Джо Абъркромби
Червена страна (8)

Нов живот

— Ето я и задругата — обяви Суийт и преметна китки върху рога на седлото.

Колоната от фургони в подножието на долината се точеше сигурно на цяла миля дължина. Бяха трийсетина, едни покрити с мръсни брезентови платнища, други боядисани в ярки цветове — оранжеви, лилави и златисти точици на фона на сиво-кафеникавия пейзаж. Ходещите пеша покрай тях и ездачите отпред се виждаха като малки точици от това разстояние. Най-отзад в колоната вървеше добитъкът — коне, резервни волове и прилично по размер стадо говеда — а след него огромен облак прахоляк, подръпван оттук-оттам от лекия бриз, гордо възвестяващ пристигането на задругата в новия свят.

— Леле, гледай само! — Лийф смушка коня и се изправи на стремената, ухилен до уши. — Виждаш ли това? — Шай за пръв път го виждаше да се усмихва — така изглеждаше още по-млад. По-близо до момчето, отколкото до мъжа, може би защото беше именно така. Усмивката му я накара и тя да се усмихне.

— Да, виждам — отвърна.

— Цял град е тръгнал през равнината!

— Така си е, хора всякакви и с всякакво социално положение — каза Суийт, намествайки се на седлото. — Едни честни, други находчиви, бедни, богати, умни, други не чак толкова. Все предприемачи. Мнозинството златотърсачи. Неколцина фермери. Един-двама търговци. До един запътили се към новия си живот, току отвъд хоризонта. А дори Първия магус си имаме там долу.

— Какво? — сепна се Лам.

— Известен актьор. Йосиф Лестек. Неговото превъплъщение в Баяз смайвало публиката в Адуа. — Суийт се изкикоти дрезгаво. — Преди сто години очевидно. Надява се, както разбрах, да пренесе театъра в Близка страна, но между нас и половината население на Съюза да си остане, силите и способностите му са сериозно отслабнали.

— Вече не е така убедителен като Баяз, а?

— Вече и като Йосиф Лестек не е много убедителен, ако питаш мен — сви рамене Суийт, — но какво разбирам аз от театър.

— Виждам, превъплъщението ти в Даб Суийт не е от най-убедителните.

— Да слизаме по-бързо! — каза Лийф. — Хайде да видим отблизо!

Отблизо, оказа се, гледката не беше толкова вълнуваща. Но не е ли така с всичко останало на този свят? Подобен брой тела — човешки и животински — произвеждаха такова количество отпадък, че съзерцаването му без основателна причина не бе препоръчително, помирисването му — още по-малко. По-малките по размер и значимост животни — предимно кучета и мухи, но безсъмнено и бълхи, — незабележими отдалеч, изглеждаха двойно повече на близкия наблюдател. Шай нямаше как да не се замисли дали всъщност основната цел на задругата не бе просто дързък опит да пренесе всичко най-долно и зло от градския живот в дивата, недокосната от цивилизацията земя.

Очевидно стигнали до същото заключение, неколцина старши членове на задругата се бяха отделили на цели петдесет крачки пред останалите, за да се ориентират за посоката, разбирай да изпият по питие, докато се карат за това накъде да насочат колоната, и сега се чешеха по главите над голяма карта.

— Дръпнете се от картата, преди някой да се е наранил — подвикна Суийт отдалеч. — Върнах се, спокойно. Отклонили сте се от курса, но само на три долини разстояние.

— Само три? Не смеех и да се надявам на толкова. — Един висок, слаб и жилест кантик с гола като яйце глава се отдели от групата. Пристъпи към тях и огледа внимателно Шай, Лам и Лийф. — Водиш приятели.

— Това тук са Лам и дъщеря му Шай. — Тя не си направи труда да го поправи. — А името на това момче, боя се, за момента ми убягва…

— Лийф.

— А, да! Това пък е моят… работодател. — Суийт изрече думата така, сякаш само признаването на съществуването на такъв човек окастряше до безобразие свободата му. — Непокаян разбойник на име Абрам Маджуд.

— Радвам се да се запознаем. — Маджуд ги дари с лъчезарна усмивка, в средата на която проблесна златен зъб, и се поклони на тримата поотделно. — Уверявам те, не съм спрял да се покайвам, откакто сформирах задругата. — Тъмните му очи се загледаха нанякъде, сякаш съзерцаваха дългия изминат път. — Още от Келн заедно с партньора ми, Кърнсбик. Тежък характер, но много умен човек. Изобретател на преносимата ковачница наред с много други неща. Сега аз я карам към Крийз, където ще основем работилница за металообработка. Може да вземем и няколко парцела в планината за минно дело.

