Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Дърво по течението

— Уоу! — викна Шай. — Уоу!

Дали заради шума на реката, дали защото някак бяха разбрали какви ги беше вършила навремето, воловете за пореден път не обръщаха внимание на виковете й и теглеха ли, теглеха към дълбокото. Проклети, тъпи, опърничави добичета! Веднъж наумят ли си нещо, върви ги убеждавай. А може би животът така й го връщаше, с нейните камъни по нейната глава. Злопаметен е той, животът.

— Казах, уоу, копелета такива! — Шай стисна подгизналото седло с бедра, омота няколко пъти въжето около дясната си ръка и дръпна с всичка сила. Другият край беше здраво вързан за хомота на едно от водещите животни. Въжето се изопна рязко и вдигна пръски вода. В същото време Лийф подкара понито си от другата страна на воловете, по-надолу по течението на реката, и плесна с остена другия вол от водещата двойка. Момчето се оказа доста оправно с воловете. Едното добиче изпръхтя недоволно, но накрая извърна муцуна в желаната посока, към вече изровения на коловози чакъл на отсрещния бряг, където половината задруга чакаше преминаването на останалата част от фургоните.

Ашджид беше един от тях. Стоеше с вдигнати към небето ръце и сериозно изражение на лицето, сякаш имаше най-важната задача в задругата, и се опитваше да успокои водата с молитви. До момента Шай не беше забелязала каквото и да било успокоение. Не и на водата и със сигурност не на нервите си.

— Карай ги право! — изръмжа Суийт. Беше качил коня си на един чакълест насип в средата на реката и го раздаваше кротко и спокойно. Почти всичко му се удаваше с лекота и всеки път вбесяваше Шай.

— Карай ги право! — повтори Маджуд от фургона. Така се беше вкопчил в капрата, че беше цяло чудо как още не я е откъртил. Очевидно имаше известни притеснения от водата — сериозен недостатък за покорител на неизследвани земи.

— Какво си мислите, че правя, шибани дъртофелници? — изсъска Шай, извърна коня още по-наляво и пак дръпна въжето. — Че искам да ни отнесе реката ли?

Последното не изглеждаше никак невъзможно. Бяха подсилили впряговете и сега шест, осем, дори дузина волове теглеха най-тежките фургони, но въпреки това работата не беше лека. Фургоните или отиваха в дълбокото, където водата почти ги понасяше надолу по течението, или затъваха в калта на плитчините.

Един от фургоните на Бъкхорм беше направил точно това. Лам бе слязъл от коня, нагазил до кръста в реката, и напрягаше гръб да повдигне задната ос, а Савиан се беше надвесил от седлото и бичуваше водещата двойка волове. В един момент така удари единия, че Шай се притесни да не счупи гръбнака на горкото добиче. Накрая успя да ги подкара напред и Лам прегази обратно реката и яхна отново коня си. Тежка работа да искаш, помисли си Шай, имаше за всеки, освен ако не се казваш Даб Суийт, естествено.

Но тя не се плашеше от работа. Отдавна бе научила, че имаш ли нещо за вършене, по-добре се хващай веднага и давай всичко от себе си. Така хем времето минава по-бързо, хем е по-малко вероятно да отнесеш пердаха. Затова беше започнала да тича по задачи от момента, в който се научи да тича. С работата на полето се бе захванала като зряла жена, а помежду им — с грабежи. В последното се беше доказала многократно, но за това не обичаше да се сеща. Сега работата й бе да намери брат си и сестра си, но щом междувременно съдбата й бе отредила да прекарва волски впрягове през реката, така да бъде, това ще прави с всички сили, напук на миризмата, умората в ръцете и леденостудената вода, в която бе накиснала задник.

Най-после успяха да изкатерят насипа в средата на реката. Колелата на фургона заскърцаха в чакъла. От воловете струеше вода. Конят на Шай трепереше от изтощение — вторият, който бе успяла да съсипе от работа за днес.

