Джо Абъркромби
Червена страна (26)

Високи залози

— Подстригване? — попита Фоукин и вдигна добре отработената си подправена усмивка към огледалото. — Или нещо по-радикално?

— Махни всичко, коса, брада, колкото късо можеш.

Фоукин кимна, сякаш това от самото начало беше и неговата идея. В края на краищата клиентът винаги знае най-добре.

— Значи, мокро бръснене навсякъде.

— Не искам да оставям на копелето нищо, за което да се хване. Пък и май е малко късно да се притеснявам, че ще ме загрози, прав ли съм?

Фоукин се изсмя с престорен смях и се зае с работа. Гребенът с трудност си запровира път през оплетената четина на Лам, а кълцането на ножиците започна да накъсва тишината на малки равни интервали. Отвън разрастващата се тълпа ставаше все по-екзалтирана, шумът й — все по-силен, а с него настроението в стаята — все по-напрегнато. Сивите кичури се изтърколваха по чаршафа и падаха на пода, рисувайки интригуващи форми с очевиден и едновременно с това скрит и неразгадаем смисъл.

Лам ги разбута с крак.

— Къде отива всичко?

— Времето или косата ни?

— И двете.

— За времето аз бих попитал философ, не бръснар. За косата — бива изметена и изхвърлена на боклука. С изключение на някоя и друга къдрица, в случай че човек има близка до сърцето си дама, желаеща да притежава такава…

Лам хвърли поглед към тънкия силует на Кмета, застанала пред прозореца. С едно око следеше приготовленията на Лам, а с другото — ставащото на улицата.

Лам прихна звучно:

— Ами, в един момент е част от теб, в следващия — просто боклук.

— Отнасяме се с хората като с боклуци, защо не и с косата им?

— Май си прав за това — въздъхна дълбоко Лам.

Фоукин започна старателно да точи бръснача в ремъка. Обикновено клиентите обичаха подобни представления — проблясък от лампата в стоманеното острие, малко напрежение и драма преди предстоящото.

— Не прекалявай — каза Кмета.

Очевидно нямаше нужда от повече драма в ден като днешния. Фоукин трябваше да си признае, че се страхуваше много повече от нея, отколкото от Лам. Севернякът имаше вид на безмилостен убиец, но за него поне подозираше, че има някакви скрити принципи. За Кмета дори не се заблуждаваше, че може да има такива. Затова направи добре отработения си престорен поклон, прекрати точенето на бръснача, разбърка пяната в купичката, нанесе я по главата и брадата на Лам и започна да го бръсне с внимателни, добре премерени движения.

— Не те ли гложди отвътре, че винаги пораства отново? — попита Лам. — Не можеш я надви, нали?

— Нима същото не важи за всяка професия? Търговецът продава една стока и купува друга. Фермерът ожънва една реколта, за да засади нова. Ковачът…

— Убиваш човек, остава си мъртъв — прекъсна го Лам.

— Но… ако позволите да отбележа, без да се обиждате… убиецът рядко спира след първото убийство. Веднъж започнеш ли, винаги има още някой, когото трябва да убиеш.

Очите на Лам се извърнаха към тези на Фоукин в огледалото:

— Значи си философ все пак.

— На чисто аматьорски начала. — Фоукин отметна с енергично движение топлата кърпа от главата на Лам, разкривайки прясно обръснатата му, всяваща страхопочитание колекция от белези. През цялата си кариера на бръснар, включително трите години в наемническата дружина, не се беше натъквал на толкова млатена, кълцана или по друг начин малтретирана човешка глава.

— Хм. — Лам се наведе към огледалото, размърда кривата си челюст, после сбърчи изгърбения си нос, сякаш да се убеди, че именно неговият образ го гледа оттам. — На това му се казва лице на зло копеле, а?

— Ако позволите да отбележа, лицето е като палтото. Човекът под него и действията му го правят каквото е.

— Самата истина. — Лам вдигна очи към Фоукин, после отново се взря в огледалото. — И ето това е лицето на зло копеле. Направи каквото можа, спор няма. Не е твоя вината. Работиш с каквото ти се даде.

— Просто се опитвам да си свърша работата така, както бих искал друг да я свърши за мен.

— Дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб, и няма къде да сбъркаш. Така казваше навремето баща ми. Май ние с теб наистина имаме различни професии. Моята работа е да направя с другия точно онова, което най-малко искам да ми се случи.

— Готов ли си? — Кмета се беше приближила незабелязано и гледаше двамата в огледалото.

Лам сви рамене:

— За тая работа човек или винаги е готов, или никога няма да бъде.

— Така да бъде. — Тя пристъпи напред и взе ръката на Фоукин. Той почувства острата нужда да се дръпне назад, но се насили за още една добре отработена престорена усмивка. — Последен клиент за днес?

Фоукин преглътна тежко:

— Само още един.

— От другата страна на улицата?

Той кимна.

Кмета притисна монетата в дланта му и се приведе към ухото му:

— Наближава моментът, в който всеки в Крийз ще трябва да избира от коя страна на улицата да застане. Надявам се да направиш мъдър избор.

Залезът придаваше на града карнавална атмосфера. Тълпата от пияни и алчни се стичаше като река към древния амфитеатър. Подминавайки, Фоукин видя кръга, очертан върху каменната настилка в средата — шест стъпки широк, осветен от факли върху побитите около него къси колове. Древните каменни тераси и прясно скованите паянтови трибуни вече гъмжаха от невиждана досега публика. Чуваха се изкрещени залози, тебеширите скърцаха, изписвайки ги по черните дъски. Амбулантните търговци продаваха бутилки и пържена сланина на цени, безбожни дори за това средище на безбожните цени.

Фоукин изгледа мимоходом всичките тези хора, накачулени един връз друг, и за стотен път днес, хиляден тази седмица и сигурно милионен, откакто пристигна за пръв път, си каза наум, че въобще не трябваше да идва, стисна решително чантата си и отмина.

Папа Ринг беше от хората, които колкото повече пари имаха, толкова по-малко обичаха да ги харчат. Седалището му беше повече от скромно в сравнение с това на Кмета — с нисък, напъпил от влага таван и събрана оттук-оттам вехта мебелировка. Глама Златния седеше пред напуканото огледало, осветен от димящи свещи. Огромното му телосложение, натъпкано в стола, представляваше абсурдна гледка. Беше увит в протрит чаршаф, над който главата му стърчеше като лепната накриво върху торта черешка.

Ринг стоеше пред прозореца, също както Кмета допреди малко, със стиснати на гърба дебели юмруци.

— Обръсни всичко — нареди той.

— Освен мустака. — Златния повдигна чаршафа и прокара дебел палец и показалец по горната си устна. — Стои тук, откак се помня, и там ще си остане.

— Такъв удивителен пример за лицево окосмение — отвърна Фоукин. В действителност въпреки оскъдното осветление забеляза не един или два бели косъма. — Да го премахна, ще е огромно съжаление за мен.

Независимо от факта, че беше неоспорим фаворит в предстоящия двубой, в погледа на Златния витаеше мрачно безпокойство, когато влажните му очи срещнаха тези на Фоукин в огледалото:

— Имаш съжаления?