— Злато? — попита Шай.

— Желязо и мед. — Маджуд се наведе към нея. — По мое скромно мнение само глупакът си мисли, че има злато в златото. Решили сте да се присъедините към задругата ни, значи?

— Точно така. И ние сме тръгнали към Крийз по работа.

— Всички са добре дошли! Цената за влизане е…

— Лам е опитен боец — прекъсна го Суийт.

Маджуд замълча и огледа внимателно Лам от главата до петите.

— При цялото ми уважение, той изглежда малко… стар.

— По тоя въпрос спор няма — отвърна Лам.

— Е, аз самият вече не го докарвам откъм свежест — каза Суийт. — Пък и ти, като стана дума, не си първа младост. Но щеш ли младост, ей това момче има за трима.

Маджуд не беше лесен за убеждение.

— Аз търся така наречената златна среда — каза той.

— Хм — изсумтя Суийт. — Няма да намериш много такива тук. Нямаме достатъчно бойци в задругата. А и с духовете, настървени за кръв, не е моментът да се скъпим за дреболии. Вярвай ми, старият Санджийд няма да се пазари с теб. Или Лам влиза, или аз излизам. А ти си води задругата в кръг, докато не ви се разпаднат колелата на фургоните.

Маджуд вдигна поглед към Лам и севернякът удържа погледа му, без да извърне очи. Явно мекушавият Лам беше останал в Скуеърдийл. На Маджуд му трябваха само още няколко секунди да прозре онова, в което го убеждаваше Суийт.

— Така да бъде — каза той. — Господарят Лам влиза, без да плаща. Това прави два дяла от по…

Суийт направи кисела физиономия и се почеса замислено по тила:

— Сключих сделка с Шай, че и тримата няма да плащат.

Погледът на Маджуд се стрелна към нея и Шай видя в очите му смесица от недоволство и уважение.

— Явно тя е сключила по-добрата сделка.

— Аз съм скаут, не търговец.

— Тогава може би е добра идея да оставиш сделките на онези от нас, които са.

— Абе, като гледам, пак се пазаря по-добре, отколкото ти се ориентираш.

Маджуд поклати глава:

— Умът ми не го побира как ще обяснявам всичко това на партньора ми, Кърнсбик. — Той се отдалечи, размахвайки дълъг показалец към Суийт. — Става ли дума за разходи, с Кърнсбик шега не бива!

— Мътните го взели — изсумтя недоволно Суийт. — Такова мрънкане не бях виждал. Човек ще си каже, че съм повел тумба женоря през равнината.

— Като гледам, май си — каза Шай. Един от най-ярките фургони — аленочервен със златисти орнаменти — тъкмо минаваше с тропот покрай тях. На капрата седяха две жени. Едната беше облечена като курва, готова за работа, с небрежно килната на една страна шапка и още по-небрежна усмивка на уста. Очевидно за някои професии нямаше почивка дори по време на път. Другата бе облечена по-подхождащо според обстоятелствата и държеше юздите с обиграността на кочияш. Между тях седеше мъж с жакет в цветовете на фургона, имаше брада и сурово изражение на лицето. Шай го взе за сводник. Ако не друго, имаше вид на такъв. Тя се наведе и се изплю през пролуката между раздалечените си предни зъби.

Не можеше да си представи как успяваха тези жени — в тоя клатещ се фургон, насред багаж и дрънчащи тенджери и тигани. Не можеше да си представи и онзи, който щеше да влезе в него с тях. Мисълта за това далеч не разпалваше страстта й. От друга страна, въглените на възбудата не бяха виждали разпалване в продължение на толкова дълго време, че тя подозираше, че сигурно вече са угаснали завинаги. Работата във фермата, с две деца и двама старци — достатъчно, за да потушат всякаква мисъл за романтика.

Суийт помаха на дамите и повдигна с чепат показалец периферията на шапката си.

— Мътните го взели — промърмори той. — Нищо не е като едно време. Жени, префърцунени дрешки, железни плугове, преносими ковачници и кой знае още какви ужасии ще измислят. Едно време тук нямаше нищо друго освен земя, небе, зверове и духове. И необятно пространство, в което дишаш нормално. Ами така де, веднъж прекарах дванайсет месеца в компанията само на кон.

Шай се изплю отново.

— Никога досега не бях изпитвала такова съжаление за кой да е кон. Мисля да се поразходя наоколо. Да се запозная със задругата. Да видя дали някой не е чул нещо за отвлечени деца.

— Или за Грега Кантлис. — Лицето на Лам се смръщи, докато изричаше името.

