Джо Абъркромби
Червена страна (27)

Стари приятели

— Така, значи! — извика Папа Ринг. Преглътна тежко и примижа към яркото слънце. — Така ще свърши всичко, а! — Челото му лъщеше от пот, според Темпъл напълно разбираемо. — Невинаги съм постъпвал както трябва! — Някой беше отскубнал халката от ухото му и разкъсаната месеста част се подмяташе отдолу при всяко завъртане на главата му. — Смея да твърдя, че няма да липсвам на много от вас! Но аз поне винаги се стараех да си държа на думата, това поне правех! Не можете да отречете, че винаги държах…

Темпъл чу Кмета да щраква с пръсти, един от хората й изрита Папа Ринг в гърба и той полетя надолу. Примката се стегна рязко и той започна да рита с крака, а въжето изскърцваше при всяко усукване на тялото му — танцът на обесения. От единия му мърляв крачол потече пикня. Голям човек или малък, смел или страхливец, велика личност или нищожество — всички увисваха еднакво. С това станаха единайсет. Папа Ринг, девет от най-приближените му главорези и жената, която отговаряше за курвите му. От тълпата се чуха половинчато скандиране и ръкопляскане по-скоро по навик, отколкото от ентусиазъм. Събитията от миналата вечер бяха успели да утолят жаждата за кръв дори на град като Крийз.

— Ето го края на всичко това — прошепна Кмета.

— И на много други неща — добави Темпъл. Една от древните колони, между които беше стоял Белият дом, беше паднала от горещината на пожара. Втората все още стърчеше някак унило и самотно насред пепелището, гола, напукана и почерняла от сажди — руините на настоящето лежаха на почерняла камара в подножието на тези от миналото. Повече от половината постройки от страната на Папа Ринг бяха сполетени от същата участ. От мешавицата от бараки и колиби бяха останали само зеещи празнини и камари овъглено дърво, сред които вече бяха плъзнали мародери.

— Ще застроим наново — каза Кмета. — Това ще направим. Готов ли е договорът?

— Почти — едва намери сили да отвърне Темпъл.

— Чудесно. Това парче хартия може да спаси много човешки живот.

— Виждам, че спасяването на човешкия живот е основен приоритет тук. — Не дочака отговор, обърна се и заизкачва бавно стълбите. Беше му все тая за Папа Ринг, но нямаше желание да го гледа как рита под бесилката.

С немалка част от жителите на града мъртви вследствие на насилие, пожар или обесване, с избягалите, за да се спасят, с още по-голяма част готвещи се да го направят и онези, които бяха навън, наблюдавайки развръзката на дългогодишната вражда в града, в „Храма на зара“ беше зловещо тихо и стъпките на Темпъл отекваха в опушените греди на тавана. На една от масите, под мълчаливата стража от наредените в нишите на стените брони, седяха Даб Суийт, Плачеща скала и Корлин и играеха карти.

— Не гледате обесването, а? — попита Темпъл.

Корлин го изгледа косо, без да си прави труда да извръща глава, и го дари с едно презрително сумтене. Най-вероятно беше чула историята за това как бе пробягал цялата улица чисто гол.

— Почти ме обесиха някога, там, близо до Хоуп — каза Суийт. — Разбра се, че е недоразумение, но все пак. — Възрастният скаут пъхна пръст в яката си и я разтегна. — Това ми уби всякакъв ентусиазъм за такива зрелища.

— Лош късмет — отбеляза Плачеща скала, без да откъсва очи от картите си. Държеше половината обърнати към себе си, другата — напред, и сякаш не гледаше тях, а през тях. Дали имаше предвид убития ентусиазъм на Суийт, факта, че почти е бил обесен, или обесването като цяло, тя не уточни. Не беше от хората, от които да очакваш уточнения.

