Джо Абъркромби
Червена страна (32)

Диваци

— Завърших копието! — викна Пит и го показа на баща си. Стараеше се с всички сили да произнася правилно новите думи, точно както го учеше Роу.

Беше добро копие. Шебат му помогна с увиването и стягането на кожата и каза, че било отлично копие, а всички потвърдиха, че единственият, който знае повече за оръжията от Шебат, е самият Създател, което не беше чудно, защото той знаеше за всичко повече от всички. Накратко, Шебат разбираше от оръжия и щом той казваше, че копието беше добро, значи в това нямаше съмнение.

— Хубаво — каза бащата на Пит, но дори не погледна. Вървеше бързо и босите му стъпала пляскаха шумно по матовата бронзова плоча на земята. Беше намръщен.

Пит не беше сигурен дали някога го беше виждал намръщен. Зачуди се дали не беше направил нещо лошо. А също дали баща му някак не е разбрал, че той все още мисли, че новото му име звучи някак странно. Почувства се неблагодарен и виновен. Тревожеше се, че може, без да иска, да е направил нещо много лошо.

— Какво съм направил? — попита. Трябваше да тича, за да настигне баща си. Освен това осъзна, че без да иска, беше заговорил на стария език.

Баща му спря и го погледна смръщено отгоре и на Пит му се стори, че го гледаше от много, ама много високо.

— Кой е Лам?

Пит примига объркано. Това беше последното, което би очаквал да го попита баща му.

— Лам е баща ми — отвърна, без да се замисля, но после се поправи, — беше баща ми може би… но Шай казва, че не е. — Може би никой от двамата не беше баща му, а може би и двамата, но когато си спомни за Шай, започна да си спомня за фермата и за лошите неща, и за Гъли, който казваше: „Бягайте, бягайте“, за пътуването през равнината и после в планината, и за Кантлис, който се смееше. Но не знаеше какво беше направил и започна да плаче, а от това се засрами и се разплака още по-силно. Само каза: — Не ме връщай обратно.

— Не! — каза бащата на Пит. — Никога! — Защото той беше баща му, личеше си по болката, изписана на лицето му. — Само смъртта ще ни раздели, разбираш ли това?

Пит не разбираше, ни най-малко, но кимна и продължи да плаче, вече от облекчение, че всичко ще бъде наред. Баща му се усмихна, клекна до него и сложи длан на главата му.

 

 

— Съжалявам. — Уердинур наистина съжаляваше, истински и напълно, и го каза на езика на външноземците, защото знаеше, че така е по-лесно за момчето. — Това е едно чудесно копие, а ти си чудесен син. — Погали нежно обръснатата му глава. — Скоро ще отидем на лов с него, но сега трябва да се погрижа за нещо, защото всички драконови хора са също мое семейство. Искаш ли да си играеш със сестра си, докато стане време и те повикам?

Той кимна и преглътна сълзите си. Момчето лесно се разплакваше и това беше добре, защото Създателя учеше, че близостта с човешките чувства е път към божествеността.

— Чудесно. Но… не говори с нея за това.

Уердинур тръгна към Дългата къща и лицето му отново беше намръщено. Шестимата от Съвета вече чакаха голи в горещия сумрак — размазани силуети в парата, — седяха на гладките камъни около огнището и слушаха песента на Юто с уроците на бащата на Създателя, могъщия Еуз, който разделил двата свята и изговорил Първия закон. Когато го видя да идва, гласът й потрепери.

— Имаше външноземци при езерото на Търсача — изръмжа той, докато сваляше робата си. Знаеше, че нарушава правилата, като пропуска ритуала за влизане в Съвета, но в момента не го беше грижа за това.

Останалите го зяпнаха стъписани, както и очакваше да са.

— Сигурен ли си? — Пресипналият глас на Юлстал беше още по-пресипнал от дишането на парата на Видението.

— Говорих с тях! Скарлеър?

Младият ловец се изправи — висок, силен, пълен с енергия и с жар в погледа. Понякога толкова напомняше на Уердинур за него на младини, че усещането беше, като да гледаш в стъклото на Ювенс, през което, хората казваха, човек вижда в миналото.

— Вземи най-добрите си следотърсачи и ги проследи. Бяха сред руините на северния склон на долината.

— Ще ги открием — каза Скарлеър.

— Видях възрастен мъж и млада жена, но може и да не са били сами. Въоръжете се и бъдете предпазливи. Опасни са. — Той си спомни мъртвешката усмивка на мъжа и празните му черни очи, в които все едно надничаш в отворен гроб, и това силно го разтревожи. — Много опасни.

