Джо Абъркромби
Червена страна (12)

О, боже, прахолякът…

— Ставай.

— Не. — Темпъл дръпна жалкото подобие на одеяло и се зави през глава. — О, за бога, не.

— Дължиш ми сто петдесет и три марки — погледна го отгоре Шай. Всяка сутрин едно и също. Та това дори не можеше да се нарече сутрин. В Дружината на Милостивата ръка, освен ако нямаше нещо за плячкосване наблизо, преди слънцето да се е изкачило високо в небето, никой не помръдваше дори. В задругата порядките бяха други. Небето над главата на Шай бе едва просветляло и по него още блещукаха звезди.

— От колко тръгнах с тоя дълг? — изграчи Темпъл и опита да изкашля поне малко от насъбрания в гърлото прахоляк от вчера.

— Сто петдесет и шест.

— Какво? — Девет дни къртовски труд, девет дни гълтане на прахоляк, девет дни със съдран от работа задник, а беше свалил някакви си мижави три марки от дълга. Никомо Коска може и да бе всякакъв, но дъртото копеле беше щедър работодател.

— Бъкхорм ти резна три марки за кравата, която загуби вчера.

— Аз съм си направо роб — изропта под нос Темпъл.

— Бъркаш, по-зле си от роб. Роба мога да продам. — Шай го срита с върха на ботуша си и той се надигна с мърморене. Намъкна прекалено големите ботуши на мокрите си от росата стъпала — вечно стърчаха навън изпод късото одеяло. Навлече палтото — не втора, а сигурно четвърта ръка — върху единствената си корава от засъхнала пот риза и тръгна към фургона на готвача, разтривайки смазания си от седлото задник. Искаше му се да заплаче, спираше го само мисълта за това каква доволна физиономия щеше да направи Шай, ако го видеше. Не че имаше нещо на тоя свят, дето да й угоди на нея.

И сега стоеше там, окаян и злощастен, нагъваше полусурово месо, заровено под жаравата от миналата нощ, и преглъщаше сухите хапки със студена вода. Около него хората се стягаха за поредния трудов ден. Шепнеха си и дъхът им излизаше на пара в мразовитото утро. За златото, което ги очакваше в края на пътя, с така ококорени от възбуда очи, все едно не просто жълт метал, заровен в земята, а скритият смисъл на живота, издялан в някоя скала на някое безименно място.

— Днес пак ще яздиш след колоната — каза Шай.

Много от предишните професии на Темпъл включваха мръсна, опасна и отчаяна работа, но никоя не се доближаваше дори до тази умопомрачителна комбинация от скука, дискомфорт и нищожно заплащане — язденето след колоната на задругата.

— Пак ли? — Той увеси рамене, сякаш току-що бе разбрал, че ще прекара половината ден в ада. Всъщност язденето след задругата се доближаваше достатъчно до него.

— Не, шегувам се. Имаме неотложна нужда от уменията ти на юрист. Хеджес иска да изготвиш от негово име петиция до краля на Съюза, Лестек реши да обяви своя собствена, независима държава и има нужда от съвет относно конституцията й, а Плачеща скала иска да внесе поправки в завещанието си.

Двамата замълчаха един срещу друг в тъмното, брулени от вятъра, който тъкмо беше открил една от дупките в ризата на Темпъл, точно под мишницата.

— Ще яздя след колоната.

— Да.

Изкуши се да пробва с молби, но този път гордостта му взе превес. Нищо, можеше по обяд да започне с молбите. Той вдигна камарата от прогнила кожа, която му служеше за седло и възглавница, и затътри крака към мулето.

Беше опитал всичко, за да спечели въпросното животно като съюзник в несгодите, но проклетото добиче просто отказваше да участва доброволно в каквото и да било и в резултат то бе най-върлият му враг в момента. Възползваше се от всяка възможност да хапе и хвърля къчове. Наскоро успя дори да препикае един от ботушите му, докато го яхаше. Когато най-после успя да оседлае опърничавото създание и го насочи към края на колоната, първите фургони вече потегляха, вдигайки прахоляк със скърцащите си колела.

О, боже, прахолякът.