Фалшивата усмивка на Фоукин се изплъзна за момент:

— Нима има човек без такива, господине? — Той започна да реже. — Но ако не друго, те поне ни предпазват от повтарянето на същите грешки.

Златния се вторачи съсредоточено в образа си в огледалото:

— При мен съжаленията се трупат, а аз правя същите грешки, отново и отново.

Фоукин нямаше отговор за това, но в подобни ситуации бръснарят винаги имаше предимство: може да разчита на ножиците си да запълнят неловкото мълчание. Клъц, клъц, клъц. Русите кичури се изтърколваха по чаршафа и падаха на пода, рисувайки интригуващи форми с очевиден и едновременно с това скрит и неразгадаем смисъл.

— Беше ли вече оттатък, при Кмета? — обади се Папа Ринг от прозореца.

— Да, господине, бях.

— Как ти се стори тя?

Фоукин се замисли отчасти върху поведението на Кмета, но най-вече за това какво Папа Ринг очакваше да чуе. Добрият бръснар никога не позволява истината да помрачи очакванията на клиента.

— Изглеждаше много напрегната.

Папа Ринг погледна отново към прозореца и дебелите пръсти заиграха нервно зад гърба му:

— Предполагам, така и трябва.

— Ами другият? — попита Златния. — Онзи, с когото ще се бия?

Фоукин спря да кълца за момент:

— Умислен. Посърнал. Но непоколебим. Право да ви кажа… изглеждаше точно като вас, господине. — Той запази за себе си мисълта, която го споходи.

Току-що един от двамата беше получил последната си подстрижка.

 

 

Бий миеше пода, когато той мина покрай вратата. Нямаше нужда да поглежда, позна го по шума на стъпките.

— Грега? — Тя се втурна навън в коридора. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. — Грега!

Той се извърна с изкривено в гримаса лице, сякаш от това, че чува името си от устата й, му се гадеше. Изглеждаше изморен, повече от подпийнал и в лошо настроение. Бий винаги отгатваше настроението му.

— Какво?

Беше си представяла срещата им по какъв ли не начин. Веднъж той я сграбчва в обятията си и й казва, че сега най-после могат да се оженят. Друг път се връща ранен и тя се грижи за раните му, докато оздравее. В една от фантазиите й се караха, в друга се смееха от сърце, в трета той даже се разплаква и й казва колко много съжалява, че се е държал лошо с нея.

Но такава, в която дори не я забелязва, нямаше.

— Само това ли имаш да ми кажеш?

— Че какво друго? — Кантлис дори не си направи труда да я погледне в очите. — Трябва да говоря с Папа Ринг. — Той тръгна отново по коридора, но Бий го хвана за ръката.

— Къде са децата? — Гласът й беше изтънял и тонът й беше изпълнен с разочарование от самата нея.

— Гледай си твоята работа.

— Това правя. Накара ме да ти помогна, нали? Поиска от мен да ги докарам!

— Можеше да откажеш — отвърна той и Бий знаеше, че беше прав. Беше готова на всичко за него, една негова дума и скачаше в огъня. Тогава той се подсмихна лукаво, сякаш нещо забавно му дойде наум. — Но щом толкова се интересуваш, продадох ги.

Бий усети стомахът й да се свива на ледена топка:

— На кого?

— На ония духове в планината. На шибаните драконови хора.

— Какво ще правят с тях? — Гърлото й се беше стегнало така, че едва успяваше да говори.

— Знам ли? Ще ги чукат? Ще ги ядат? Какво ме интересува? Абе, ти какво си мислеше, че ще правя, че ще отварям сиропиталище ли? — Лицето на Бий пламна, все едно я беше зашлевил. — Ама и ти си една тъпа свиня. Не знам дали някога съм срещал някой по-тъп от тебе. По-тъпа си от…

Бий се нахвърли върху него и започна да дере лицето му и сигурно щеше да го захапе, ако той не я беше ударил с юмрук. Уцели я точно над окото. Тя полетя към ъгъла и заби физиономията си в пода.

— Ненормална кучка! — изрева той, докато Бий се надигаше замаяна от пода с така познатото тръпнене в лицето. Видя го да докосва бузата си с такова учудено изражение, все едно не можеше да повярва какво се беше случило. — Какво правиш, бе? — Разтърси длан с разперени пръсти. — И виж какво ми направи на ръката! — Засили се и я срита в ребрата, а тя се преви на пода, останала без дъх.

— Мразя те — успя да изхрипти Бий, след като кашлицата й стихна достатъчно.

— Е, и? — Той я изгледа с такова презрение, все едно беше противна буболечка.

Бий си спомни деня, в който измежду пълна стая избра точно с нея да танцува. Спомни си как никога преди не се бе чувствала така добре. И изведнъж видя всичко отново, но сякаш през други очи. Каква грозна, суетна и себична мижитурка бе Грега Кантлис. Използваше хората около себе си и когато приключеше с тях, оставяше пътека от останките им зад гърба си. Как е могла да го обича? Просто защото за момент я е накарал да се почувства нещо повече от пълен боклук? А през останалото време — за нещо по-долно и от това.

— Такова мижаво създание си — прошепна тя. — Как не съм го видяла досега?

Това жегна гордостта му и той отново се засили към нея, но тя докопа ножа си и го измъкна с рязко движение. Той видя острието и за момент на лицето му се изписа изненада. Тя бързо се смени с гняв, но миг по-късно той се смееше с пълно гърло, сякаш по-забавна шега не беше чувал.

— Все едно ти стиска! — Тръгна покрай нея, с бавна, лежерна походка, предоставяйки й всяка възможност да го наръга, ако поиска. Но тя не помръдна, остана на колене, а кръвта от носа й покапа по роклята й. Най-хубавата й рокля, която не беше свалила през последните три дни, защото знаеше, че той ще се върне всеки момент.

Когато замайването отмина, Бий се надигна от пода и се върна в кухнята. Цялата трепереше, но беше отнасяла и по-здрав бой, а също така беше преживяла и по-големи разочарования. Никой дори не обърна внимание на разкървавения й нос. Белият дом беше такова място.

— Папа Ринг каза да нахраня жената.

— Супата е в тенджерата — изръмжа през рамо помощникът на готвача. Беше се покатерил на един сандък, застанал на пръсти, и надничаше навън през малкото прозорче с надеждата да зърне нещо от боя през множеството ботуши отпред.

Тя сложи купичката на един поднос, добави чаша вода и тръгна по миришещото на влага стълбище към тъмната, пълна с бъчви и рафтове с блещукащи на светлината на факлата бутилки изба.

Жената в клетката седеше на пода, кръстосала крака, със завързани зад гърба китки, но когато я видя да идва, изпъна крака и се изправи, плъзгайки въжето нагоре по пръта на решетката. Сплъстената й коса висеше пред лицето й, но Бий видя едното й око да я следи зорко, докато приближаваше. Уорп седеше на масата. Беше оставил халката с ключовете на нея и се преструваше, че чете книга. Обичаше да го прави, мислеше си, че така изглежда нещо по-особено, но дори Бий, скарана с буквите, видя, че книгата е обърната обратно.