— Смъртта отвън е единственото време, в което можеш да намериш малко спокойствие вътре. — Суийт люшна стола си назад и стовари един мръсен ботуш на масата. — Това място вече ми е прекалено потискащо. Скоро ще има повече пари да извеждаш хора от града, отколкото да ги довеждаш тук. Трябва просто да намеря няколко неудачници, закопнели за цивилизация, и потегляме обратно към Близка страна.

— Може би ще се присъединя към вас — каза Темпъл. Тълпа от неудачници звучеше като идеалната компания за него.

— Винаги добре дошъл. — Плачеща скала свали една карта и започна да прибира заложената купчина в средата на масата, а лицето й дори не помръдна, все едно беше загубила, а не спечелила. Суийт хвърли ядосано картите си на масата. — Двайсет години вече губя от този проклет дух, а тя още се преструва, че не знае как да играе!

Савиан и Лам стояха в ъгъла и си поделяха бутилка. Без брада и коса севернякът изглеждаше по-млад, някак още по-масивен и със сигурност — по-зъл. Изглеждаше така, сякаш се беше опитал да отсече дърво с главата си. Цялото му лице беше една огромна синина, имаше дълга, крива и зле съшита рана на едната скула, а двете му ръце бяха увити в мърляви бинтове с избили по тях кървави петна.

— Без значение — боботеше той през подутите си устни. — Длъжник съм ти.

— Май ще намеря начин да ми се отплатиш — каза Савиан. — Къде стоиш по отношение на политиката?

— В днешно време колкото мога по-далеч…

Двамата млъкнаха, когато видяха Темпъл да приближава.

— Къде е Шай? — попита той.

Лам вдигна очи — едното почти затворено от оток, а другото пълно с умора:

— Горе, в стаята на Кмета.

— Ще иска ли да ме види?

— Нея питай.

Темпъл кимна:

— Имаш и моите благодарности — каза на Савиан. — Ако искаш да ги приемеш.

— Всеки прави каквото може.

Темпъл не беше сигурен дали това беше казано с цел да го засегне. Напоследък всичко му звучеше така. Остави двамата възрастни мъже и тръгна към стълбите. Зад гърба си чу Савиан да казва:

— Говоря за бунта в Старикланд.

— Този, който наскоро свърши.

— Да, а също за следващия…

Вдигна ръка пред вратата, но спря. Нищо не го спираше да яхне коня и да напусне града. Да отиде при Берми или на място, където никой не знаеше що за неудачник е. Замисли се дали беше останало такова място на този свят. Вдигна отново ръка и почука, преди изкушението на лекия път да го е надвило.

Физиономията на Шай изглеждаше малко по-добре от тази на Лам. Беше насинена и подута, носът й беше разцепен през горната си част, имаше синини и по шията. Само при вида й го заболя. Тя не изглеждаше ядосана, че го вижда. Нито пък се радваше. Остави вратата отворена, тръгна обратно, като леко накуцваше, и примижа от болка, докато сядаше на пейката под прозореца. Босите й стъпала изглеждаха толкова бледи на фона на дъсчения под.

— Как беше обесването? — попита.

Темпъл пристъпи в стаята и затвори внимателно вратата.

— Като всяко друго.

— Така и не разбрах какво толкова му харесват хората.

— Може би гледката на нечия загуба ги кара да се чувстват като победители.

— Аз освен загуба друго не знам.

— Добре ли си?

Тя вдигна глава, но Темпъл не намери сили да я погледне в очите.

— Малко боли.

— Ядосана ли си ми? — Осъзна, че звучи като малко дете.

— Не. Просто ме боли.

— Какво можех да направя, ако бях останал?

Шай облиза напуканите си устни:

— Мисля, че просто щеше да си изпросиш смъртта.

— Именно. Вместо това хукнах да доведа помощ.

— Хукна, това си го спомням.

— Намерих Савиан.

— И Савиан намери мен. Точно навреме.

— Точно така.