— Ще ги хванем — каза ловецът. — Можеш да разчиташ на мен.

— Знам. Върви.

Младежът тръгна и Уердинур зае мястото му край огнището. Горещината беше почти болезнена, а гладкият заоблен камък — така неудобен, но Създателя казваше, че така трябва, защото онзи, на чиито рамене тегнат важни решения, не трябва никога да изпитва удобство. Взе черпака, поля вода върху въглените и в залата стана още по-мрачно от вдигналата се пара, изпълнена с аромата на мента, борови иглички и всички останали свещени съставки. Беше започнал да се поти и тихомълком помоли Създателя потта му да го избави от безразсъдство и гордост, за да бъдат решенията му чисти.

— Външноземци при езерото на Търсача? — Сбръчканото лице на Хирфак беше изопнато от изумление. — Как са успели да стигнат до светите земи?

— Дошли са с двайсетте външноземци долу при гробниците. Но нямам представа как са стигнали чак тук.

— По-важно сега е решението, което ще вземем за двайсетте. — Слепите очи на Ейкарин бяха присвити.

Всички знаеха кое решение ще подкрепи той. С всяка следваща зима Ейкарин ставаше все по-кръвожаден. Възрастта понякога пречиства хората — прави кроткия по-кротък, злия — по-зъл.

— Защо са дошли? — Юто се приведе напред и светлината нашари със сенки гънките по обръснатата й глава. — Какво искат?

Уердинур огледа покритите с пот старчески лица и облиза нервно устни. Ако узнаеха, че мъжът и жената са дошли за децата му, можеха да поискат от него да ги върне. Малко вероятно, но все пак възможно, а той не беше готов да ги даде другиму освен на смъртта. Беше забранено да се лъже в Съвета, но Създателя не беше оставил правила за половинчатата истина.

— Каквото всички външноземци — отвърна. Уердинур. — Злато.

Хирфак вдигна длани и разпери криви пръсти:

— Може би трябва да им го дадем? Имаме достатъчно.

— Ще искат още, винаги — каза натъжено Шебат. — Този глад не знае насита.

Настъпи мълчание. Въглените помръдваха и съскаха в огнището, вдигаха ярки искри в сумрака и изпълваха залата със сладкия аромат на парата на Видението.

Ейкарин кимна бавно и цветовете на огъня заиграха по лицето му:

— Трябва да изпратим всеки годен да държи оръжие. Останахме шейсет, годни за бой, след като изпратихме хора на север, за да се бият с шанка, нали?

— Шейсет меча в оръжейната ми — поклати натъжено глава Шебат.

— Безпокоя се, че ще оставим в Ашранк само старци и деца — каза Хирфак. — Толкова сме малко…

— Скоро ще пробудим дракона — усмихна се при мисълта Юлстал.

— Скоро.

— Скоро.

— Следващото лято — каза Уердинур. — Или по-следващото. Но сега трябва да се защитим.

— Да ги прокудим оттам! — Ейкарин плесна кокалест юмрук в дланта си. — Трябва да слезем при гробниците и да прокудим диваците.

— Да ги прокудим, казваш? — изсумтя Юто. — Наречи го както искаш, нали не ти ще държиш острието.

— Държал съм предостатъчно остриета в живота си. Така да бъде, да ги избием тогава, щом така предпочиташ да го кажа. Да ги избием до крак.

— Всеки път ги избиваме до крак, а ето ги пак тук.

— А ти какво предлагаш да направим? — погледна я присмехулно той. — Да ги приветстваме в светите земи с отворени обятия?

— Може би е дошло време да го направим. — Ейкарин изсумтя презрително, Юлстал примижа и сгърчи лице, не можеше да повярва на ушите си, Хирфак поклати глава, но Юто не се отказа. — Нима не сме всички ние родени диваци? Нима Създателя не ни учи да говорим първо с мир и добро?

— Така е — каза Шебат.

— Отказвам да слушам подобни приказки! — Юлстал се надигна с мъка на крака и изпъшка от усилие.

— Но ще го направиш. — Уердинур му махна с ръка да седне обратно на камъка. — Ще седиш, ще се потиш и ще слушаш като всички останали тук. Юто е заслужила правото да говори. — Той я погледна в очите. — Но тя не е права. Диваци при езерото на Търсача? Подметките на външноземци върху свещената земя? Върху камъните, по които са стъпвали краката на Създателя? — Чу ги да изръмжават недоволно при всяко от изброените кощунства и знаеше, че ги е спечелил на своя страна. — Какво предлагаш да направим, Юто?