— На това ли му викаш брод? — надвика тя шума на реката.

На сбръчканото лице на Суийт грейна дружелюбна усмивка:

— А ти как би го нарекла?

— Част от реката, с нищо по-различна от тази или онази, като всяка друга, в която да се удавиш.

— Трябваше да ми кажеш, че не можеш да плуваш.

— Аз мога, но да кажа ли кой не може? Това тука е фургон, не проклета сьомга.

Суийт извърна коня си с почти незабележимо движение на едната пета:

— Разочароваш ме, момиче. Аз те мислех за авантюристка!

— Никога по собствено желание. Готов ли си? — провикна се на Лийф. Момчето кимна. — А ти?

Маджуд махна вяло с ръка:

— Боя се, че никога няма да съм. Давай. Тръгвай.

И Шай намота отново въжето на ръката, пое дълбоко въздух, извика от спомените си лицата на Роу и Пит и тръгна след Суийт. Студът сграбчи първо прасците й, после бедрата й. Воловете облещиха очи към отсрещния бряг, а конят й изпръхтя и размята глава. Никой не гореше от желание да влезе отново в дълбоката вода. Лийф заработи с остена, като не спираше да повтаря „Кротко, кротко“.

Последният участък от брода беше най-дълбок. Водата беше бърза и правеше вълни покрай хълбоците на животните, обърнати нагоре по течението. Шай опъна въжето, насочвайки воловете по диагонал нагоре по реката, за да компенсира силата на водата и накрая да излязат на правилното място. Колелата на фургона потънаха до средата и той заподскача по неравното дъно, после изчезнаха напълно. Накрая фургонът заприлича на същинска лодка, само дето с доста неподходяща за плаване форма.

Шай видя, че едно от животните изгуби дъно под краката си и заплува с опъната нагоре шия и пръхтящи ноздри. То извърна към нея облещени от ужас очи и тя усети въжето да се опъва. Усука го още веднъж през ръката си и задърпа, влагайки цялата си тежест. Конопът стегна ръкавицата й и прежули голата ръка над нея.

— Лийф! — изръмжа тя през зъби. — Изкарай ги…

Един от водачите на впряга се подхлъзна и плешката му щръкна силно нагоре, докато краката му търсеха опора в дъното. Не я намериха и животното занесе надясно и подкоси другия водещ вол. Секунда по-късно двете животни се понесоха по течението, въжето се изпъна рязко, а с него и ръката на Шай с такава сила, че тя почти усети мускулите й да се откъсват от ставите. Преди да успее да направи каквото и да било, въжето почти я свали от седлото.

Сега и двата водещи вола ритаха с крака и вдигаха фонтани от пръски, повличаха все повече следващата двойка надолу по течението. Лийф пищеше и млатеше с остена, но по-голям успех щеше да постигне, ако решеше да удря реката, което може би всъщност правеше в отчаянието си. Шай задърпа с всички сили. Сякаш теглеше една дузина мъртви волове. Скоро точно това щеше да стане, каза си.

— Мамка му! — изпъшка тя, когато усети въжето да се изплъзва от пръстите й. Едва успяваше да не го изпусне. Видя кръв по намотания около голата си ръка коноп, която се примесваше с капките вода по кожата й. Усети пръски в лицето си и полепнала по него мокра коса. Чу мученето на ужасените волове и отчаяните писъци на Маджуд от фургона.

Фургонът занесе плавно на една страна, нещо изстърга и той се надигна леко, аха да се прекатури. В този момент единият от водещите волове незнайно как успя да намери дъно и стъпи на крака, а Савиан започна да го налага с камшика. Шай усети въжето да се впива още по-дълбоко в ръката й, но изпъна шия назад и продължи да тегли. Конят й цял се тресеше от усилие.

Зърна за миг отсрещния бряг и ръкомахащите на него хора, после виковете им, запъхтяното й дишане и мученето на воловете се сляха в едно и заехтяха в главата й.

— Шай.