— Точно така. — Тя сложи ръка на ребрата си, докато придърпваше единия ботуш, и започна бавно да го обува. — Та, предполагам, това, което искаш да кажеш, е, че ти дължа живота си. Благодаря, Темпъл. Мамка му, какъв герой си. Следващия път, като видя един гол задник да излита през прозореца, ще знам, че няма страшно, и просто ще си седя и ще чакам някой да дойде да ме спаси.

Двамата се спогледаха мълчаливо. Отвън тълпата започваше да се разотива. Темпъл се свлече на един стол.

— Срам ме е от себе си.

— Олеква ми да го чуя. Ще използвам срама ти като мехлем за раните си.

— Нямам извинение.

— При все това си мисля, че ще чуем едно.

Лицето на Темпъл се изкриви в мъчителна гримаса:

— Аз съм страхливец и това е то. Бягам от толкова отдавна, че ми е станало втора природа. Старите навици умират трудно. Колкото и да му се иска…

— Не си прави труда. — Шай изпусна дълга въздишка. — По принцип нямам високи очаквания. И право да ти кажа, ти успя да ги надминеш, когато си изплати дълга. Е, падаш малко страхливец. Че кой не е? Ти не си доблестният рицар с лъскава броня, аз не съм плаха девица и това не е приказка за деца. Прощавам ти. Можеш да си ходиш. — Тя махна вяло с опакото на надраната си ръка към вратата.

Това беше повече от прошката, на която се беше надявал, но въпреки това той осъзна, че не помръдва от стола.

— Не искам да го правя.

— Не ти казвам да скачаш отново през прозореца, използвай стълбите.

— Позволи ми да оправя нещата.

Тя го погледна изпод вежди:

— Отиваме в планината, Темпъл. Онова копеле, Кантлис, ще ни отведе до тези драконови хора. Ще се опитаме да си върнем брат ми и сестра ми и не мога да ти обещая, че ще има какво да оправяш. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще бъде трудно, студено и опасно. И че няма да има прозорци, през които да избягаш. Ще си ми толкова от полза там, колкото изгоряла кибритена клечка. И нека не се преструваме, че не е така.

— Моля те. — Темпъл пристъпи към нея. — Дай ми само още един…

— Остави ме на мира. — Тя присви насреща му очи. — Искам просто да ме оставиш на мира.

Това беше всичко? Може би трябваше да се бори, но той не беше борец по природа. Затова просто кимна, забил поглед в пода, затвори внимателно вратата зад гърба си, слезе долу и застана пред бара.

— Получи ли каквото искаше? — попита Лам.

— Не — отвърна Темпъл и изсипа една шепа монети на бара. — Каквото заслужавам. — Започна да пие.

Имаше бегла представа за глух тропот на копита, дрънчене на сбруи и викове отвън на улицата. Просто нова задруга, пристигаща в града. Свежи попълнения с предстоящите разочарования и неудачи. Но Темпъл беше прекалено зает със своите, за да обърне внимание. Беше казал на мъжа зад бара да остави бутилката.

Този път нямаше кого да вини. Не Бог, нито Коска, със сигурност не Шай. Лам се оказа прав. Където и да избягаш, ти пак си там. Проблемът на Темпъл се казваше Темпъл. Чу тежки стъпки и звън на шпори. Някой викаше за пиене, друг — за жени, но той дори не се обърна. Изсипа поредната пареща чаша в гърлото си и с насълзени очи посегна отново към бутилката.

Но нечия ръка стигна до нея преди неговата.

— Ти по-добре не пипай това — изръмжа Темпъл.

— Е, как да я изпия тогава?

Този глас накара по гърба му да пробяга ледена тръпка. Очите му се плъзнаха към ръката — кожа на старец, оцвъкана с тъмни петънца, нащърбени нокти с черно под тях и безвкусен пръстен на показалеца. Продължиха нагоре през мърлявата бродерия на ръкавела, лекьосания плат, нагръдника с лющеща се позлата, кльощавия изринат врат и спряха на лицето. Това до болка познато хлътнало лице — остър нос, влажни очи и засукан с помада посивял мустак.