— Какво искаш? — Той извърна презрителната си физиономия към нея, все едно беше червей в закуската му.

— Папа Ринг каза да я нахраня.

Бий видя сериозните затруднения, които мисленето причиняваше на дебелата му глава.

— Защо? Няма да е тук задълго.

— Мислиш си, че ми дава обяснения ли? — сопна се Бий. — Но както кажеш, връщам се да кажа на Папа, че не ме пускаш…

— Добре, добре, приключвай по-бързо. И да знаеш, че те държа под око. — Той се наведе към нея и я блъсна с вонящ дъх. — Под две очи.

Отключи клетката, отвори скърцащата врата и Бий се наведе и се мушна вътре с подноса в ръце. Жената продължаваше да я гледа. Не можеше да мърда много напред заради вързаните за решетката ръце, но тя, така или иначе, беше избрала да залепи гръб за нея. Вътре миришеше на пот, пикня и страх, тези на жената и на многото други преди нея, до един с мрачни перспективи за бъдещето. Това място не вещаеше добро бъдеще за никого.

Бий остави подноса и взе чашата в ръка. Жената засмука жадно. Ако някога е имала гордост в себе си, от нея не беше останало нищо. В Белия дом гордостта не трае дълго, особено тук долу. Бий се приближи до нея и прошепна:

— Ти ме пита за Кантлис. За Кантлис и децата.

Жената спря да преглъща и очите й, святкащи, диви, се извърнаха към Бий.

— Продал ги е на драконовите хора. Така каза. — Бий погледна крадешком през рамо, но Уорп си седеше на масата, отпиваше от халбата и не обръщаше никакво внимание. Не би очаквал, че Бий е способна на каквото и да е значимо в този живот, и това за момента работеше в нейна полза. Пристъпи още по-близо, извади ножа и започна да реже въжето покрай една от разранените китки на жената.

— Защо? — прошепна тя.

— Защото Кантлис трябва да си го получи. — Дори в този момент не намери сили да го каже, това, че го иска мъртъв, но нямаше и нужда. И двете знаеха какво имаше предвид. — Аз не мога да го направя. — Тя сложи дръжката на ножа в току-що освободената ръка на жената. — Но си мисля, че ти ще можеш.

 

 

Папа Ринг въртеше нервно халката на ухото си — стар навик още от разбойническите му години в Лошите земи. С усилването на шума нервите му все повече се обтягаха, а буцата в гърлото му ставаше все по-болезнена. Беше изиграл безброй ръце, хвърлил хиляди зарове, въртял не едно колело на късмета. Да, шансът може и да беше изцяло на негова страна, но залогът никога не беше толкова голям. Замисли се дали и тя, Кмета, е толкова напрегната. Не личеше. Стоеше на балкона, вирнала брадичка, а тази нейна гордост, дори от това разстояние и със светлината зад гърба й, пак беше очевидна. Но нямаше как да не е изплашена. Ще трябва да е.

Колко пъти бяха стояли така, вперили свирепи погледи един в друг от двете страни на улицата, планиращи падението на другия с всички възможни средства, било то честни, или подмолни, хората, на които плащаха да се бият за тях — все повече и повече, а залозите — все по-високи. Стотици убийства, стратегии и ходове, цели мрежи от дребни съглашения с този или онзи, нарушени, подновени, и всичко това, за да се стигне дотук.

Отнесе се в една от любимите си фантазии — какво да направи с Кмета, когато най-после победи. Да я обеси за назидание? Да я прекара гола през целия град, бита, откъдето мине, като свиня? Да я задържи като лична курва? Като всеобща такава? Не, знаеше, че това са просто фантазии. Беше дал дума, че тя ще си тръгне жива и здрава, и щеше да я удържи. Хората от нейната страна на улицата може и да го смятаха за долен копелдак, може би дори с право, но през целия си живот досега той бе удържал думата си.

Понякога ти навлича големи неприятности тя, думата. Откарва те на места, където по-добре да не си. И в такива главоблъсканици те завлича, където верният път не е никак лесен за намиране. Но работата не е в намирането на лесния, а на верния, правилния път. И бездруго повечето хора винаги избират лесния.

Вземи Грега Кантлис например.

Папа Ринг извърна начумерен поглед настрани. Ето го и него, проснал се на парапета на балкона като някое влечуго, три дни закъснял, както винаги, чопли зъби с отчупена от дървото треска. Беше се сдобил с пресни драскотини по лицето и с нов костюм, но под него имаше болнав и състарен вид и миришеше на застояла пот. Някои хора бързо се износват. Но беше донесъл дължимото, че и прилична сума отгоре като благодарност за услугата. Само заради това още дишаше. Папа Ринг му беше дал дума все пак.

Двамата бойци излизаха в този момент, съпроводени от очаквания подем в настроението на тълпата. Голямата обръсната глава на Златния се поклащаше над всички. Беше заобиколен от хората на Папа Ринг, които му разчистваха пътя към амфитеатъра, чиито древни камъни грееха в оранжево под угасващата светлина на залязващото слънце. Папа Ринг беше пропуснал да му спомене за жената. Вярно, беше същински магьосник с юмруците, но човекът имаше лошия навик да се разсейва. Затова му каза само ако може да остави стареца жив и да смята работата за свършена. Човек трябва да държи на думата си, но не даваш ли нищо, няма как да получиш нещо.

Видя Лам да излиза. Слизаше по стълбите между древните колони на седалището на Кмета, заобиколен от своя антураж от биячи. Започна отново да върти халката на ухото. Налегнаха го тревогите, че старият северняк не беше от хората, от които да очакваш, че ще постъпят разумно. Обърната карта, а Папа Ринг обичаше да знае какво има в тестето. Особено при такива високи залози.

— Не ми харесва това дърто копеле — обади се Кантлис.

Папа Ринг го изгледа намръщено:

— Не думай? На мен също.

— Сигурен ли си, че Златния ще го оправи?

— Досега оправи всеки, който му се изпречи, нали?

— Така е. Ама, нещо много унил вид има за победител.

Последното, от което Папа Ринг имаше нужда в момента, е този глупак да дълбае в раната.

— Ето защо отвлякох жената, нали така? За всеки случай.

Кантлис почеса наболата си брада:

— И все пак голям риск е.

— Риск, който нямаше да се налага да поемам, ако ти не беше отвлякъл децата на дъртото копеле и не ги беше продал на ония диваци.

Кантлис подскочи от изненада и извърна рязко глава.

— Мога да събера две и две — изръмжа Папа Ринг и потрепери. Имаше чувството, че е мръсен и от тази мръсотия нямаше очистване. — Колко ниско може да падне човек? Да продава деца?

Кантлис изглеждаше откровено засегнат:

— Колко нечестно, мамка му! Каза да намеря парите до идването на зимата, иначе да се смятам за мъртъв. Не каза, че те е грижа откъде ще ги взема. Искаш ли да ми ги върнеш и да се отървеш от долния им произход?