Беше гласът на Лам. Усети нечия силна ръка около себе си. Вече можеше да спре да дърпа.

Знаеше, че вече няма страшно. Също както когато падна от покрива на хамбара и той я вдигна на ръце. „Всичко е наред. Тихо.“ През клепачите й проблесна слънцето, имаше вкус на кръв в устата, но вече не се страхуваше. И както когато, години след това, той превързваше изгореното по гърба й. „Ще мине, ще мине.“ А също, когато се върна във фермата след края на черните години. Не знаеше нито какво ще завари там, нито пък кого. Завари него, седнал до вратата с онази негова усмивка на уста. „Добре дошла“, й каза, все едно току-що беше излязла. Тогава я прегърна силно, а тя усети напиращите под затворените клепачи сълзи…

— Шай?

— Ъ? — Лам я слагаше да легне по гръб на земята. Едно по едно размазаните лица започнаха да се избистрят.

— Добре ли си, Шай? — викаше Лийф. — Тя добре ли е?

— Направете й място.

— Дайте й да диша, бързо.

— Дишам — изръмжа Шай, размаха вяло ръце и се надигна да седне, въпреки че нямаше идея какво ще направи оттам нататък.

— Няма ли да е по-добре да полежиш малко, а? — попита Лам. — Трябва да…

— Добре съм — отсече тя и едва се сдържа да не повърне. — Само гордостта ми малко пострада, но това минава бързо. — Пък и по нея вече имаш предостатъчно белези, помисли си, няма да й е за пръв път. — И си прежулих ръката. — Шай примижа от болка, докато смъкваше със зъби ръкавицата. Всяка става крещеше от болка, но тя изпъшка и размърда разтрепераните си пръсти. Прясната кървава рана от въжето се виеше през ръката й като змия около клон на дърво.

— Лошо си я прежулила. — Лийф се плесна по челото. — Моя вина! Да бях…

— Никой не е виновен освен мен. Трябваше да пусна проклетото въже.

— Но аз съм ти задължен, че не го направи. — Явно Маджуд най-после беше събрал достатъчно смелост да пусне капрата на фургона, защото се появи до нея и внимателно наметна раменете й с одеяло. — Аз далеч не съм от най-добрите плувци.

Шай се обърна към него, но това върна паренето в гърлото й и тя стисна очи, сведе отново глава и пак заби поглед в мокрия чакъл.

— А замисляш ли се понякога, че пътуване през двайсет реки без нито един мост не е добра идея? — попита.

— Всеки път, когато прекосяваме някоя. Но какво да направи един търговец, когато надуши печалба от другата страна на реката? Колкото и да мразя несгодите, обичам добрата печалба.

— Точно каквото ни трябва тук. — Суийт нахлупи шапката си и се изправи. — Повече алчност. Така! Разотивайте се, хора, драмата свърши, тя ще оживее! Разпрягайте тия волове и ги прекарайте обратно през реката, останалите фургони няма да я прелетят, я!

— Ще се оправиш ли? — попита Лийф.

Корлин се промуши между него и Лам с торбичка в ръка, клекна до Шай и огледа раната. Тя винаги правеше нещата с такава увереност, че човек просто нямаше нужда да се пита знае ли какво прави.

— Върви — махна му вяло Шай. — Всички вървете. — Знаеше, че някои хора дават мило и драго за възможност като тази, но тя не се нуждаеше от съчувствието им, напротив, чувстваше се неудобно всеки път, когато го получаваше.

— Сигурна ли си? — попита Лам, надвесен над нея. Погледнат отдолу, беше като планина.

— Смея да твърдя, че имате по-важна работа за вършене, отколкото да ми се мотаете в ръцете — каза Корлин и се захвана да почиства раната.

И те тръгнаха бавно обратно към брода. Лам хвърли тревожен поглед през рамо. Корлин започна да бинтова ръката й с бързи сръчни движения.