— О, боже — изпъшка Темпъл.

— Не съвсем, но си близко — отвърна Коска и на сбръчканото му лице грейна дежурната лъчезарна усмивка, на която само той бе способен — самата дружелюбност. — Вижте кой е това, момчета!

Темпъл видя поне две дузини добре познати и дълбоко омразни физиономии.

— Кой би повярвал? — усмихна се Бракио, разкривайки два реда пожълтели зъби. Беше се сдобил с няколко нови ножа от последната им среща, но иначе си беше все същият.

— Ликувайте, вий, праведни — избоботи Джубаир, цитирайки едно от кантикските писания, — за завръщането на блудния син.

— Беше тръгнал да поразузнаеш напред, а? — ухили се подигравателно Димбик, приглаждайки назад коса и опъвайки парадния пояс, който беше придобил вида на мазен парцал с неопределен цвят. — Да поведеш дружината по пътя на славата.

— Ах, питие, питие, питие… — Коска надигна бутилката на Темпъл. — Не ви ли казах на всички? Има ли човек търпението да изчака достатъчно дълго, всичко си идва на мястото. След като загубих дружината си, в продължение на години се скитах без пукната пара в джоба, брулен от ветровете и съдбата, брутално брулен, Суорбрек, това си го запиши. — Писателят също се беше променил от последната им среща. Косата му беше избуяла доста, дрехите му бяха овехтели, ноздрите — зачервени и разранени, а ръцете му трепереха още повече, когато затърси молива из джобовете си. — Но ето ме днес тук, отново командир на дружина славни бойци! Няма да повярвате, но сержант Дружелюбния някога се е числял към престъпното братство. — Безвратият сержант повдигна едва доловимо вежда. — Но днес той стои до мен, моят верен съратник, какъвто му е било писано да бъде. И накрая ти, Темпъл? Има ли по-подходяща роля за човек с твоите ненадминати таланти и долен характер от тази на мой юридически съветник?

Темпъл сви безпомощно рамене.

— Аз поне не се сещам.

— Тогава да празнуваме тази съдбовна среща! Едно за мен. — Старецът отпи мощна глътка и ливна с усмивка на уста няколко капки в чашата на Темпъл. — Едно за теб. Мислех, че спря да пиеш?

— Реших, че е дошъл идеалният момент да започна отново — изграчи пресипнало Темпъл. Беше очаквал Коска да заповяда да го убият, но вместо това, както изглеждаше, дружината просто щеше да го приобщи, все едно нищо не е станало. Ако имаше Бог, той явно беше намразил сериозно Темпъл през последните няколко години. Но можеше ли да го вини за това? Започваше да споделя чувствата му към себе си.

— Господа, добре дошли в Крийз! — Кмета влезе с бърза стъпка. — Моля да ни извините за бъркотията, но… — Тя забеляза Стареца и лицето й пребледня. Темпъл за пръв път я виждаше да губи самообладание. — Никомо Коска — прошепна тя.

— Самият той. А вие трябва да сте Кмета. — Той се поклони сковано, погледна лукаво изпод вежди и добави: — По тези земи. Очевидно днес е ден на подновените познанства.

— Познавате ли се? — попита Темпъл.

— Ами — смотолеви Кмета. — Какъв… невероятен късмет.

— Казват, че късметът е жена. — Старецът смушка Темпъл с гърлото на бутилката и той изпъшка. — Усмихва се на онези, които най-малко я заслужават!

Темпъл видя с периферното си зрение Шай да слиза по стълбите и да отива при Лам и Савиан, които до момента бяха наблюдавали мълчаливо новодошлите. Коска в това време вече препускаше чевръсто към прозореца, подрънквайки с шпори. Пое дълбоко дъх, очевидно наслаждавайки се на мириса на изгоряло дърво, и започна да поклаща глава в такт с полюшващите се на бесилката тела.