— Хубаво — каза Суийт. — Ей, и умната, ясно?

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Шай.

На сбръчканото лице на стария скаут грейна усмивка:

— Аз за тях се тревожа.

Най-близкият фургон принадлежеше на мъж на име Джентили, престарял стириянец, придружаван от четиримата си братовчеди, които той наричаше „момчета“, въпреки че изглеждаха почти на неговата възраст, и които не говореха общ език помежду си. Беше твърдо решен да „изкопае“ нов живот от планината и явно беше непоправим оптимист, защото според Шай едва се държеше на крака на сушата, за нагазил до кръста в леденостуден поток и дума не можеше да става. За отвлечени деца не беше чувал. Шай не беше сигурна дали въобще беше чул въпроса й. На раздяла я пита дали не иска да сподели новия му живот като негова съпруга, пета по ред. Отказа му учтиво.

Лорд Ингълстад очевидно бил споходен от лош късмет. Когато го каза, лейди Ингълстад — жена от потекло, несъвместимо с несгодите, но твърдо решена да ги направи на пух и прах въпреки това — го изгледа с такава насмешка. Очевидно смяташе, че тя самата бе споходена от същия този лош късмет, че и нещо отгоре — неудачния избор на съпруг. Според Шай този така наречен лош късмет понамирисваше на зарове и дългове, но тъй като нейният житейски път бе откровено криволичещ, реши да се въздържи от критикуване и да остави лошия му късмет на спокойствие. По отношение на отвлечени деца, а и куп други неща наред с тях лордът беше пълен невежа. На раздяла ги покани с Лам на карти след вечеря. С малки залози, обеща той, но Шай знаеше, че в началото те винаги бяха такива. Знаеше също, че не бе нужно да са големи, за да те вкарат в страхотни неприятности. И това отказа учтиво, после си позволи да отбележи, че на човек с толкова лош късмет зад гърба не му е притрябвало сам да търси нов. Той прие забележката със завидно чувство за хумор и отправи същата покана на Джентили и момчетата. Лейди Ингълстад имаше вид на жена, която ще ги разкъса със зъби, преди да са раздали и една ръка.

Следващият фургон сигурно беше най-големият в задругата. Имаше прозорци със стъкла и надпис отстрани — „Знаменитият Йосиф Лестек“, — изписан с вече започнала да се лющи лилава боя. Според Шай, ако човек наистина беше толкова знаменит и известен, не му трябваше да си пише името на фургона, но тъй като нейното единствено съприкосновение със славата се изразяваше в афиши, обявяващи награда за залавянето й, реши, че не разбира достатъчно от слава, за да коментира.

Едно чорлаво момче караше фургона, а знаменитият се полюшваше до него на капрата — стар, изпит, с лишена от всякакъв цвят кожа, увит в протрито одеяло. Когато видя Шай и Лам да се задават, възможността да се поперчи явно му подейства ободрително:

— Аз… съм Йосиф Лестек. — За Шай беше истински шок да чуе от такава съсухрена уста да излиза глас, достоен за крал, плътен, звънлив и пълен с живот. — Вярвам, чували сте това име.

— Съжалявам, ама не ни се удава да ходим често в театъра — отвърна Лам.

— Какво те води в Близка страна? — попита Шай.

— Поради заболяване бях принуден да откажа роля в Палатата на драмата в Адуа. Колегите от трупата бяха смазани от новината, разбира се, покрусени, но вече съм напълно възстановен.

— Слава богу. — Шай не смееше да си помисли как ли бе изглеждал болен. Напълно възстановен, имаше вид на труп, вдигнат от гроба с помощта на магия.

— В момента съм на път за Крийз с цел културен обмен, ще играя главната роля в театрална екстраваганца!

— Култура? — Шай надигна периферията на шапката си и се огледа. Посивяла трева, болнав на вид храсталак и изпечени от слънцето склонове, осеяни с червеникави канари. Освен двойка обнадеждени за плячка ястреби, кръжащи високо в небето, нямаше следа от живот. — Тук?

— Дори и най-нисшата душа копнее, пък макар и само за частица от възвишеното — обясни им той.

— Щом казваш — каза Лам.

Но Лестек не го чу, беше зает да се усмихва на червенеещия хоризонт, стиснал с почти прозрачна ръка одеялото около шията си. Шай имаше чувството, че беше от онези хора, които не виждаха смисъл от участието на втори в разговорите им.

— Все още не съм изиграл най-голямата си роля, само това мога да ви кажа.

— Горя от нетърпение — промърмори Шай и обърна коня.