Папа Ринг погледна към кутията на масата, замисли се за яркия блясък на старото злато в нея и погледна начумерено към улицата. Не беше стигнал дотук с връщане на пари.

— Така си и мислех. — Кантлис поклати глава със самодоволно изражение на лицето, сякаш отвличането на деца беше гениална идея за печелене на пари, за която заслужаваше само поздравления. — Откъде да знам, че дъртото копеле ще извърви целия път през високата трева и ще се натресе тук?

— Защото — заговори Папа Ринг бавно и сдържано — досега трябваше да си научил, че всяка твоя шибана постъпка има последствия. Че човек не може да се носи по течението на живота, без да се замисля по-надалеч от края на оная си работа!

Кантлис направи кисела физиономия и смотолеви: „Колко нечестно, мамка му“, а Папа Ринг се замисли откога не беше удрял човек в лицето. В този момент истински, ама истински се изкушаваше да го направи. Но знаеше, че това не беше решение. Затова беше спрял да го прави и плащаше на други да го правят от негово име.

— Ти дете ли си, че се вайкаш кое е честно и кое — не? — попита той. — А мислиш ли, че е честно да трябва да се застъпвам за човек, който не знае какво е добра ръка, но въпреки това залага една камара пари на нея, пари, които няма? Мислиш ли, че е честно да се налага да заплашвам живота на жени, за да съм сигурен в изхода от този бой? Какво, мислиш, говори това за мен, а? Какво начало за новата ера, която поставям, а? А, честно ли е според теб да удържам на дума, която съм дал на хора, които хич не ги е еня за тяхната? А? Къде е честното в това? Върви доведи жената.

— Аз?

— Твоите шибани каши оправям, нали така? Върви я доведи, за да види Лам, че Папа Ринг е човек, който държи на думата си.

— Може да изпусна началото — изропта Кантлис така, все едно пропускането на гледката на нечия смърт беше най-голямото разочарование на света.

— Продължавай да стоиш тук и да плямпаш, и ще пропуснеш остатъка от шибания си живот, момче. Доведи жената.

Кантлис тръгна навъсен към вратата и на Папа Ринг му се стори, че го чу да мърмори: „Не е честно“.

Изскърца със зъби, докато се извръщаше към улицата. Това копеле създаваше само неприятности където и да отидеше. Чакаше го лош край, рано или късно, и Папа Ринг започваше да се надява, че ще е първото. Изпъна ръкавелите на ризата си и се утеши с мисълта, че след падането на Кмета пазарът за главорези и биячи ще се обнови и повече няма да му се налага да наема подобни отрепки. Тълпата отдолу притихна и той посегна към ухото си, но спря на средата и преглътна поредната болезнена топка в гърлото. Беше направил всичко възможно да наклони везните в своя полза, но залогът никога досега не е бил толкова висок.

 

 

— Добре дошли! — извика Камлинг, видимо наслаждаващ се на това как кънти гласът му. — Тук, в историческия театър на Крийз! От векове това място не е ставало арена на такова знаменателно събитие, на каквото само след минути ще имат щастието да се насладят очите ви!

Възможно ли е очите да имат щастието без собствениците си? Въпросът накара Камлинг да спре и да се замисли, но само за миг. Не, не може да си позволи подобно разсейване. Неговият момент най-после настъпи. Издълбаният като купа, осветен от факли амфитеатър е претъпкан с публика, улицата отвъд него — като жива от надигащите се на пръсти, дори дърветата по склона на долината бяха понесли своя товар от престрашили се да се покатерят по най-високите клони. И всички са притаили дъх в очакване на всяка негова дума. Да, беше прочут хотелиер, но такава загуба за театралната сцена.

— Двубой, приятели мои, съседи, при това какъв! Надпревара на сила и остър ум между двама достойни първенци под скромното съдийство на моя милост, Ленарт Камлинг, всепризнат с неутралитета си и виден член на нашата общност!

Стори му се, че чу някой да вика: „И с малка пишка!“, но не му обърна внимание.

— Двубой за разрешаването на спора върху парцел по силата на древната минна традиция…

— Айде свършвай, бе, мамка ти! — провикна се някой.

Тук-там някой се изсмя, чуха се освирквания и подигравки. Камлинг просто вдигна гордо брадичка и изчака публиката да утихне, демонстрирайки им що е то култура и възпитание. Урок, който се бе надявал Йосиф Лестек да даде. Какъв фарс се оказа това обаче.

— От името на Папа Ринг, мъж, който не се нуждае от представяне…

— Що се мъчиш тогава? — чу се вик, последван от нов смях.

— … извоювал си страховито име в кръгове, ями и клетки из Близка и Далечна страна. Мъж без нито една загуба в двайсет и два двубоя. Глама… Златния!

Златния си проправи път през тълпата и влезе в кръга. Беше гол до кръста и целият намазан с мас с цел да затрудни хватката на противника. Масивните му като каменни плочи мускули лъщяха бели на светлината на факлите и това напомни на Камлинг за огромните бели голи охлюви, които понякога намираше в избата си и от които по незнайно каква причина изпитваше огромен страх. На фона на обръснатата му глава буйният мустак на северняка изглеждаше още по-абсурден и отпреди придатък, но независимо от това тълпата го приветства с мощен рев. Беше екзалтирана до степен, в която и гол охлюв албинос би приветствала по същия начин, стига да е готов да кърви за нейно развлечение.

— От името на Кмета неговият противник… Лам. — Влизането в кръга на втория боец бе приветствано със значително по-скромен ентусиазъм от тълпата и съпроводено с по-малки и от него залози. Подобно на противника си, той също беше с обръсната глава и намазан с мас. Дори и без славата на боец, количеството белези по тялото му не оставяше съмнение за предишни срещи с насилие и битки.

Камлинг се доближи до него:

— Лам, само толкова? — прошепна.

— Име като всяко друго — отвърна възрастният северняк, без да откъсва поглед от противника си, безсъмнено всеобщ фаворит. Той беше по-старият от двамата, по-дребен и по-слаб — естествено, че залозите нямаше да са в негова полза. Самият Камлинг го беше отписал напълно. До момента. До момента, когато видя нещо в очите му. Нещо, което го стъписа. Жадният поглед. Като на прегладнял пред пълна чиния. И Златния беше яденето в нея.

По-едрият северняк, от друга страна, имаше леко разколебан вид, докато Камлинг приканваше двамата противници да приближат средата на кръга.

— Познавам ли те? — надвика той шума на тълпата. — Как е истинското ти име?

Лам само изпъна врат на една страна, после на другата:

— Може би по-късно ще се сетиш.

Камлинг вдигна ръка:

— Нека по-добрият победи! — провикна се той.

Ревът на тълпата се извиси, но той все пак чу Лам да казва: „В тая работа побеждава по-лошият“.

Това беше последният бой на Златния. Със сигурност.

С другия започнаха да се обикалят, стъпка напред, отдръпване, отново и отново, опит да се прецени противникът. Дивият рев на тълпата, размаханите юмруци и размазаните им лица сякаш го притискаха отстрани. Със сигурност нямаха търпение да започне истинският бой. Само дето не знаеха, че боевете често се печелиха или губеха именно в тези безинтересни моменти, преди да е нанесен и един удар.