— Харесва ми как сте украсила града — подметна през рамо на Кмета. — Много… апокалиптично. Май ви е станало навик да оставяте градове под командването ви в руини.

И по това си приличаха със Стареца, отбеляза наум Темпъл. Осъзна, че чопли конеца, с който беше зашито едно от копчетата на ризата му, и спря.

— Тези господа ли са целият ви контингент? — попита Кмета, оглеждайки мърлявите, чешещи се, плюещи или просто мотаещи се из игралната й зала наемници.

— О, не, ни най-малко! Изгубихме хора по пътя през Далечна страна — неизбежните дезертьорства, треската и малко неприятности с духовете, — но тези юнаци са просто представителната група на дружината. Оставих останалите извън пределите на града, защото, ако бях довел всичките триста…

— Двеста и шейсет — прекъсна го Дружелюбния.

При споменаването на бройката лицето на Кмета пребледня още повече.

— Броиш ли инквизитор Лорсен и практиците му?

— Двеста шейсет и осем.

При споменаването на инквизицията лицето на Кмета придоби мъртвешки цвят.

— Ако бях довел двеста шейсет и осем съсипани от път бойци на място като това, честно казано, щеше да настъпи истинска касапница.

— Но не от хубавите — вметна Бракио и изтри насълзеното си око.

— Има хубави касапници? — промърмори под нос Кмета.

Коска засука замислено мустак:

— Е, има… различни степени, ако не друго. А ето го и него!

Черното му палто беше поизносено от дългия път и времето, бузите му бяха обрасли с рехава русолява брада, беше по-изпит отпреди, но очите на инквизитор Лорсен горяха със същата решителност и целеустременост както при Мулкова. Всъщност дори повече.

— Това е инквизитор Лорсен. — Коска се почеса замислено по пъпчасалия врат. — Настоящият ми работодател.

— За мен е удоволствие. — На Темпъл му се стори, че долови напрежение в гласа на Кмета. — Ако позволите да попитам, по каква работа е инквизицията на Негово Величество в Крийз?

— Издирваме избягали бунтовници! — обяви на всеослушание Лорсен. — Предатели на Съюза!

— Тук сме много далеч от Съюза.

Усмивката на Лорсен, изглежда, успя да смрази кръвта на всички присъстващи.

— Ръката на Негово Високопреосвещенство стига по-далеч с всяка изминала година. Обявени са високи възнаграждения за залавянето на определени личности. Из града ще бъдат разлепени афиши със списък от имена, предвождани от това на предателя, убиеца и главен подбудител на въстанието Контъс.

Савиан се задави от кашлица и Лам започна да го тупа по гърба, но Лорсен беше прекалено зает да гледа отвисоко Темпъл, за да забележи.

— Виждам, че си се събрал отново с този безскрупулен мошеник.

— О, хайде, де. — Коска стисна бащински рамото на Темпъл. — Известна доза безскрупулност, а също и мошеничество са много положителна черта за всеки юрист. Но отдолу се крият невиждани съвест и морал. Мога да доверя живота си на този човек. Или поне шапката си. — Той я свали и я сложи върху чашата на Темпъл.

— Твоя работа, стига да не му доверяваш моята. — Лорсен махна на практиците. — Да вървим. Имаме да задаваме въпроси.

— Очарователен човек — каза Кмета, изпровождайки го с поглед.

Коска задрапа пъпчасалия си врат, после вдигна ръка и огледа внимателно резултата под ноктите си.

— Инквизицията се слави с това, че наема най-възпитаните измежду всички фанатизирани мъчители.

— И най-големите грубияни измежду наемниците, както изглежда.

— Работата си е работа. Но аз имам и свои мотиви да бъда тук. Търся мъж на име Грега Кантлис.

Тишината се спусна над стаята като мокър сняг.

— Мамка му — прошепна Шай.

Коска я погледна очаквателно:

— Виждам, че името не е непознато?

— Преминава от време на време през града — подбра внимателно думите си Кмета. — И ако го намерите, тогава какво?