След сблъсъка на Темпъл с духовете като предохранителна мярка Даб Суийт беше насочил колоната по нов маршрут, който минаваше през изпечена от слънцето земя, осеяна с оскъдни туфи суха трева и трънлив храсталак. Само поглед стигаше, за да вдигнеш прахоляк от нея, и колкото по-назад в колоната бе човек, толкова по-близки дружки си ставаха с него. И Темпъл беше прекарал вече шест дни на самия й край. През повечето време той скриваше напълно слънцето и от него оставаше само размазано светло петно. Обгръщаше Темпъл в гъст като супа сумрак, заличаваше терена наоколо, фургоните изчезваха един по един и превръщаше единственото видимо нещо, последните животни от стадото, в призрачни видения. Темпъл усещаше всяка частица от себе си пресушена от вятъра и пропита с този прахоляк. И когато той не успяваше да го задуши напълно, миризмата на стадото довършваше работата.

Ако прекарваше деня в търкане на задника си с метална четка за сваляне на ръжда и едновременно с това ядеше пясък, примесен с кравешки тор, пак нямаше да се чувства така отвратително.

Естествено, сигурно трябваше да скача от радост и да благодари на Бог за късмета, че е още жив, но с всеки следващ ден му ставаше все по-трудно да оцени прашното чистилище, в което се бе озовал. В края на краищата благодарността и негодуванието са неразделни братя. За кой ли път вече се впусна в обмисляне на поредното си бягство. Да се измъкне от задушаващия дълг и отново да е свободен. Само дето този път не виждаше път за бягство. Никакъв път, за лек и дума да не става. Беше заобиколен от стотици мили пустош — по-сигурен затвор и от клетка. Беше готов да се жалва на когото и да е, на всеки, готов да слуша, но такъв просто нямаше. Най-близкият до него ездач беше Лийф, но момчето, повече от очевидно, беше във вихъра на младежко увлечение по Шай. Беше я наредил някъде между майка и любовница и демонстрираше почти смехотворни изблици на ревност всеки път, когато тя се смееше или просто говореше с друг мъж от задругата. И за негова най-голяма беда това се случваше често. Е, поне за Темпъл нямаше от какво да се притеснява. Той не таеше никакви романтични чувства към върховния си мъчител.

Трябваше да си признае обаче, че имаше нещо необяснимо интригуващо в държанието й — чевръста, силна, вечно в движение, първа се хващаше на работа и последна спираше. Стоеше, когато другите седяха, все чоплеше нещо, я шапката си, я колана, ножовете в него или копчетата на ризата си, все нещо оправяше. На няколко пъти се улови, че мисли за това дали и останалите части от тялото й са така стегнати като рамото й, когато го носи при реката. Когато едната й страна беше притисната в него. Дали се целува така свирепо, както се пазари…?

Когато Суийт най-накрая отведе колоната до някакъв мижав поток, настана истинско стълпотворение от втурнали се към водата хора и добитък. Животните се сбутаха едно в друго, нагазиха в потока и размътиха водата. Децата на Бъкхорм започнаха да тичат из него и да се плискат с вода. Ашджид благодари на Бог за тази щедрост под съпровода на кикотенето на малоумния си последовател, който се беше заел с пълнене на бъчвите за питейна вода. Йосиф Лестек намокри леко бледото си лице и зарецитира надълго и широко пасторална поезия. Темпъл си намери усамотено местенце нагоре по течението и се просна по гръб в сочната зелена трева покрай потока. Влагата попи бавно в дрехите му и на лицето му грейна огромна усмивка. През последните седмици стандартите му за радост от живота съвсем се бяха сринали. На практика вече се наслаждаваше на всеки момент, в който усещаше топлината на слънцето по лицето си. Също както сега, допреди нещо да го засенчи.

— Дъщеря ми си избива парите от теб, както виждам? — каза Лам, застанал над него. По-рано сутринта Лулайн Бъкхорм беше подстригала всичките си деца и Лам с неохота се бе наредил и той на опашката. С късо подстригана коса и брада изглеждаше още по-едър, белязан и свиреп.

— Да ти призная, ще си ги избие до къс, дори ако се наложи накрая да ме продаде за месо.