Мъртвите му бяха свидетели, беше толкова уморен. Провалите и съжаленията от миналото го теглеха надолу като вериги, които с всеки следващ ден и всеки дъх ставаха по-тежки. Това трябва да е последният му бой. Беше чул, че Далечна страна е място, където се сбъдват мечти. И дойде да търси щастието си, да спечели отново всичко, което беше изгубил, но намери само това. Глама Златния, могъщият главатар, героят от песните и бойните полета, човек, на когото се възхищават и от когото се страхуват, търкаля се в калта за развлечение на тези идиоти.

Наклон от кръста, свали рамото и направи един-два лениви замаха, само колкото да види как ще реагира другият. Добре се движеше той, този Лам, колкото и стар да беше. Не му беше за пръв път — добри рефлекси и стабилни движения, — не пилееше сили. Златния се замисли какви ли бяха неговите провали и съжаления. Преследването на какви мечти го беше довело в кръга.

„Ако можеш, остави го жив“, каза Папа Ринг, поредното доказателство колко заблуден беше, при все вечното си перчене за това колко си държал на думата. В такъв двубой човек няма избор, животът и смъртта са от двете страни във везните на Големия изравнител. В кръга няма място за милост, нито за колебания. От погледа на Лам разбра, че и той го знаеше. Веднъж влезеш ли в кръга, нищо отвъд очертанията му няма значение, ни минало, ни бъдеще. И нещата стават така, както стават.

Златния реши, че вече е видял предостатъчно.

Стисна зъби и се втурна през кръга. Старецът се измъкна добре, но той все пак успя да го закачи с юмрук в ухото и веднага след това стовари другия в ребрата му. Глухият удар разтърси ръката му чак до рамото, усети го във всяка става. Лам отвърна на удара, но той го изби с лекота. Следващата секунда двамата отново обикаляха по края на кръга, без да откъсват очи един от друг. През кръга премина остър порив на вятъра и обрули пламъците на факлите.

Старецът носеше на бой, движеше се спокойно, стабилно, не му личеше да изпитва болка. Явно ще трябва да го пречупи постепенно, парче по парче, да използва предимството на по-дългите си ръце. Никакъв проблем. Тепърва загряваше. Дъхът му се учести и започна да излиза с ръмжене, лицето му се изкриви в гневна гримаса. Всеки дъх наливаше сила, а всяко издишване изхвърляше колебания и несигурност. Целият срам, всичките разочарования се превърнаха в подпалка за пламъците на гнева му.

Той плесна рязко длани, направи лъжливо движение надясно и се втурна отново напред, този път още по-рязко, и успя да стовари два последователни удара в лицето на стария северняк. От кривия му нос бликна кръв и той залитна силно назад. Преди да успее дори да си помисли да отвърне, Златния вече отскачаше заднешком, а амфитеатърът кънтеше от овации, ругатни, смях и подновени залози на дузина различни езици.

Захвана се за работа. Имаше предимството на по-дългите ръце, на теглото и младостта, но те нямаше да са успокоение. Ще внимава. Ще играе на сигурно.

В края на краищата това е последният му бой.

 

 

— Идвам бе, копеле, идвам! — провикна се Пейн, докато вървеше към вратата, накуцвайки с болния си крак.

Дъното на камарата, това е той. От друга страна, всяка камара има нужда от дъно и може би той не заслужаваше по-горно място. Вратата се тресеше на пантите от ударите на онзи от другата страна. Трябваше да имат от онези малки прозорчета, през които да надзърне. Беше го казвал много пъти, но кой го слушаше него, най-отдолу на камарата. Сигурно не го чуваха от всичкия народ върху него. Ето защо в такива ситуации трябваше да дърпа резето докрай, да открехва едва вратата и да надзърта през процепа, за да види кой чука.

Оказа се някакъв стар пияница. Висок, кльощав, с посивяла коса, залепнала от едната страна на темето. Масивните му ръце трепереха силно. От едната страна на протритото му палто имаше голямо засъхнало петно от повръщано, а от другата — прясно.

— Искам да чукам — изграчи той и гласът му прозвуча като разцепването на гнило дърво.

— Желая ти успех — отвърна троснато Пейн и затръшна вратата.

Или по-скоро щеше, ако дъртакът не беше пъхнал ботуш между нея и рамката и тя не отскочи назад.

— Казах, че искам да чукам!

— Затворено е.

— Какво? — Старецът изпъна шия и наведе глава към него. Явно освен пиян беше и глух.

Пейн отвори широко вратата и извика насреща му:

— Отвън се бият, в случай че не си забелязал. Затворено е!

— Забелязах и хич не ми дреме. Искам чукане, и то сега. Имам златен прах и чувам, че Белият дом никога не затваря. Никога.

— Мамка му — изсъска през зъби Пейн. Вярно беше. „Винаги отворено“, казваше Папа Ринг. Да, ама също така каза днес много да внимават, да си отварят очите на четири. „Отваряйте си очите на четири — така каза на всички. — Няма да търпя хората ми да не внимават.“ Странно, предвид това, че тук никой не внимаваше за нищо.

— Искам да чукам — изръмжа старецът. Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака.

На Пейн му дожаля за момичето, на което щеше да се падне късметът — този вонеше на всичките лайна в Крийз накуп. По принцип на вратата стояха по трима биячи, но нали е на дъното на проклетата камара, всичките се бяха изнизали навън да гледат и го бяха оставили сам.

Пейн изпъшка сърдито и се обърна да извика някой от по-горните слоеве на камарата, но за негова най-голяма и изобщо неприятна изненада нечия ръка се плъзна под брадичката му, стегна здраво гърлото му и той усети допира на нещо остро и хладно. Вратата зад гърба му се затвори.

— Къде е жената? — дъхът на стареца вонеше както преди, но ръцете му вече не трепереха и бяха корави като желязо. — Шай Саут, кльощава и перната в устата. Къде е?

— Не знам нищо за никаква жена — изпелтечи Пейн, колкото силно можа, с надеждата някой да чуе, но натискът в гърлото му почти напълно заглуши думите му.

— В такъв случай няма значение, че ще ти разпоря гръкляна. — Пейн усети върха на ножа да се впива под брадичката му.

— Мамка му! Стой! В избата е!

— Води. — Старецът го избута напред. Една крачка, втора и изведнъж Пейн се замисли над това какво унижение бе за него настоящата ситуация, сякаш всичко останало не му беше достатъчно, ами сега и това. Без дори да се замисля, започна да се дърпа и извива, да ръга с лакти назад, бореше се така, сякаш това беше така дълго чаканата възможност да се измъкне от дъното на камарата и най-после да бъде някой. Достоен за уважение човек, ако не за другите, то поне за собственото си аз.

Но старецът се оказа корав като камък. Жилестата ръка беше стегнала гърлото на Пейн и от него не излизаше нищо повече от тихо хъркане. Усети острието на ножа да се плъзва нагоре по бузата му, после пареща болка.