— Тогава аз, моят юрист — няма нужда да споменавам моя доблестен работодател инквизитор Лорсен — ще си тръгнем от града. Наемниците, осъзнавам това, имат лоша репутация, но ви уверявам, че не сме дошли да търсим неприятности. — Той разклати небрежно бутилката, вторачен в плискащия се на дъното алкохол. — Защо, имате представа относно местонахождението на Кантлис ли?

Настъпи продължително мълчание, придружено от размяна на погледи. Лам вдигна глава. Лицето на Шай се изпъна. Кмета ги удостои с извинителен поглед и леко повдигне на рамене:

— Окован е в избата ми.

— Кучка — издиша тежко Шай.

— Кантлис е наш. — Лам се надигна от бара, изправи се в цял ръст и облегна една бинтова длан на дръжката на меча.

Част от наемниците изпъчиха гърди и заеха заплашителни пози — приличаха на котараци в огряна от лунна светлина задна уличка. Дружелюбния не помръдна. Погледът му си остана все така безизразен, продължи да върти потракващите зарове в ръката си.

— Ваш? — попита Коска.

— Изгори фермата ми, отвлече децата ми и ги продаде на някакви диваци. Проследихме го дотук чак от Близка страна. Ще ни отведе през планината до драконовите хора.

Годините бяха лишили тялото на Стареца от подвижност, но явно не бяха оказали влияние на веждите му, които подскочиха и достигнаха достойни за възхищение височини.

— Драконовите хора, казваш? Може би ще сме си от полза един на друг?

Лам хвърли бегъл поглед на мръсните белязани и брадясали физиономии.

— Предполагам, един съюзник в повече никога не е излишен.

— Самата истина! Човек, загубил се в пустинята, приема толкова вода, колкото му предложат и от когото му я предложи, нали така, Темпъл?

— Аз май бих предпочела жаждата — промърмори Шай.

— Аз съм Лам. Това е Шай. — Севернякът вдигна чаша и дупката на мястото на липсващия му пръст беше ясно забележима въпреки бинтовете.

— Деветопръст северняк — каза замислено Коска. — Един приятел на име Тръпката те търси из Близка страна.

— Не съм го срещал.

— Ааа. — Коска размаха бутилката към Лам. — Аз пък помислих, че това е негова работа.

— Не.

— Изглежда, имаш много врагове, господарю Лам.

— Напоследък не мога да се изсера, без да си навлека нови.

— Предполагам, зависи от това на чия глава сереш. Страховит тип е Коул Тръпката и не мисля, че годините са го размекнали. Познаваме се с него от Стирия. Понякога започвам да мисля, че вече съм срещнал всички хора на света и на всяко ново място, на което отида, виждам само познати лица. — Изпитателният му поглед спря на Савиан. — Но ето че не познавам този господин.

— Казвам се Савиан. — Той се изкашля в юмрука си.

— И какво те води в Далечна страна? Лековитият климат?

Савиан понечи да отговори, но застина с отворена уста и наоколо настана неловко мълчание. Неколцина от наемниците все още бяха с ръце на оръжията си.

— Кантлис отвлече и неговото дете — каза изведнъж Шай. — Казва се Колем. Той дойде с нас да го търси.

След още малко мълчание почти с неохота Савиан каза:

— Момчето ми, Колем. — Изкашля се, прочисти гърло и продължи: — Надявах се Кантлис да ме отведе до него.

Темпъл изпита почти истинско облекчение, когато двама от биячите на Кмета довлякоха въпросния разбойник в игралната зала. Ръцете му бяха в окови, лицето му беше подуто и насинено също като това на Лам, а някога хубавите му дрехи бяха станали на парцали. Едната му ръка висеше като безчувствена и влачеше леко единия си крак, докато ходеше.