— Не ми харесва, че само шестима от нас ще направят избора…

— Шестима са достатъчно — прекъсна я Ейкарин.

Юто видя, че всички са на страната на стоманата, и въздъхна дълбоко, после кимна с неохота.

— Да ги избием.

— Съветът каза думата си. — Уердинур се изправи, взе свещената кесия от олтара, клекна и загреба шепа земя от пода — свята земя от Ашранк, влажна, топла, пълна с живот, — изсипа я в кесията и я подаде на Юго. — Ти говори против решението, ти трябва да водиш.

Тя стана от камъка и пое кесията от ръката му.

— Не изпитвам радост от това — каза.

— Не е нужно да изпитваме радост от това, което ще направим. А просто да го направим. Приготви оръжията. — Уердинур постави длан на рамото на Шебат.

 

 

Шебат кимна бавно, надигна се с мъка от камъка и започна да облича робата си. Вече не беше млад и всичко това отнемаше време, още повече в случаите като този, когато осъзнаваше нуждата, но сърцето му отказваше да я приеме. Смъртта надничаше над рамото му, знаеше го, и беше прекалено близко, за да намери сили да го сподели с другите.

Отдалечи се с бавна провлачена крачка от парата и тръгна към вратата. Рогът прозвуча — пронизителен и стържещ, — призоваваше на оръжие. Сега младите щяха да оставят работата си и да излязат навън в нощта, ще се приготвят за поход и ще целунат близките си за сбогом. След тях щяха да останат не повече от шейсетима — само деца и старци. Стари и безполезни като него, над чиито рамене наднича смъртта.

Мина през Гората на сърцата, погали нежно неговото дърво и изпита нуждата да спре и поработи по него. Извади ножа си, огледа внимателно дървото и издялка мъничка стърготина. Стига за днес. Утре може би ще дойде пак. Замисли се колко ли много хора бяха работили по това дърво преди раждането му. И колко още ще работят по него след смъртта му.

Продължи да крачи в тъмнината. На раменете му тегнеше огромен като планина товар. Играещите светлини от фитилите на газените фенери проблясваха във вкопания в каменния под трижди благословен метал, с който бяха изчертани скиците на Създателя. Ехото от стъпките му наруши тишината на първия коридор към оръжейната. Вървеше и провлачваше болния си крак. Стара рана, която никога нямаше да заздравее. Славата от победата трае само миг, но раните са вечни. Шебат обичаше оръжията, защото Създателя учеше на любов към метала и добрата изработка, но всеки път ги раздаваше с тежест в душата.

— Създателя учи — запя той, докато сваляше един по един мечовете от излъсканите от пръстите на предците му дървени стойки на стената и ги подаваше в ръцете на младите, — че всеки удар с меч е негов провал. Победата е само в подадената ръка, в добрата дума и в безкористния дар. — Но той видя лицата на младите, докато взимаха от ръцете му инструментите на смъртта — очите им грейнали, пълни с жар, — и се страхуваше, че чуват думите на песента, но пропускат покрай ушите си смисъла им. Прекалено често напоследък Съветът говореше с езика на стоманата.

Юто, както подобаваше на водач, беше последна. Шебат продължаваше да мисли, че тя трябваше да е Дясната ръка, но в тези тежки дни благата дума рядко намираше ухото. Шебат й подаде последния меч.

— Запазих го за теб. Изковах го със собствените си ръце, когато бях млад и силен и виждах ясно пътя пред себе си. Най-добрата ми работа. Понякога металът… — той потри пръсти, търсейки точната дума — просто се получава добре.

Тя се усмихна тъжно, докато го поемаше от ръцете му.

— Ще свърши ли това добре, как мислиш?

— Да се надяваме.

— Страхувам се, че сме изгубили пътя си. Някога бях толкова сигурна в посоката, че ми трябваше само крачка и вече бях на верния път. Сега съм налегната от съмнения и не знам накъде да се обърна.

— Уердинур иска само най-доброто за всички ни. — Шебат се замисли дали така не убеждаваше себе си.

— Всички искаме това. Но не сме на едно мнение кое е най-добро и как да го постигнем. Уердинур е добър човек, силен и любящ, заслужава възхищение за много неща.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— Помага да се съгласиш с него, когато си на друго мнение. Тихият глас бива удавен в бръщолевенето. Уердинур има огън в гърдите. Изгаря от нетърпение да пробуди дракона. Да направи света пак какъвто беше.

— Лошо ли ще е?

— Не. Но светът не може да се върне назад. — Тя вдигна меча и го огледа. — Страхувам се.

— Ти? Не е възможно!

— Възможно е. Не от враговете ни. От нас се страхувам.