— Продължавай да се дърпаш и това око си заминава. — Студенината в гласа на стареца изби всякакви мисли за съпротива от главата му. — Ти си просто глупакът, който отваря вратата. Не мисля, че дължиш кой знае какво на Папа Ринг. А и с него, така или иначе, е свършено. Заведи ме при жената, не прави глупости и ще доживееш да бъдеш глупакът, който отваря нечия друга врата. Как ти звучи?

Ръката отслаби хватката достатъчно, че да може да изхърка:

— Добре. — И наистина звучеше добре. През целия си живот Пейн на никого не се бе опълчвал и докъде го беше докарало това? Беше просто глупакът, който отваря вратата.

Дъното на камарата.

 

 

Златния беше успял да разкървави порядъчно физиономията на стария северняк. Беше започнало да ръми, виждаше ситните струйки в светлините на факлите, усещаше ги хладни по лицето си, но отвътре гореше, нямаше следа от колебания и неувереност. Беше преценил добре противника си и дори кръвта в устата му имаше вкус на победа.

Това е последният му бой. После с парите на Папа Ринг — обратно в Севера. Ще си върне изгубената слава, децата си, най-после ще си отмъсти на Керм Желязната глава и Калдер Черния. Само мисълта за тези двамата, за омразните им имена и физиономии стигаше да разпали гнева му.

Златния изрева с пълно гърло. Тълпата пое рева му и той сякаш се понесе по него над кръга като по гребена на вълна. Старецът успя да избие първия му удар, приклекна под втория и някак съумя да докопа ръката му. Двамата се вкопчиха един в друг, пръстите им се гърчеха в търсене на по-добра хватка, дланите пляскаха и се хлъзгаха по намазаните с мас тела, краката търсеха опора. Златния напрегна сили, извика и успя да отлепи Лам от земята, но старият северняк оплете в последния момент крак в неговия и двамата полетяха с гърбовете си към земята. Стовариха се едновременно на каменните плочи и тълпата скочи на крака.

Златния беше отгоре. Опита да провре ръка през шията на стареца, заопипва и докопа едното му ухо, но не успя да го сграбчи — беше прекалено хлъзгаво. Пръстите му пропълзяха нагоре по лицето на Лам, искаше да забие палци в очите му, както направи с онзи едър златотърсач през пролетта, но преди да успее, главата му бе извита надолу, усети дърпане и пареща болка в устата си. Изкрещя, изви се настрани, изръмжа и впи нокти в китката на Лам. Ужасяваща болка го преряза през горната устна, чак до венците, но той се отскубна и скочи тромаво на крака.

Докато Лам се претъркулваше на земя, видя в единия му юмрук руси косми и осъзна какво беше станало — беше отскубнал половината му мустак. Тълпата избухна в смях, но Златния чуваше не техния, а онзи от миналото, който кънтеше в тронната зала на Скарлинг, докато той, изпратен в изгнание, тътреше крака към вратата.

Усети в гърдите си да се надига изпепеляващ гняв. Нададе крясък и скочи към Лам. В главата му беше останала само една мисъл — как да го разкъса на парчета с голи ръце. Улучи стареца право в лицето и го видя да полита заднешком извън кръга, разпръсквайки насядалите по първия ред като пилци. Връхлетя го с порой от удари и ругатни. Юмруците му започнаха да мятат възрастния северняк наляво-надясно като парцалена кукла. Видя ръцете му да се отпускат надолу, лицето му провисна безизразно, очите му се изцъклиха и Златния разбра, че моментът е настъпил. Засили се, замахна с всичка сила и стовари мощен удар право в брадичката на Лам.

Старецът се олюля, юмруците му се отпуснаха покрай тялото и Златния зачака коленете му да омекнат и той да се свлече на земята, където да скочи отгоре му и да го довърши.

Но Лам не падна. Направи залитащи крачка-две назад в кръга и спря. Поклащаше се с наведено надолу, потънало в сянка лице и проточила се от устата му кървава лига. Златния чу нещо през рева на тълпата. Тих, едва доловим, но непогрешим звук.

Старият северняк се смееше.

Златния не помръдна от място. Беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и спускаха тежко. Ръцете му бяха натежали от умора. Обля го студена вълна. Не знаеше дали може да удари по-силно. Юмруците го боляха така, все едно беше блъскал ствола на дърво.

— Кой си ти? — изрева той.

Устните на Лам се разтегнаха в широка усмивка и устата му зейна зловещо като отворен гроб. Изплези почервенял език и облиза бузата си, размазвайки кръвта по нея. Вдигна лявата си ръка, разпери бавно пръсти пред лицето на Златния и той видя през дупката от липсващия среден пръст да го гледат две влажни, облещени и черни като катранени ями очи.

Тълпата замлъкна и стана зловещо тихо. Златния не изпитваше повече колебания и неувереност, те се бяха сменили с парализиращ ужас, защото вече знаеше истинското име на стария северняк.

— Мъртвите са ми свидетели — промърмори той, — не е възможно.

Но знаеше, че е. Колкото и бърз, силен или страховит да си, винаги има някой, който е по-бърз, по-силен и по-страховит от теб, и колкото повече се биеш, толкова по-скоро ще го срещнеш. Никой не може да залъгва вечно Големия изравнител. Сега потта по лицето на Златния беше студена, огънят в гърдите му беше напълно угаснал и на негово място беше останала само пепел.

Наистина знаеше, че това е последният му бой.

 

 

— Толкова нечестно, мамка му — мърмореше Кантлис.

Толкова усилия да влачи тия мрънкащи пикльовци през Далечна страна, толкова рискове, докато ги закара на драконовите хора, платен дълг, че и лихва отгоре, а като благодарност какво? Безкрайното хленчене на Папа Ринг и поредната скапана работа за вършене. Колкото и здраво да работеше, нещата никога не ставаха както искаше.

— Няма справедливост на този свят! — кресна той и от това лицето го заболя. Докосна внимателно драскотините и от това пък го заболя ръката. Замисли се над глупостта на жените.

— След всичко, което направих за тая курва…

Онзи идиот Уорп се преструваше, че чете, когато Кантлис се появи иззад ъгъла.

— Ставай, глупако! — Жената беше в клетката, вързана и безпомощна, но го изгледа по начин, от който още повече се ядоса — спокойно, невъзмутимо, без никакъв страх, все едно си беше наумила нещо. — Какво гледаш, кучко! — кресна й той.

— Един шибан страхливец — отвърна невъзмутимо тя.

Кантлис се закова намясто, примига неразбиращо, не можеше да повярва на ушите си. Това кльощаво създание му се присмиваше? Тя, която трябваше да хленчи и проси за милост? Ако не можеш да научиш жена на уважение, като я пребиеш и вържеш, как тогава, мамка му?

— Какво? — прошепна той, целият настръхнал.

Тя се наведе напред и без да откъсва подигравателния си поглед от него, оголи зъби и с рязко вирване на брадичка се изплю през дупката в предните си зъби. Плюнката й прелетя клетката, мина през решетката и плясна на новата риза на Кантлис.

— Шибан пъзльо — каза тя.

Хокането от Папа Ринг е едно, но това е съвсем друга работа.