— Неуловимият Грега Кантлис! — извика Коска, когато хората на Кмета го хвърлиха в краката му. — Няма страшно, момче. Аз съм Никомо Коска, известен наемник и така нататък и така нататък, и имам няколко въпроса за теб. Съветвам те да се замислиш много внимателно върху отговорите си, защото животът ти може да зависи от тях, и така нататък.

Кантлис обходи с поглед Шай, Савиан, Лам и повече от дузината наемници и с инстинкта на страхливец, така добре познат на Темпъл, веднага забеляза смяната на силите. Той закима енергично.

— Преди няколко месеца си купил коне в град на име Грейър. Използвал си ето такива монети. — С жеста на обигран фокусник, Коска извади една от златните монети. — Антична имперска монета.

Погледът на Кантлис прескочи от златото в ръката на Коска към лицето му и зашариха по него, все едно се опитваше да го разчете.

— Да. Самата истина.

— Купил си конете от бунтовници, които се бият за независимостта на Старикланд от Съюза.

— Да.

— Да?

— Да!

Коска се надвеси над него:

— Откъде са монетите?

— Драконовите хора ми платиха с тях. Диваците от планините, оттатък Бийкън.

— Платили са ти за какво?

Той облиза разцепените си устни:

— За децата.

— Грозна работа — промърмори Суорбрек.

— Важи за почти всяка работа. — Коска се приведе още по-ниско. — Имат ли още от тях?

— Повече, отколкото мога да си представя, така каза той.

— Кой?

— Уердинур. Водачът им.

— Повече, отколкото мога да си представя. — Погледът на Коска светна като златото, за което мислеше. — Значи ми казваш, че драконовите хора са в съюз с бунтовниците?

— Какво?

— Че тези диваци финансират и може би дори укриват бунтовническия водач Контъс.

Кантлис замига на парцали.

— Ъъъ… да?

— Да — усмихна се широко Коска. — И когато моят работодател, инквизитор Лорсен, те попита същото, ти какво ще отговориш?

Сега и Кантлис се усмихна, осъзнал, че шансовете му за оцеляване се бяха подобрили в пъти.

— Да! Този Контъс е там, при тях, сигурен съм! Ами че как, сигурно се готви с парите им да започне нова война!

— Знаех си! — Коска сипа едно питие в чашата на Лам. — Ние ще ви придружим нагоре в планината и ще изтръгнем като корен този бунтовник! Този злощастник ще бъде нашият водач и така ще си извоюва отново свободата.

— Да, разбира се! — викна Кантлис и се ухили на Шай, Лам и Савиан, после изписка от болка, когато Бракио го вдигна от пода и го повлече към вратата.

— Копелета — прошепна Шай.

— Реалист, Шай — изсъска й Лам и сложи ръка на рамото й.

— Какъв късмет за всички ни — продължаваше да нарежда Коска, — да пристигна точно когато се готвите да тръгвате!

— О, аз открай време съм късметлия — промърмори Темпъл.

— Аз също — каза Шай.

— Реалист — изсъска отново Лам.

— Група от четирима винаги може да остане незабелязана — обясни на всички Коска. — Група от триста — много по-трудно!

— Двеста седемдесет и двама — каза Дружелюбния.

— Ако позволите да се намеся — Даб Суийт приближи бара. — Ако ще тръгвате към планините, ще ви трябва по-добър водач от този полумъртъв разбойник. Готов съм да ви предложа услугите си.

— Колко щедро — отвърна Коска. — А ти си?

— Даб Суийт. — Известният скаут свали шапка, разкривайки своите побелели коси. Явно беше надушил по-печеливша възможност от тази да играе ролята на пастир на стадо от неудачници на път за Старикланд.

— Известният скаут? — Суорбрек вдигна глава от записките си. — Мислех, че си по-млад.

Суийт въздъхна:

— Бях.

— Чувал ли си за него? — попита Коска.

Биографът му вирна брадичка:

— Мъж на име Мейрин Гланхор — казвам мъж, защото отказвам да използвам думата писател пред името му — публикува едно откровено долнопробно и силно преувеличено писание, основаващо се на предполагаемото му странстване.