— Създателя учи, че не е важен страхът, а как го посрещаме. На добър път, стара приятелко. — Шебат прегърна Юто и се замисли колко много му се искаше отново да е млад.

 

 

Преминаха под Високата порта с бърза и решителна крачка, защото веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си, Съветът, няма място за бавене. Крачеха, препасали добре наточени мечове и щитове, които са били древни дори по времето на прадядото на прадядото на Юто. Крачеха, стъпвайки върху гравираните върху бронз имена на предците си, и Юто се замисли дали драконовите хора от миналото щяха да се съгласят с днешната им кауза? Дали Съветът от миналото е изпращал хора навън да убиват? Сигурно. Времената рядко се менят толкова, колкото си мислят хората.

Оставиха Ашранк зад гърбовете си, но го носеха със себе си — свещената земя от дома в кесията на кръста й. Крачеха бързо и решително и не след дълго стигнаха до езерото на Търсача. Небето се оглеждаше в гладката му повърхност. Скарлеър ги чакаше при руините.

— Хванахте ли ги? — попита Юто.

— Не. — Младият ловец смръщи чело така, сякаш измъкването на външноземците беше обида в лицето му. Мъжете, особено младите, често приемаха като лична обида нещата от живота, като внезапно изсипалия се дъжд или падналото дърво. И превръщаха обидата в извинение за безразсъдство и злодеяние. Трябваше да го държи под око. — Но хванахме следите им.

— Колко са?

Маслингал клекна до земята и стисна замислено устни:

— Следите са объркващи. Понякога изглеждат така, сякаш двама искат да минат за дузина, а понякога — сякаш една дузина иска да минат за двама. Понякога приличат на следи, оставени по невнимание, понякога — сякаш са искали да ги последваме.

— Ще получат каквото искат, че и отгоре — изръмжа Скарлеър.

— Никога не давай на врага това, което най-много иска — каза Юто, но знаеше, че няма избор. Всъщност кой въобще имаше избор на този свят? — Тръгваме след тях. Но ще бъдем предпазливи.

Едва когато снегът заваля и скри луната, Юто даде знак за почивка. Лежа върху топлата земя, будна под тежестта на водачеството и измъчвана от тревоги за предстоящото.

На сутринта беше студено и тя даде знак да облекат кожите. Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Тичаха. Скарлеър водеше с бърз и безмилостен темп, винаги отпред, обръщаше се, подканваше ги да бързат още повече. А Юто трепереше, беше изморена и запъхтяна и се чудеше колко години още й оставаха, в които ще може да тича така.

Спряха да ядат на място без нито едно дърво, само непокътнат сняг — поле от бяла невинност, но Юто знаеше какво лежи отдолу. Кора замръзнала пръст и под нея тела. Гниещите останки от външноземците, дошли да дупчат земята, да ровят в потоците, да секат горите и да строят гнусните си бараки между гробниците на славните герои от миналото. Съсипваха света, съсипваха се един другиго и разпространяваха като чума алчността си из свещените земи.

Юто коленичи и се загледа над бялото поле. Веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си Съветът, няма място за колебания и несигурност. Но ето че тя беше запазила своите скътани, често навестявани и ревностно пазени като притежанията на скъперник. Нещо съкровено, само нейно.

Драконовите хора открай време са воини. И винаги победители. Биеха се да защитят свещената земя. Да защитят местата, където копаеха за драконовата храна. Да набавят деца, за да продължат да се предават словото и учението на Създателя, а не да бъдат разнесени като дим от вятъра на живота. Бронзовите плочи напомняха за онези преди тях, които се бяха били и паднали в борбата, за спечеленото и загубеното в битките от миналото, от далечното минало, чак до Старите времена и отвъд тях. Но Юто не мислеше, че драконовите хора някога са убивали толкова много и по такива нищожни причини, както правеха в днешни дни.

В лагера на външноземците имаше бебе, но то умря. А също двете момчета, които сега растяха при Ашод. Имаше и момиче с къдрава коса и умолителен поглед, на прага на женствеността. Юто предложи да я вземат със себе си, но тя беше на тринайсет, а дори при децата на десет зими имаше голям риск. Тя помнеше сестрата на Уердинур, взета от духовете прекалено голяма. Не можа да се промени, душата й изгаряше за мъст чак до самия край, когато я прокудиха. Затова Юто преряза гърлото на момичето и го положи внимателно в ямата, като се запита наум онова, което не смееше да каже на глас — възможно ли бе учението, довело ги до това действие, да е правилно?