— Отвори клетката! — изсъска озъбен Кантлис, почти задавен от ярост.

— Дадено. — Уорп се засуети с халката с ключовете. Бяха само три, но той така и не успяваше да намери верния. Кантлис я изтръгна от ръката му, заби яростно ключа в ключалката, отвори рязко вратата и ръбът й изтрещя в стената, откъртвайки парчета мазилка.

— Сега ще ти дам аз на теб един шибан урок! — изкрещя той, но жената продължи да го гледа втренчено. Беше оголила зъби и дишаше така тежко, че от устата й пръскаше слюнка. Сграбчи я за ризата и шевовете й изпращяха, когато почти я отлепи от пода. С другата ръка сграбчи лицето й и започна да стиска колкото сила имаше, размаза устата й между пръстите си, мачка, мачка…

Ужасяваща болка прониза бедрото му и той извика пронизително. Усети нов удар, болката се стрелна нагоре, кракът му поддаде и той залитна към стената.

— Какво… — обади се отнякъде Уорп и Кантлис чу шум от крака по пода и пъшкане. Едва успяваше да се задържи прав, болката беше непоносима, стигаше нагоре чак до чатала, но той успя да се обърне.

Уорп беше залепен с гръб за решетката с глуповато стъписано изражение на лицето. Жената го държеше с едната ръка, а с другата го млатеше с юмрук в корема и пъшкаше тежко при всеки удар. В следващия момент очите на Уорп се изцъклиха и той изхърка. Едва тогава Кантлис забеляза ножа в ръката на жената и кървавите пръски, които летяха от острието и капеха на земята. Осъзна, че беше наръгала и него и мисълта за цялата тази несправедливост го накара да изскимти от яд. Подскочи криво-ляво на ранения си крак, хвърли се към нея и я сграбчи през гърба. Двамата прелетяха през вратата, строполиха се едновременно на отъпкания кален под пред клетката и той видя ножа да изхвърча от ръката на жената.

Оказа се хлъзгава като змиорка, измъкна се от хватката му, метна се отгоре му и му нанесе няколко здрави удара с юмрук в устата. Преди да се осъзнае, главата му изтропа на няколко пъти в калния под. После тя скочи към ножа, но той успя да я сграбчи за ризата и проклетият парцал почти се разпра в ръката му. Двамата запълзяха един през друг към крака на масата, като не спираха да пъшкат и да съскат от напрежение. Тя замахна и го удари отново, но юмрукът й пропусна лицето му, като закачи едва главата му, и Кантлис успя да докопа косата й. Сграбчи я и изви рязко главата й настрани.

Тя изпищя и започна да се мята, но той я беше спипал здраво. Удари главата й в крака на масата и пак, и пак, докато не усети тялото й да се отпуска. Измъкна се изпод него, пъшкайки от болката в наръгания крак, който вече беше целият мокър и топъл от кръвта.

Чу я да диша запъхтяно, докато се надвесваше отгоре й. Тя се опита да го ритне с коляно, но сега цялата му тежест беше върху нея, а едната му ръка най-после беше напряко през гърлото й, притискайки я към пода. Кантлис се протегна, изпъна пръсти и заопипва за ножа и когато те докопаха дръжката, той се изкиска доволно. Беше победил, знаеше го.

— Шега ша видим ние тая ябота — изфъфли заради разбитата си уста. Вдигна ножа пред лицето й, за да го види добре. Лицето й беше почервеняло от душенето, а сплъстената й от кръв коса беше залепнала за него. Тя не откъсваше облещени очи от върха на острието и не спираше да се бори да избута ръката му, но силите й отслабваха бързо. Кантлис вдигна ножа и направи няколко лъжливи замаха надолу. Доставяше му истинско удоволствие да гледа как замижава при всяко приближаване на стоманата. — Ей шега ша видим! — Вдигна ножа високо над главата си, този път нямаше да е само подигравка.

Изведнъж китката му се усука и той зяпна от изненада. В следващия миг някой го повлече настрани и той отвори уста, но преди да каже каквото и да било, нещо го фрасна право в нея и всичко се завъртя шеметно пред очите му. Разтърси глава, чуваше жената да кашля, но от много, много далеч. Видя ножа на земята и се пресегна.

Един ботуш се стовари върху ръката му и я смаза на пода. Друг изрита острието надалеч. Кантлис изпъшка и се опита да размърда ръката си, но не можа.

— Искаш ли да го убия? — попита някакъв дъртак и го погледна отгоре.

— Не — изграчи момичето и се наведе да вземе ножа. — Аз искам да го убия.

Тя пристъпи към Кантлис и изплю една кървава плюнка в лицето му.

— Не! — проскимтя той и опита да се надигне, но със съсипания крак и премазаната под ботуша на стареца ръка това се оказа невъзможно. — Нужен съм ти! Искаш си обратно децата, нали? Нали? — Видя промяната на лицето й и разбра, че беше намерил правилния път. — Не е лесно да стигнеш там! Аз знам пътя! Нужен съм ти! Ще ти помогна! Ще оправя нещата! Не беше моя вината, Ринг беше. Каза, че ще ме убие! Нямах избор! Нужен съм ти! — Той продължи да плямпа, да хленчи и да проси милост, без да изпитва никакъв срам. Когато няма друг избор, разумният човек винаги проси и моли колкото сили има.

— Ама че образ е тоя — промърмори дъртакът с изкривена от презрение уста.

Момичето влезе в клетката и взе въжето, с което беше вързана.

— Повече избор никога не вреди.

— Ще го вземем с нас?

Тя клекна пред Кантлис и го дари с кървава усмивка:

— Винаги можем да го убием по-късно.

 

 

Абрам Маджуд беше силно разтревожен. Не за резултата от боя, той вече не беше тайна за никого. Тревожеше се за това, което щеше да стане след края му.

С всеки следващ удар силите на Златния го напускаха. Лицето му, или поне това, което се виждаше от него под кръвта, беше сковано от ужас. Усмивката на Лам — в стряскащ контраст с него — се разтегляше все повече и повече с всеки следващ удар, било то нанесен или получен. Налудничава, гротескна гримаса, лицето на пиян, на умопомрачен, на демон, от човека, с когото Маджуд се смя от сърце по пътя през равнината, не беше останал и помен. Физиономията му имаше толкова чудовищен вид, че при всяко негово приближаване хората от първия ред побягваха нагоре по пейките.

Положението в публиката беше достигнало грозотата на това в кръга. Маджуд не смееше да си помисли докъде се бяха качили залозите, а с тях и напрежението, но вече беше видял няколко сбивания сред публиката. Усещането за колективно умопомрачение започваше да му напомня прекалено много за битка — място, на което силно се беше надявал да не се озовава отново, — а той знаеше, че има ли битка, винаги има жертви.

С мощен удар отдясно Лам запрати Златния, залитайки назад, хвана го, преди да е паднал, пъхна показалец в устата му и с рязък замах разпра бузата му на две, като опръска с кръв най-близко стоящите около кръга.

— Майко мила — Кърнсбик беше скрил лицето си с ръце и надзърташе боязливо през пръсти.