— За това не съм давал съгласие — каза Суийт. — Но съм странствал достатъчно, в това не се съмнявайте. Стъпвал съм по всяко парче земя от тази Далечна страна, достатъчно голямо, че да побере подметката на ботуш, а това включва и планините, където отивате. — Той подкани Коска да се приближи и продължи заговорнически: — Стигал съм почти до Ашранк, където живеят драконовите хора. Това са светите им земи. Спътницата ми, Плачеща скала, тя е ходила дори по-нагоре, защото, видите ли… — Той замълча, за да подсили напрежението. — Тя е била една от тях.

— Вярно — обади се Плачеща скала от масата. Не беше помръднала оттам, но Корлин беше изчезнала.

— Израсла е там — каза Суийт. — Живяла е там.

— Родена там? — попита Коска.

Плачеща скала поклати тържествено глава:

— Никой не се ражда в Ашранк. — Тя захапа лулата си, давайки да се разбере, че това беше последната й дума.

— Но тя знае таен път нагоре и вие ще имате нужда от него, защото стъпите ли на свещената им земя, тези драконови копелета няма да ви приветстват с отворени обятия. Странна, жълта от сярата земя е тя, но я пазят по-ревниво от мечка — леговището си, това да знаете.

— В такъв случай двамата ще бъдете ценна придобивка за експедицията ни — каза Коска. — Какви са условията ви?

— Ще се съгласим на една двайсета част от всички намерените ценности.

— Нашата цел е търсенето на бунтовници, не на ценности.

Суийт се усмихна:

— Всяко начинание крие риск от разочарование.

— В такъв случай добре дошли в дружината! Моят юрист ще изготви споразумението.

— Двеста седемдесет и четири — каза замислено Дружелюбния. Празният му поглед спря на Темпъл. — И ти.

Коска започна да разлива питиета по чашите.

— Защо всички наистина интересни хора са в напреднала възраст? — Той сръчка Темпъл с лакът в ребрата. — Твоето поколение никакво го няма.

— Растем в сянката на гиганти, където осъзнаваме недостатъците си още по-остро.

— Ооо, така ми липсваше, Темпъл! Едно съм научил за четиресет години битки и война и това е, че трябва да гледаш на нещата откъм веселата им страна. Какъв език има това момче! От разговорна гледна точка имам предвид, не от сексуална, за това не мога да гарантирам. Това не го пиши, Суорбрек! — Биографът намусено задраска нещо в записките си. — Тръгваме в момента, в който хората са отпочинали и продоволствието е попълнено!

— Ще е добре да изчакаме да мине зимата — каза Суийт.

Коска се наведе към него:

— Имаш ли представа какво ще стане, ако разпусна дружината на лагер тук в продължение на четири месеца? Сегашното състояние на града е нищо в сравнение с това.

— Имаш ли представа какво ще стане, ако триста души бъдат застигнати от истинска зимна буря там горе? — изръмжа Суийт и прокара пръсти през брадата си.

— Никаква — отвърна невъзмутимо Коска, — но нямам търпение да разбера. Сграбчи момента! Това е моето мото открай време. Запиши това, Суорбрек.

Суийт повдигна вежди:

— Май скоро мотото ти ще стане: „Не си усещам шибаните крака“.

Но както обикновено, славният командир на дружината вече не го слушаше.

— Имам предчувствието, че в тези планини ще открием каквото търсим! — Той преметна едната си ръка през раменете на Савиан, а с другата прегърна Лам. — Лорсен — неговите бунтовници, аз — златото, а тези свестни хорица — изгубените си деца. Да вдигнем наздравица за новия съюз! — Той вдигна почти празната бутилка на Темпъл.

— Майната му на тоя съюз — изсъска през зъби Шай.

Темпъл беше напълно съгласен с нея. Но с това приключваше всичко, което имаше да каже по въпроса.