Наставаше вечер, когато застанаха над Бийкън. Снегът беше спрял, но небето беше сиво и мрачно. На върха на порутената кула мъждукаше светлина. Юто преброи още четири в прозорците, но иначе в лагера цареше тъмнина. Видя очертанията на фургони, един от които много голям, същинска къща на колела. До коневръза стояха скупчени няколко коня. Точно каквото очакваше от двайсет мъже, непредпазливи и… освен…

Следите в снега. Блещукаха бледо в здрача, запълнени от пресния сняг и едва забележими, но тя не ги пропусна. И точно както когато забележиш първо една мравка на земята, а после изведнъж видиш, че всъщност са цяло гъмжило, Юто видя всичките. Кръстосваха долината от единия горист склон до другия и обратно. Бяха навсякъде около гробниците и пред тях, а снегът — изгребан от вътрешността им. Сега забеляза улицата между колибите и бунгалата, беше изровена на коловози и отъпкана, древният път към лагера — също. Снегът по покривите се топеше от топлината под него и от стрехите капеше вода. От всичките покриви.

Прекалено много следи за двайсет души. Прекалено много, дори за толкова невнимателни като външноземците хора. Нещо не беше наред. Тя вдигна ръка и спря колоната. Продължи да гледа надолу.

Тогава долови движение покрай себе си, обърна се и видя Скарлеър да изчезва в храстите, без да дочака заповед.

— Стой! — изсъска му тя.

— Съветът взе решение — изгледа я подигравателно той.

— И те решиха да водя аз! Казах спри!

Той изсумтя презрително и продължи надолу към лагера, а Юто хукна след него.

 

 

Юто посегна да го хване, но беше слаба и бавна и той с лекота отблъсна ръката й. Може и навремето да е била нещо, но нейните дни бяха отминали и сега беше неговото време. Скарлеър затича надолу по склона с големи безшумни скокове и спря до първата колиба.

Усещаше силата на тялото си, на ударите на сърцето си и на стоманата в ръката си. Трябваше да го изпратят на север да се бие с шанка. Беше готов. И сега ще го докаже, пък каквото ще да казва Юто, тази сбръчкана старица. Ще го изпише с кръвта на външноземците и ще ги накара да съжаляват, че са пристъпили свещените земи. Ще съжалят в последния миг от живота си. После ще умрат.

От бараката не се чуваше и звук. Беше толкова зле построена — борови стволове, измазани с напукана глина, — че направо му се повдигаше от вида й. Сниши се покрай стената под капчуците от стрехата, пропълзя напред и надзърна иззад ъгъла към улицата. Тънка покривка пресен сняг, няколко върволици пресни стъпки в нея и множество стари отдолу. Велики Създателю, какви нескопосани мърлячи бяха външноземците, оставяха лайна навсякъде. Толкова много лайна, а толкова малко животни. Замисли се дали и хората не серяха на улицата като добитък.

— Диваци — прошепна, сбърчил нос от вонята на огньовете им, на прегорялата храна и на мръсните им тела. Вратите и капаците на прозорците бяха затворени и през пролуките им струеше светлина. Обаче от хората нямаше следа. Със сигурност спяха пиянски сън в пълно неведение за това, което ги очакваше.

— Проклет глупак! — Юто се появи запъхтяна до него, но кръвта в жилите на Скарлеър кипеше и той нямаше време да слуша хокането й. — Стой! — Този път дори не успя да го докосне, преди да притича през улицата и да спре до отсрещната барака. Погледна през рамо, видя Юто да маха извърната назад с ръка и тъмните силуети на останалите, които се разпръсваха из лагера.

Скарлеър се усмихна, гърдите му горяха от вълнение. Сега ще си платят тези външноземци.

— Това не е игра! — озъби се Юто, но той продължи да се усмихва и забърза към обкованата с желязо врата на най-голямата постройка в лагера. Чу шумоленето на хората зад него, многобройни, силни, решени…

Вратата се отвори и той замръзна на място, облян в струящата отвътре светлина.

— Добрутро! — На рамката се беше облегнал старец с посивяла, суха като слама коса. Носеше нагръдник с избила на петна по него ръжда и беше наметнат с раздърпана мърлява кожа. На колана му висеше меч, но в ръката му имаше бутилка. Той я вдигна за поздрав и течността в нея се разклати. — Добре дошли в Бийкън!

Скарлеър вдигна меча си, отвори уста и понечи да нададе боен вик. Нещо на върха на кулата проблесна, ушите му изпукаха остро, нещо го блъсна силно в гърдите и той полетя назад.

Лежеше по гръб, простена, но не чу гласа си. Надигна се и седна, главата му бучеше, пред него имаше гъст дим.