Дузина сулджуки наблюдаваха разговора, скупчени край раздрънкан, на път да се разпадне фургон. Не говореха общия език, а Шай едва разпознаваше сулджукска дума, за разбиране и дума да не става, затова само им кимна, преди да отмине напред, и те отвърнаха с кимане, после размениха озадачени погледи и закимаха един на друг.

Ашджид беше гуркулски свещеник, зарекъл се да бъде първият, отнесъл словото на пророка на запад от Крийз. Всъщност вторият, понеже човек на име Октаади се бил отказал след три месеца опити, а после на връщане бил одран от духовете. Междувременно Ашджид запълваше деня си с разпространяване на словото сред задругата посредством ежедневни служби, но засега единственият му последовател беше любопитен малоумник, отговорен за набавянето на питейна вода. Нямаше друга информация за тях освен казаното в светите му писания, но отправи молба към Бог да дари търсенето им с успех и Шай му благодари. Сметна, че е по-добре да те изпращат с благословии, отколкото с проклятия. Така или иначе, плугът на времето щеше да заоре нанякъде и без тях.

Свещеникът посочи един корав тип на стегнат, добре поддържан фургон и го представи като Савиан — човек, с когото да не се будалкаш. Препасаният на кръста му меч имаше вид на участвал в доста пердах, а наболото му с посивяла брада лице — в още повече. Присвитите му на тънки цепки очи гледаха подозрително изпод ниско нахлупената периферия на шапката.

— Казвам се Шай Саут, това е Лам. — Савиан просто кимна, все едно допускаше това като възможност, но нищо повече. — Търся брат си и сестра си. Той е на шест, а тя — на десет. — Този път не получи дори кимване. Ясно, пестеливо откъм думи копеле. — Бяха отвлечени от човек на име Грега Кантлис.

— Не мога да ти помогна. — В говора му имаше следа от имперски акцент и я гледаше така, сякаш вече я беше преценил що за стока е и не беше останал силно впечатлен от резултата. Погледна Лам, прецени що за стока е и отново не остана впечатлен. Накрая сложи ръка на устата си и се изкашля дрезгаво.

— Тая кашлица не е на добре.

— Че коя е?

Шай забеляза, че на капрата до него е окачен арбалет. Нямаше заредена стрела, но тетивата му беше натегната, а спусъкът — заклинен. Готов за употреба точно колкото трябва.

— На бой ли си тръгнал?

— Надявам се да не се наложи — отвърна той, но всичко в него говореше, че не вярва надеждите му да се оправдаят.

— Що за глупак се надява на обратното, а?

— За беда винаги са намират един-двама.

— За беда, прав си — изсумтя Лам.

— По каква работа в Далечна страна? — попита Шай с надеждата да изкопчи поне нещо от това издялано от камък лице.

— По моя работа. — Той се изкашля отново и лицето му дори не потрепна, докато го правеше. Накара я да се замисли дали въобще имаше мускули под кожата на това лице.

— Решихме да си пробваме късмета със златотърсачество. — Една жена подаде глава от фургона. Беше здрава и жилеста, с къса коса и невероятно сини проницателни очи. — Аз съм Корлин.

— Племенницата ми — добави Савиан, но Шай забеляза нещо особено в погледите, които двамата си размениха. Не можа да определи какво точно, но нещо не беше наред.

— Златотърсачество? — Тя повдигна периферията на шапката си. — Няма много жени в тоя занаят.

— Искаш да кажеш, че има предел за това кое една жена може и кое — не? — попита Корлин.

— Може би за това колко й е акълът да опита едно или друго.

— Хм, май никой от двата пола не може да се похвали с монопол над прекалената арогантност.

— Май не — каза Шай. — Каквото и да значи това, мамка му — промърмори под нос, кимна им и обърна коня. — До скоро.

Нито Корлин, нито чичо й отвърнаха. Вместо това се впуснаха в яростно съревнование кой ще ги зяпа по-втренчено в гърбовете, докато се отдалечаваха.

— Има нещо странно в тия двамата — промърмори Шай. — Не видях инструменти за копане.

— Може да са решили да си ги купят в Крийз.

— И да платят пет пъти по-висока цена? Погледна ли ги в очите? Не са от хората, свикнали да им дерат кожите.

— Няма номер, дето да ти убегне, а?

— Държа ги под око, ако не друго, в случай че се окаже, че са изиграни на мой гръб. Мислиш ли, че ще имаме неприятности с тях?

Лам вдигна рамене:

— Мисля, че е най-добре да се отнасяш с хората така, както искаш те да се отнасят с теб. Пък те какво ще правят си е тяхна грижа. И аз, и ти, и всички други носим неприятности на този или онзи. Половината народ от тая тълпа сигурно има тъжна история за разказване. Защо иначе ще бъхтят из пустото с такива като нас за компания?

