Джо Абъркромби
Червена страна (28)

Наникъде

Роу свали верижката с драконовата люспа от шията си и я положи внимателно върху кожата. Шай казваше, че човек може да пропилее целия си живот в чакане на точния момент. Сега, по-късно, все едно.

Тя докосна бузата на Пит, от което той се размърда и се усмихна в съня си. Беше щастлив тук. Достатъчно малък, за да забрави. Тук щеше да е в безопасност, доколкото е възможно някой да е в безопасност. Нищо сигурно няма на този свят. Искаше й се да се сбогува с него, но се страхуваше, че той ще се разплаче. Затова просто взе приготвения вързоп и изчезна в тъмнината.

Студът щипеше бузите й. Падаха снежинки, но в момента, в който докосваха горещата земя, се топяха, дори мокри петна не оставяха задълго. В прозорците на някои от къщите имаше светлина. Тук прозорците нямаха нито стъкла, нито капаци. Бяха издълбани в скалите или в стените — толкова стари и загладени от времето, че Роу дори не ги различаваше едни от други. Придържаше се в сенките, а увитите й в платно стъпала не издаваха никакъв звук по древната каменна настилка. Мина покрай голямата каменна плоча, на която готвеха — гладка и лъскава от годините, обвита в пара от топящия по нея сняг.

Вратата на Дългата къща изскърца. Роу залепи гръб за грубата стена и зачака. Чу гласовете на Съвета на старейшините през прозореца. Три месеца тук и вече разбираше езика им.

— Шанка се множат в най-долните галерии. — Говореше Юто. Тя винаги призоваваше за предпазливост.

— Значи трябва да ги пропъдим оттам. — Акош. Дръзка както винаги.

— Ако изпратим достатъчно хора там, ще останат прекалено малко тук. Външноземците могат да влязат в земите ни всеки ден.

— На мястото, което наричат Бийкън, им дадохме добър урок, отказахме ги от подобни намерения.

— А може би само изострихме любопитството им.

— Веднъж пробудим ли Дракона, това вече няма да е от значение.

— На мен е отредено да взимам решенията. — Роу разпозна плътния глас на Уердинур. — Създателя не остави тук нашите предци, за да изпаднат учението и трудът му в забвение. Трябва да действаме решително. Акош, ще поведеш триста от хората ни на север. Ще прочистите галериите от шанка, за да продължи копаенето през зимата. След като се разтопят снеговете, ще се върнете.

— Тревожа се — каза Юто. — Виденията.

— Ти винаги се тревожиш…

Гласовете им заглъхнаха, когато Роу продължи напред покрай огромните матови бронзови плочи, на които бяха изписани имената — хиляди, десетки хиляди, издълбани в метала със ситни букви, чезнещи в мъглата на отминалите векове. Роу знаеше, че тази вечер на пост е Икарей, а също, че както винаги ще е пиян. Видя го седнал под арката на входа, с клюмнала на гърдите глава, с подпряно на стената до него копие и стисната между стъпалата празна бутилка. Драконовите хора в края на краищата бяха хора като всички други и като всички други имаха недостатъци.

Тя хвърли последен поглед назад и се замисли колко хубаво беше това място — светещи в жълто прозорци по черната отвесна скала, тъмните издялани в камъка форми по стръмните покриви и обсипаното със звезди небе над тях. Но това място не беше неин дом. И тя нямаше да позволи да стане. Роу забърза покрай Икарей и тръгна надолу по стъпалата. И докато бързаше, не откъсна ръка от топлата скала отстрани. Отдясно, защото знаеше, че отляво беше дълбоката сто крачки пропаст.

Стигна до острата като игла колона и намери скритото стръмно стълбище, което се спускаше надолу по склона на планината. Въобще не изглеждаше скрито, но Уердинур каза, че било омагьосано и никой не може да го види, ако не му бъде показано. Шай винаги казваше, че такова нещо като магуси и демони няма, че са просто приказки. Но тук, толкова далеч, на самия край на света, имаше магия. Да го отрича, беше толкова глупаво, като да отрича, че има небе.