Айзарулт помагаше в готвенето и винаги му се усмихваше, когато носеше улова си до голямата каменна плоча, и ако беше в настроение, той отвръщаше на усмивката й. Видя я разкъсана на парчета. Позна я по щита на ръката й, но главата й я нямаше, едната й ръка и единия й крак — също, почти не приличаше на човешки труп, просто безформено парче месо. Снегът наоколо беше окървавен, осеян с парчета дърво и метал, кичури коса, с телата на приятели и противници, любовници, разкъсани и димящи.

Тофрик, най-добрият дерач, когото познаваше, направи няколко несигурни крачки и се свлече на колене. Кожата, с която беше облечен, почерня от множеството рани по него. От цепката под едното му око се проточи черна струйка кръв. На лицето му нямаше болка, само объркване и изненада от това как всичко се беше променило така внезапно. Наоколо цареше пълна тишина и Скарлеър се замисли: Каква магия е това.

Юто лежеше до него. Той постави ръка на тила й и повдигна главата й. Тя се разтресе, потръпна, зъбите й тракаха, а на устните й избиха кървави мехури. Опита се да му подаде свещената кесия, но тя беше разкъсана и светата земя от Ашранк се беше разпиляла по окървавения сняг.

— Юто? Юто? — Той не чуваше гласа си.

Видя приятелите си да тичат към тях. Канто, най-отпред, смел и силен, най-добрият човек, който можеш да искаш до себе си, когато стане напечено. Замисли се над това какъв глупак беше. Какъв късметлия беше да има такива приятели. Тогава, когато те се изравниха с една от гробниците, входът й избълва облак дим, Канто полетя във въздуха и се стовари от другата страна на бараката. Останалите залитнаха едновременно настрани, после едни се завъртяха намясто, други се запрепъваха заднешком, трети се превиха напред с ръце на лицата, сякаш бяха връхлетени от внезапна вихрушка.

Капаците на прозорците се отвориха рязко и Скарлеър видя в тях да проблясва метал. Стрелите прелетяха безшумно през улицата, забиха се в дървените стени, в снега, намериха целите си и ги повалиха на колене, по очи, отворили усти и крещящи, но той не ги чу.

Надигна се на крака и всичко се разлюля пред очите му. Старецът продължаваше да стои на вратата, говореше и сочеше с бутилката.

Скарлеър вдигна меча си, но го усети изненадващо лек и когато погледна, окървавената му длан беше празна. Потърси го с очи и тогава видя късата стрела в крака си. Не болеше, но мисълта за това, че се беше провалил, му подейства като кофа леденостудена вода в лицето. Помисли си, че ще умре. И тогава, изневиделица, страхът го натисна като огромен товар на раменете.

Залитна към най-близката стена и видя покрай главата му да профучава стрела. Продължи нагоре по склона. Гърдите му се тресяха. Хвърли бърз поглед през рамо. Лагерът беше обгърнат в дим, точно както парата на Видението в Дългата къща обгръщаше шестимата от Съвета. Имаше сенки в дима. Част от хората бягаха към дърветата, спъваха се, падаха, спасяваха се. И тогава в мъглата се появиха силуети, огромни и зловещи като дяволи — хора и коне, слети в едно ужасяващо цяло. Скарлеър беше чувал историите за този противен съюз на външноземец и животно и се беше смял на глупостта му, но сега беше скован от ужас при вида му. Високо над главите на бягащите проблеснаха брони, върхове на копия и остриета на мечове и започнаха да ги покосяват един по един.

Скарлеър забърза нагоре, но пронизаният със стрелата крак отказваше да се движи и оставяше дълга кървава следа в снега. И сега видя по нея да препуска един от хората коне. Копитата му мачкаха снега, острието на меча лъщеше в ръката му.

Скарлеър трябваше да се обърне и да го посрещне с достойнство, поне това се очакваше от един смел ловец от драконовите хора. Къде се беше стопила смелостта му? Някога нямаше край. Сега искаше просто да избяга отчаяно като удавник, борещ се за глътка въздух. Не чу тропота на копитата и усети разтърсващия удар в гърба си, последван от студения сняг по лицето си.

Копитата разтърсиха земята, описаха кръг, засипаха го със сняг. Искаше да стане, но успя само да се надигне на четири крака. Трепереше дори от това усилие. Гърбът му отказваше да се изправи, гореше, болката беше убийствена. Той изскимтя, изкрещя от яд, но беше напълно безпомощен. Сълзите му пробиха малки дупчици в снега и тогава някой го сграбчи за косата.

