това, което е, Шай. — Той се загледа в ръката с липсващия пръст и я стисна в юмрук. — Не се… чувствам злодей. Но нещата, които съм правил? Как иначе да го наречеш?

— Не си злодей — прошепна Шай. — Просто си…

— Ако не беше Савиан, щях да ви убия в оная пещера. И теб, и Роу.

Шай преглътна отново. Знаеше, че беше прав.

— Ако не беше ти, никога нямаше да намерим децата.

Лам погледна към тях — Роу беше прегърнала с една ръка Пит. Късата й коса беше пораснала малко и почти скриваше раната на главата й.

— Успяхме ли да ги намерим? — изграчи той. — Понякога си мисля, че вместо това и ние се изгубихме.

— Аз съм това, което бях.

Лам кимна и Шай видя сълзи в очите му.

— Сигурно е така. Но не мисля, че за мен има връщане назад. — Наведе се от седлото и я прегърна силно. — Обичам те. Тях също. Но моята обич е товар, който никой не трябва да носи. Късмет, Шай. Желая ти много късмет. — Той обърна коня и тръгна през дърветата нагоре по хълма.

— Какво, мамка му, стана с това, че човек трябва да е реалист? — викна след него Шай.

Той спря за момент — самотна бяла статуя на черния път, огряна от ярката лунна светлина.

— Винаги звучеше добре, но да ти призная ли нещо? При мен така и не се получи.

Бавно, сковано Шай му обърна гръб. Подкара коня си след фургона, към Маджуд и работниците му, към Суийт и Плачеща скала, без да откъсва очи от белия път, но гледайки през него, с език върху пролуката между предните си зъби и студения въздух в гърдите си при всяко вдишване. Студ и празнота. Мислеше за това, което Лам й каза. За това, което тя каза на Савиан. За огромното разстояние, което бяха прекосили през последните няколко месеца, и за опасностите, пред които се бяха изправили по пътя, и не знаеше какво да прави. Така е било писано.

Само дето всеки път, когато някой кажеше на Шай Саут, че нещо трябва да стане така, първото, което й идваше наум, беше как да го направи иначе.

Едно от колелата удари бабуна, фургонът подскочи и Пит се стресна в съня си. Надигна се и се огледа.

— Къде е Лам? — попита.

Ръцете на Шай отпуснаха юздите, конят й постепенно забави крачка и накрая спря.

Маджуд я погледна през рамо:

— Лам каза да не спираме!

— И ти правиш каквото ти каже? Да не ти е баща?

— Не, предполагам — отвърна търговецът и дръпна рязко юздите.

— Но е мой — промърмори Шай. Ето, каза го. Може би не беше бандата, който искаше. Но беше единственият, който имаше. Единственият, който имаха тримата. И бездруго вече имаше достатъчно съжаления, с които да живее.

— Трябва да се върна — каза Шай.

— Лудост! — викна Суийт и извърна коня си към нея. — Пълна лудост!

— Така е. И ти идваш с мен.

Той замълча.

— Знаеш, че там има повече от сто наемници, нали? До един убийци?

— Даб Суийт от историите не би се изплашил от няколко наемници.

— Не знам дали си забелязала, но Даб Суийт от историите, които си слушала, не е точно като този, който е облякъл палтото ми.

— Чух, че си бил такъв обаче. — Шай подкара коня си и спря до него. — Чух, че си бил голяма работа.

— Истина е — кимна бавно Плачеща скала.

Суийт погледна начумерено стария дух, после Шай, сведе поглед към земята, почеса се по бялата брада и постепенно увеси рамене и се прегърби на седлото.

— Бях. Още си млада, имаш мечти. Не знаеш какво е. Един ден си нещо, нещо голямо и обещаващо, нищо не може да ти се опре. Толкова голям, че целият свят е прекалено малък да те побере. После, преди да си осъзнал как и кога е станало, си стар и осъзнаваш, че всичко онова, дето си искал да направиш, никога няма да стане. Всички врати, за които преди си бил прекалено голям, сега са затворени. Само една стои отворена и тя води към нищото. — Той свали шапка и зарови нокти в бялата си коса. — Губиш хладнокръвие. А веднъж изгубиш ли го, къде го търсиш отново? Изплаших се, Шай Саут. А веднъж изплаши ли се човек, няма връщане назад, просто няма…

Шай го сграбчи за яката на коженото палто и го придърпа към себе си.

— Аз няма да се откажа така лесно, чуваш ли ме? Аз, мамка му, няма да слушам повече подобни глупости! Сега ми е нужно копелето, което уби с голи ръце онази мечка при устието на Сокуая, и не ме интересува дали наистина е станало, или не. Чуваш ли какво ти казвам, дърто говно такова?

Той примига насреща й:

— Чувам.

— Е? Идваш ли да си върнеш на Коска, или само се заканваше?

Плачеща скала също приближи:

— Направи го за Лийф — каза — и за останалите погребани в равнината.

Суийт се загледа в съсухреното й лице и в погледа му имаше нещо, което Шай не беше виждала преди. Отнесе се нанякъде, — после устните му се разтегнаха в усмивка:

— Как така след всички тези години си все толкова хубава?

Плачеща скала сви рамене, все едно чуваше неоспорим факт, и захапа лулата.

Суийт се изправи и избута ръката на Шай. Оправи палтото си. Наведе се от седлото и се изплю на земята. Вдигна присвити към Бийкън очи и стисна зъби.

— Ако ме убият, ще се върна като призрак и ще преследвам кльощавия ти задник, докато си жива.

— Ако те убият, това няма да продължи дълго. — Шай слезе от седлото, отиде сковано до фургона и застана до брат си и сестра си. — Имам да свърша нещо — каза им и постави нежно ръка върху одеялото. — Вие вървете с Маджуд. Той пада малко циция, но иначе е свестен.

— Къде отиваш? — попита Пит.

— Забравих нещо там.

— Ще се бавиш ли?

— Няма — намери сили да се усмихне Шай. — Съжалявам, Роу. Съжалявам за всичко.

— Аз също — отвърна Роу. Това поне беше нещо. Друго, така или иначе, не получи от нея.

Докосна с върха на пръстите си бузата на Пит. Съвсем леко:

— Ще се видим отново в Крийз. Ще съм се върнала, преди да сте разбрали, че ме няма.

Роу подсмръкна, намусена, унасящата се отново в сън, и отказа да я погледне в очите. Пит не откъсваше неговите от нея и по бузите му се стекоха сълзи. Шай се замисли дали наистина ще ги види отново в Крийз. Лудост, както каза Суийт, да стигне чак дотук и да ги остави отново. Но от дългото сбогуване полза нямаше. Понякога е по-добре да приключиш бързо с каквото имаш да правиш, вместо да живееш в страх от него, така казваше Лам.

— Тръгвай! — извика на Маджуд, преди да е размислила.

Той кимна, плесна с юздите и фургонът потегли.

— По-добре приключвай бързо… — прошепна Шай, метна се на седлото, обърна коня и препусна напред.