— Няма да отрека, че е способна на това. — Лам му подаде манерката си.

— Кораво момиче е — отвърна Темпъл, докато я поемаше от ръката му.

— Не чак толкова. Спаси те при реката, нали?

— Така е — призна Темпъл, но се замисли дали нямаше да е по-милостиво от нейна страна да го бе оставила да се удави.

— Да кажем тогава, че е корава точно колкото трябва.

Темпъл отпи от манерката и изжабурка уста:

— Определено изглежда гневна за нещо.

— Преживяла е доста разочарования.

— Боя се, че аз вероятно ще се окажа поредното. Винаги нося разочарования на хората около себе си.

— Разбирам те напълно. — Лам се почеса бавно по прясно остриганата глава. — Но винаги има утре. Следващия път — по-добре. Това е животът.

— Вие двамата затова ли сте тук? — попита Темпъл и му подаде манерката. — Ново начало?

Лам примига озадачен:

— Шай не ти ли е казала?

— Когато говори с мен, обикновено е за дълга ми и за това колко бавно го изплащам.

— Ааа, и аз чух, че не върви кой знае колко бързо.

— Всяка марка ми съкращава живота с година, имам чувството.

Лам клекна до потока.

— Шай има брат и сестра — каза той. — Те бяха… отвлечени. — Той натопи манерката във водата и се загледа в балончетата въздух, които заизскачаха от гърлото. — От бандити. Изгориха фермата ни и убиха наш приятел. Отвлекли са сигурно двайсет деца и ги водят към Крийз. И ние ги следваме.

— Какво ще правите, като ги настигнете?

Лам натика корковата тапа в гърлото на манерката с такава сила, че надраните и белязани кокалчета на юмрука му побеляха.

— Каквото трябва. Дадох обещание на майка им да се грижа за тях. Нарушил съм много обещания в живота си. Но това ще го спазя. — Пое дълбоко дъх. — А теб какво те доведе по реката? Никога не ме е бивало в преценяването на хората, но ти определено не ми изглеждаш авантюрист в търсене на ново начало в дивото.

— Бягах. По един или друг начин, бягането ми стана като втора природа.

— И аз съм бягал неведнъж. Открих обаче, че колкото и да бягаш, където и да се криеш… пак си там, откъдето си тръгнал. — Лам подаде ръка на Темпъл да му помогне да стане и той понечи да я хване, но се загледа в нея и спря.

— Няма ти един пръст.

Лицето на Лам изведнъж се смръщи.

— Ти какво, интересуваш се от хора без един пръст ли?

— Аз не… но май познавам един, който определено се интересува. Каза, че бил пратен в Далечна страна да търси мъж с девет пръста.

— Сигурно не съм единственият в Далечна страна без един пръст.

Темпъл изпита острата нужда да подбира внимателно думите си.

— Сигурно, но имам чувството, че си точно типът човек, който някой като онзи би търсил. Той имаше метално око.

Лицето на Лам не показа никаква емоция:

— Човек без едно око търси човек без един пръст. Хубава песен ще излезе от това. Каза ли ти името си?

— Коул Тръпката.

Белязаната физиономия на Лам се сгърчи, все едно беше вкусил нещо кисело.

— Мътните да го вземат. Миналото никога не остава зад гърба ти.

— Познаваш го, значи?

— Познавах го. Много отдавна. Но знаеш какво казват — с времето млякото вкисва, а уреждането на стари сметки става все по-сладко.

— И като става дума за сметки. — Втора сянка падна върху Темпъл и той примижа към яркото небе. Шай стоеше до Лам с ръце на кръста. — Сто петдесет и две марки. И осем къса.

— За бога! Защо просто не ме остави в реката?

— Всяка сутрин се питам същото. — Острият връх на ботуша й се впи в ребрата на Темпъл. — Ставай. Маджуд иска документ за собственост върху няколко коня.

— Сериозно? — сепна се обнадежден Темпъл.

— Не.

— След колоната, значи.

Шай просто се усмихна, обърна се и си тръгна.

— Корава точно колкото трябва, а? — промърмори Темпъл.

Лам изтри ръце в панталона си:

— Винаги има утре.