 

 

Бракио постави коляно на гърба на младежа и го натисна в снега, извади нож и като внимаваше да не оплеска нещо, а то не беше никак лесно при цялото това мятане на момчето, отразя ушите му. Избърса острието в снега и го прибра на мястото му в елека от кожени ремъци при останалите ножове. Замисли се за това какъв добър избор беше този елек за човек с неговия занаят, а също, за пореден път, как така не беше на по-голяма почит сред останалите. Докато се качваше с мъка на седлото, си помисли, че момчето може би беше още живо, но не се притесняваше, че ще тръгне на някъде. Не и с така посечен гръб.

Докато яздеше бавно към лагера, се подхилкваше при вида на новите попълнения в колекцията си от трофеи. Идеалното средство да плаши на шега дъщерите си, когато се върне в Пуранти. След като забогатее с парите от Коска, разбира се. Истински уши от духове, какво ще кажете за това, а? Представи си как ги гони из всекидневната, а те бягат и се заливат от смях. В тези му фантазии бяха още малки момиченца и мисълта, че когато ги види отново, ще са вече жени за женене, го натъжи.

— Как лети времето? — промърмори под нос.

Суорбрек стоеше на края на лагера и зяпаше с отворена уста ездачите, които преследваха последните останали диваци из гората. Странна птица беше този дребосък, но Бракио започваше да го харесва.

— Ти си учен човек — провикна се отдалеч и вдигна огърлицата от уши. — Кое е най-добре? Да ги изсуша? Да ги мариновам? — Суорбрек не отговори, продължи да зяпа и определено имаше вид на готов да повърне. Бракио скочи от седлото. Чакаше го още езда тази вечер, но проклет да е, ако вземе да се разбърза — и бездруго вече беше останал без дъх. Не беше първа младост в края на краищата. — Горе главата, победихме, нали така? — Той плесна писателя по кльощавото рамо.

 

 

Суорбрек се свлече на колене, залитна, протегна ръка да се подпре и напипа нещо топло. Осъзна, че беше заровил пръсти във вдигащата пара купчина от вътрешностите на един от диваците, изсипана на разстояние от обезобразения му труп.

Коска отпи поредната голяма глътка от бутилката. Ако Суорбрек беше прочел някъде количеството алкохол, което Стареца изпиваше дневно, щеше да обяви това писание за долнопробна лъжа. Коска претърколи трупа на дивака с върха на единия си ботуш, сбърчи зачервен нос и изтри ботуша в стената на най-близката барака.

— Бил съм се със северняци, имперци, хора от Съюза, гуркули, каквито се сетиш стириянци и още куп други, чиито произход така и не научих. — Коска въздъхна дълбоко. — Но съм принуден да призная, че драконовият човек е силно прехвален противник. Можеш да ме цитираш. — Суорбрек едва успя да потуши поредния повик за повръщане, преди Стареца да се отнесе отново в размисли на глас. — От друга страна, добре заложената засада често обръща куража на противника срещу него. Куражът, както пише Вертурио, е добродетел на мъртвеца… ааа. Ти си… разстроен. Понякога забравям, че не всеки е привикнал на подобни гледки. Но ти дойде да видиш с очите си какво е битка, нали така? Бойното поле невинаги е… славна гледка. Пълководецът трябва да е реалист. Победата е на първо място, разбираш, нали?

— Разбира се — смотолеви Суорбрек, без да се замисля. Беше достигнал точката, в която се съгласяваше автоматично с всяко изказване на Коска, независимо колко е гнусно, смехотворно или ненормално. Зачуди се дали някога беше мразил някого толкова, колкото ненавиждаше стария наемник. А също дали някога беше изпадал в подобна пълна зависимост от някого. Не се съмняваше, че едното се дължеше на другото. — Победата е на първо място.

— Победените винаги са лошите, Суорбрек. Само победителите могат да бъдат герои.

— Напълно сте прав, разбира се. Само победителите.

— Най-добрата тактика в боя е тази, която убива противника и оставя теб да се смееш последен…

Суорбрек беше дошъл да види лицето на героизма, но вместо това видя само зло. Видя го, разговаря с него, бе принуден да седи така близко притиснат в него. Злото, както се оказа, не беше нещо грандиозно. Не беше усмихнат император с коварен план да покори целия свят. Не беше и кискащи се зловещо в тъмнината на отвъдното демони. Беше нищожен човечец, с долни постъпки и още по-долни мотиви. Беше скъперничество, безхаберие и прахосничество. Лош късмет, некомпетентност и глупост. Беше насилие, безсъвестност и безнаказаност. Високи идеали и долни средства за постигането им.