Рейнолт Бъкхорм нямаше друго за споделяне освен надеждите си, което направи, заеквайки. Притежаваше половината добитък в стадото на задругата и беше наел немалко хора, които да го водят. Това било петото му пътуване до Крийз, където по негови думи винаги имало добър пазар за месо. Този път водеше със себе си жената и децата си с намерението да се установят за постоянно там. Точният брой на децата не беше лесен за определяне, но цялостното впечатление за него бе просто — голям. Бъкхорм попита Лам дали е виждал тревата там, в Далечна страна. Най-добрата трева в целия Кръг на света според него. И най-добрата вода също. За такава трева и вода си струвало човек да пропътува цялото това убийствено разстояние и да се изправи и срещу лошото време, и срещу всички духове в Далечна страна. Когато Шай му каза за Грега Кантлис и бандата му, той само поклати глава и спомена, че все още се изумявал колко ниско можел да падне човек. Жената на Бъкхорм, Лулайн — притежателка на огромна усмивка и толкова миниатюрно телосложение, че човек не можеше да си представи как бе успяла да народи такова огромно потомство, — също поклати глава и каза, че това било най-ужасното нещо, което била чувала, и ако Шай не беше на кон, а тя на земята, вероятно щеше да я прегърне. После й даде малък пай и я попита дали е говорила вече с Хеджес.

Хеджес се оказа нервак с изтерзано от пътя муле, без достатъчно екипировка и „очарователния“ навик неизменно да я зяпа от шията надолу, докато говореше с нея. Не беше чувал за Грега Кантлис, но не пропусна да отбележи опропастения си крак заради раната, която според думите му бил получил, докато водел атака в битката за Осранг. Шай имаше известни съмнения по отношение на тая история, но пък майка й все повтаряше: „Винаги търси най-доброто у хората“ — добър съвет, макар тя самата да не го бе следвала ни веднъж. За това Шай му даде малкия пай на Лулайн Бъкхорм и той най-накрая я погледна в очите и й каза: „Много си мила“.

Шай пък му отвърна: „Не си прави изводи от един пай“, но когато отмина, го видя да стои вторачен в пая в мръсната си ръка с такова умиление, сякаш сърце не му даваше да го изяде.

Шай продължи да обикаля, докато не пресипна от споделяне на застигналите я неволи и докато ушите не я заболяха от изслушване на хорските мечти и надежди. „Задруга“ беше подходящо име за групата, помисли си, защото като цяло повечето бяха свестни хора, събрани от нуждата от компания за дългия път. Грубовати и чудати, някои и глуповати, но до един устремени към едно по-добро бъдеще. Дори тя самата, закоравяла с годините и бедите, изнурена от работа и живот на открито, налегната от тревоги за Роу, Пит и Лам, дори тя се чувстваше по-добре от присъствието им. С нов вятър в лицето и нови надежди в гърдите. Докато обикаляше фургоните и кимаше на този или онзи непознат, докато потупваше рамото на някого, с когото току-що се бе запознала, глуповатата усмивка се прокрадваше неволно и извиваше устните й. После, щом си спомнеше защо е тук, Шай моментално я пропъждаше от лицето си като досадни гълъби, накацали прясно изорана и засята нива, но малко по-късно, също като гълъбите, тя пак се връщаше.

Не след дълго се отказа. Гълъбите могат да ти съсипят реколтата, но какво толкова може да направи една усмивка?

Затова я остави на мира. Пък и се чувстваше добре с нея.

— Много съчувствие — каза тя, след като бяха обиколили навсякъде и говорили с всеки в задругата, а слънцето се беше скрило зад хоризонта, оставяйки сребърно сияние по небето отгоре. — Много съчувствие и никаква помощ.

— Съчувствието пак е нещо — отвърна Лам.

Шай почака да чуе останалото, но такова нямаше, той просто замълча и все така прегърбен на седлото, закима в такт със стъпките на коня.

— Повечето са свестни. — Осъзнаваше, че дрънка празни приказки, просто да запълва с нещо тишината, и я хвана яд на себе си за това, но не можеше да се спре. — Не знам как ще се справят, ако духовете дойдат насам и нещата загрубеят, но иначе са свестни хорица.

— Човек никога не знае как ще се държат другите, когато нещата загрубеят.

— Напълно си прав за това — погледна го тя.

Той й хвърли един бегъл поглед и веднага виновно извърна очи. Шай понечи да каже още нещо, но в този момент плътният басов глас на Даб Суийт проехтя в здрача и оповести спирането за през нощта.