— Трябва да тръгваме — каза Маджуд и се огледа, но не видя лесен начин за осъществяване на намерението си.

Лам беше хванал едната ръка на Златния, преплел своята в нея, и извивайки я назад, го беше свалил на колене. Той чу пронизителния вик на Златния, после острото изпукване, с което лакътят му се огъна наопаки, и видя кожата на ръката му да се издува под натиска на счупените кости в ставата.

Отнякъде долетя писък, имаше раздвижване сред публиката и Маджуд видя какво ставаше — двама ръгаха с ножове трети. Изведнъж небето се озари в оранжево от надигналата се огнена топка, толкова ярка, че почти можеше да почувства топлината й. В следващия миг гръмотевичен трясък разтърси амфитеатъра и хората се хвърлиха ужасени по очи, прикривайки глави с ръце. Допреди малко кръвожадните им крясъци се смениха с писъци на изненада.

Някакъв мъж запреплита крака и стиснал с две ръце корема си, залитна в кръга и падна почти до Лам, който в този момент продължаваше да размазва физиономията на Златния. От страната на Папа Ринг над главната улица се извисиха огромни пламъци. Някакъв човек, само на крачка-две от Маджуд, бе ударен по главата от летяща отломка и се строполи на място.

— Експлодиращ прах — промърмори Кърнсбик. Стъклата на очилата му грееха от отразените в тях пламъци.

Маджуд го сграбчи за ръката и го помъкна след себе си. През плетеницата от човешки тела зърна широката усмивка на Лам, обагрена в жълто от огъня на една от факлите. Беше хванал някакъв нещастник за врата и блъскаше ритмично главата му в една от колоните — фрас, фрас, фрас, — а черното петно на камъка ставаше все по-голямо. Маджуд подозираше, че злощастната му жертва беше Камлинг. Явно времето за съдийство в този бой отдавна беше отминало.

— Оле, майко — мърмореше Кърнсбик, — оле, майко.

Маджуд изтегли сабята си. Същата, която получи от генерал Малзагурт като благодарност за това, че беше спасил живота му. Мразеше проклетото парче стомана, но сега се радваше, че го беше взел. Човешката изобретателност все още не беше измислила по-добро средство, с което да накараш човек да се разкара от пътя ти, от парче добре наточената стомана.

Само за секунди вълнението на публиката се беше сменило с паника. От другата страна на кръга новопостроената трибуна започваше да се накланя заплашително под напора на нетърпеливите да я напуснат хора, които се блъскаха и газеха в бързината. Цялата конструкция се лашна настрани с протяжно скърцане, пропадна, подпорните греди се пречупиха като кибритени клечки и хората се запремятаха през зле скованите парапети и изчезваха в тъмнината отдолу.

Маджуд помъкна Кърнсбик през цялото това безумие, пренебрегвайки боя, ранените и една подпряна на лакът жена, вторачена в изскочилата от счупения й крак кост. Беше настъпило времето, в което всеки беше сам за себе си. С малко късмет и за този до тях, но останалите трябваше да разчитат на Божията милост.

— Майко мила — изпелтечи Кърнсбик.

Положението на улицата вече не напомняше за битка — беше битка. Хората се лутаха насам-натам и пелтечеха несвързано, огрени от разрастващите се огньове от страната на Папа Ринг. Проблясваха остриета, сблъскваха се тела, падаха, търкаляха се, валяха се в потока, нямаше ясно обозначени страни. Някой хвърли запалена бутилка, която се разби на един от покривите и огнените й езици погълнаха жадно тръстиката, въпреки че беше влажна.

Маджуд зърна Кмета на балкона си. Наблюдаваше спокойно какофонията под себе си, сочеше с пръст и даваше нареждания на един от хората си до нея. Той остана с впечатлението, че намеренията й са били далеч от това да изчака със скръстени ръце края на боя и покорно да се примири с изхода му.

Полетяха горящи стрели. Една се заби в калта само на крачка от тях. Ушите на Маджуд кънтяха от крясъците на множество непознати езици. Чу се нов оглушителен трясък и той се сниши, покрил глава с ръце при вида на полетелите отломки от натрошено дърво и кълба дим.

Някакъв тип влачеше за косата жена и тя риташе като луда във въздуха.

— Оле, майко — не спираше да повтаря Кърнсбик.

Нечия ръка сграбчи Маджуд за глезена, но той я фрасна с плоската част на острието и продължи, без да поглежда надолу. Стараеше се да се придържа близо до верандите на къщите от страната на Кмета. Високо горе, на върха на една от колоните, забеляза три силуета. Двама държаха лъкове, а третият палеше натопените в катран стрели, които те спокойно и невъзмутимо запращаха към постройките от другата страна на улицата. Къщата с табела „Чукане“ вече гореше буйно. Жена се хвърли от балкона и се сгромоляса с писък в калта. Наблизо лежаха два трупа. Малко по-нататък четирима мъже стояха с извадени мечове и наблюдаваха улицата. Един от тях пушеше лула. Маджуд го позна, беше едно от крупиетата в „Храма на зара“.

Кърнсбик дръпна ръката си:

— Не трябва ли да…

— Не! — отсече Маджуд и го повлече напред. — Не трябва.

Милосърдието, наред с всички останали атрибути на цивилизацията, беше лукс, който не можеха да си позволят. Измъкна ключа от магазина и без да откъсва очи от улицата, го натика в треперещата ръка на Кърнсбик.

— Оле, майко — изхлипа за пореден път изобретателят, докато се бореше с ключалката.

Двамата връхлетяха в магазина и тихият му, предвещаващ сигурност сумрак ги обгърна. Стъклените повърхности блещукаха в оранжево, жълто и червено от пламъците навън. Маджуд затръшна с рамо вратата и въздъхна от облекчение при шума на спускащото се резе. Усети ръка на рамото си, извърна се рязко и почти отнесе главата на Темпъл с меча си.

— Какво става, за бога? — през напрегнатото лице на Темпъл пробяга сноп светлина от прозореца. — Кой спечели?

Маджуд свали меча, опря върха му на пода и се облегна тежко на дръжката, превит на две и запъхтян:

— Лам размаза Златния от бой. В буквалния смисъл.

— Майко мила — простена Кърнсбик, свлече се с гръб по стената и седна тежко на пода.

— Ами Шай? — попита Темпъл.

— Нямам представа. Нямам никаква представа какво става. — Маджуд открехна леко вратата и надникна навън. — Но предполагам, че Кмета е започнала разчистване на града.

Огньовете от страната на Папа Ринг осветяваха целия град в ярки цветове. Белият дом беше целият в пламъци. Огнените езици — убийствени и ненаситни — се издигаха високо над последния етаж. Дърветата по склона зад постройката също горяха и във въздуха летяха пепел и искри.

— Не трябва ли да излезем да помогнем? — попита Темпъл.

— Добрият търговец винаги пази неутралитет.

— Със сигурност в даден момент човек трябва да престане да бъде добър търговец и да бъде просто добър човек.

— Може би. — Маджуд затвори вратата. — Но този момент не е сега.