Инквизитор Лорсен крачеше надъхан сред труповете, обръщаше ги един по един да види лицата им, размахваше ръка да разчисти стелещия се миризлив дим и дърпаше ръкави в търсене на татуировки.

— Нито следа от бунтовниците! — кресна гневно на Коска. — Само диваци!

Старецът едва успя да откъсне гърлото на бутилката от устните си, за да извика:

— В планината са, както каза приятелят ни, Кантлис! На така нареченото им свято място! Град, който наричат Ашранк! Потегляме незабавно натам!

Суийт вдигна поглед от труповете и кимна:

— Плачеща скала и останалите ще са готови.

— Значи ще е грубо от наша страна да ги караме да чакат! Особено сега, когато врагът е така отслабен. Колко убихме, Дружелюбен?

Сержантът започна да брои, поклащайки дебел показалец, но скоро се отказа:

— Трудно е да се каже кое парче откъде е.

— Направо невъзможно. Но поне можем да кажем на началник Пайк, че оръжието му се доказа като небивал успех. Естествено, резултатът не може да се мери с този, когато взривих мината под крепостта Монтезармо, но пък и вложените усилия не бяха кой знае какво, нали така? Това нещо използва експлозивен прах, Суорбрек, изстрелва кухо гюле, което, когато удари противника… — Коска разпери рязко ръце, — бум! Пръска се на парчета. — Напълно ненужна демонстрация предвид това, че доказателството за ефективността на оръжието — кървави парчета плът, в повечето случаи неразпознаваеми части от човешки тела — лежеше пръснато из цялата улица.

— Така значи изглеждал небивалият успех — Суорбрек чу Темпъл да мърмори под носа си. — Винаги съм се чудил.

Юристът също го виждаше. Личеше си по това как, стиснал зъби и изкривил устни, обхождаше с очи смразяващата кръвта гледка на улицата. Беше, макар и малка, утеха да знае, че в тази шайка разбойници имаше поне един, който, попаднал в по-добра компания, би се доближил до човек. Но и той като него беше напълно безпомощен. Двамата можеха само да стоят и да гледат безучастно и по този начин да се присъединят към извършителите на това деяние. Но как може да спре човек такова нещо? Един конник изтрополя покрай него, обсипвайки го с кървав сняг, и Суорбрек подскочи уплашено назад. Сам човек, при това не боец. Единственото му оръжие беше перото, а колкото и да му приписваха сила книгите, в двубой не можеше да се мери с броня и секира. Ако беше научил нещо през последните няколко месеца, беше именно това.

— Димбик! — изкрещя Коска и надигна бутилката. Този път стъклена. Беше се отказал от малката плоска манерка поради очевидната й непригодност за нуждите му и според Суорбрек не беше далеч времето, когато щеше да зареже и тази в полза на бъчвата. — Димбик! А, ето те! Искам те най-отпред да прочистиш гората от каквото е останало от диваците. Бракио, приготви хората си за тръгване! Господарят Суийт ще показва пътя! Джубаир и останалите ни чакат, готови да отворят портите! Чака ни злато за прибиране, момчета, и нямаме време за губене! А, и бунтовници! — вметна навреме. — Бунтовниците, разбира се! Темпъл, при мен, искам да съм сигурен в условията по договора относно плячката. Суорбрек, ти по-добре остани тук. Както виждам, не ти понася…

— Разбира се — отвърна Суорбрек. Беше толкова уморен. Толкова далеч от дома. От Адуа, от спретнатия си кабинет с чисти стени и новата печатарска преса, марка „Рималди“, с която така се гордееше. Всичките толкова далеч, през необятната бездна на време и пространство. Място, където изпънатата якичка беше съществено важна, а лошата критика — истинско бедствие. Как е възможно този фантастичен свят да дели едно и също физическо пространство с тази касапница? Вторачи се в дланите си — покрити с мазоли, изцапани с кръв и мръсотия. Това същите ръце ли са, чиито изцапани с мастило пръсти някога редяха старателно буквите в пресата? Ще могат ли да го правят отново?

Отпусна ги надолу. Беше прекалено уморен да язди, за писане и дума не можеше да става. Хората не осъзнаваха какъв непосилен труд бе писането. Каква мъка бе изтръгването на думите от измъченото съзнание. Пък и кой чете книги по тези места? По-добре да полегне. Затътри крака към форта.

— Грижи се за себе си, писателю. — Темпъл го гледаше с мрачно изражение от седлото.

— Ти също, юристе — отвърна Суорбрек и мимоходом го потупа по коляното.