Заслиза надолу по криволичещите стъпала — първо наляво, после надясно, все по-далеч от Ашранк. Скоро камъкът под стъпалата й стана студен. Тръгна през огромните дървета по голия склон и корените им започнаха да я спъват. Притича покрай един миризлив поток, чиято вода клокочеше през скали, покрити с жълтеникава кора. Спря, когато видя дъхът й да излиза на пара от устата и усети бодежи в гърлото си. Пренави платното около стъпалата си, после извади кожата, наметна я на гърба си и се уви с нея. Седна, яде, пи, завърза вързопа и отново забърза напред. Спомни си как Лам вървеше неуморно зад ралото, как Шай размахваше косата, потта капеше от челото й, но тя не спираше да повтаря през стиснати зъби: „Продължавай напред. Не мисли за спиране. Просто продължавай напред“. И Роу продължи напред.

На това място снегът се беше задържал тук-там на мокри купчини, от клоните капеше вода и на Роу й се прииска да имаше истински обувки. Чу далечен протяжен вой на вълци и побягна с всички сили надолу по склона. Стъпалата й вече бяха подгизнали и краката я боляха, но продължи да тича, да прескача острите камъни, да се пързаля по сипеите, като през цялото време не забравяше да проверява посоката по звездите, както я беше учил Гъли вечерите зад хамбара, когато тя не можеше да заспи.

Снегът беше спрял, но тук долу беше натрупан и навят на дълбоки преспи. Искреше на първите лъчи на зората и скърцаше под краката й. Отпред дърветата оредяха и тя забърза натам с надеждата пред очите й да се разкрият полета и нивя, покрити с цветя поляни или може би китно градче, сгушено в хълмовете.

Закова се намясто пред ширналата се току пред краката й пропаст. Отвъд нея видя само пуста земя — черни гори и скали, прорязани и прободени от бялото на снега, слети в обща сивота в далечината. Нито помен от света, който познаваше. Никаква надежда за избавление. Топлината на земята също я нямаше и Роу беше премръзнала отвън, но усещаше и студа в гърдите си. Започна да духа в треперещите си шепи и се замисли дали това не беше краят на света.

— Добра среща, дъще. — Уердинур седеше кръстосал крака на земята, облегнат на един пън зад нея. Жезълът или копието му — Роу още не знаеше кое от двете — лежеше напряко в сгъвката на лакътя му. — Имаш ли месо в този вързоп? Не бях подготвен за дълъг път, а ми струваше доста тичане да те догоня.

Без да продума, тя му подаде едно парче сушено месо и седна до него. Двамата започнаха да ядат и Роу с изненада откри, че се радваше, че я беше последвал.

— Трудно е да забравиш — каза той, след като се нахрани. — Но трябва да разбереш, че с миналото е свършено. — Извади драконовата люспа, която беше оставила, и я сложи обратно на врата й, а Роу дори не опита да го спре.

— Шай ще дойде… — каза тя, но гласът й беше станал толкова тих, толкова треперещ от студа, заглушен от снега и немощен сред огромната пустош.

— Може би. Но знаеш ли колко деца съм видял да идват през живота си?

Роу замълча.

— Стотици. А знаеш ли колко семейства дойдоха да си ги търсят?

Тя преглътна и отново не отговори.

— Нито едно. — Уердинур преметна огромната си ръка през раменете й и я прегърна силно и топло. — Сега си една от нас. Някои хора избират да ни напуснат. Други ние пропъждаме. Така стана със сестра ми. Ако наистина искаш да си вървиш, никой няма да те спре. Но те чака дълъг и тежък път. И накъде? Светът извън Ашранк е една кървавочервена страна, в която няма справедливост, нито смисъл.

Роу кимна. Беше го видяла с очите си.

— Тук животът има смисъл. Тук ние се нуждаем от теб. — Той се изправи и й подаде ръка. — Може ли да ти покажа нещо чудно и прекрасно?

— Какво нещо?

— Причината Създателя да ни доведе тук. И причината ние да останем.

Тя хвана ръката му и той я качи с лекота на раменете си. Роу постави нежно ръка на обръснатата му глава и каза:

— Може ли утре да обръснем и моята глава?

— Когато си готова — отвърна той и тръгна нагоре по склона, откъдето беше дошла, следвайки следите й в снега.