— Мислех, че никога няма да си тръгнат — каза тя, измъкна една малка бутилка от торбичката и я сложи в ръката на Шай.

— Ето на това казвам аз добро лечение. — Шай отпи набързо и сгърчи устни, когато съдържанието на бутилката запари в гърлото й.

— Защо да правиш нещо лошо, като може да го свършиш както трябва.

— Не спирам да се изумявам как някои хора просто отказват да стигнат до същия извод.

— Така си е. — Корлин вдигна поглед от превръзката и го насочи към брода, където на другия бряг разтропаният фургон на Джентили тъкмо биваше изтикван с ръце в очакване на волския впряг, а един от престарелите златотърсачи размахваше ли, размахваше ръце като крила на вятърна мелница. — Имаме си неколцина такива в задругата.

— Знам, но повечето от тях го правят с добри намерения.

— Някой ден си направи кораб от добри намерения, пък виж как ще плава.

— Вече пробвах. Потънах с него.

По устните на Корлин пробяга бегла усмивка.

— Мисля, че и аз бях сред пътниците му. Водата беше леденостудена, нали? — Лам беше застанал до Савиан и заедно с него напрягаше сили да извадят едно от затъналите в калта колела, в резултат на което целият фургон се клатеше. — Човек вижда много силни мъже тук, насред дивата равнина. Трапери, ловци, хора, прекарали целия си живот под открито небе. Мъже от камък и желязо. Смея да твърдя обаче, че от баща ти по-силен не съм срещала.

— Не ми е баща — промърмори Шай и отпи от бутилката. — Пък и чичо ти не пада по-долу.

Корлин отмота парче от навития на лента плат, който използваше вместо бинт, и го клъцна с рязко движение на малкия си лъскав нож.

— Може да се откажем от воловете и да впрегнем двете дърти копелета в хомотите.

— Смея да твърдя, че така ще пътуваме по-бързо.

— Мислиш ли, че ще успееш да вкараш Лам в хомот?

— Без проблем, не знам само как чичо ти ще реагира на камшика.

— Най-вероятно ще се скъса в гърба му.

Колелата най-после се отскубнаха от калта, фургонът се люшна силно напред и тръшна на капрата ръкомахащия братовчед на Джентили. Савиан плесна дружески Лам по рамото.

— Успяха да се сприятелят тия двамата — каза Шай. — Незнайно как, при положение че не обелват и дума по цял ден.

— Ааа, безмълвното другарство на двама ветерани.

— Какво те кара да мислиш, че Лам е ветеран?

— Всичко. — Корлин промуши карфица през превръзката й я закрепи стабилно. — Готова си. — Хвърли поглед към реката и викащите и газещи във водата мъже и внезапно скочи на крака. — Чичо, ризата ти!

Един скъсан ръкав, помисли си Шай, малко пресилена проява на благоприличие, предвид това, че половината мъже от задругата бяха разсъблечени до кръста, а на неколцина панталоните им се бяха смъкнали почти до под задниците. Савиан се извърна да погледне и Шай зърна голата му ръка. Беше почти черна от татуираните по нея редове.

Вече не се чудеше той откъде беше ветеран. Бунтовник. Най-вероятно се беше бил в Старикланд и сега бягаше, подгонен от Инквизицията на Негово Величество.

Тя вдигна поглед и очите й срещнаха тези на Корлин. И двете не успяха да скрият мислите си една от друга.

— Просто един скъсан ръкав. Нищо особено — каза Корлин, но проницателните й сини очи се присвиха подозрително.

Шай си спомни за малкия лъскав нож в ръката й и внезапно я осени мисълта, че няма да е зле да подбира думите си много внимателно.

— Мисля, че всеки има нещо съдрано по себе си. — Тя подаде обратно бутилката на Корлин и бавно се изправи. — Чуждото скъсано не ме вълнува. Това си е тяхна работа.

Корлин отпи от бутилката, без да откъсва очи от Шай.

— Добра философия.

— А това е една добра превръзка. — Шай се усмихна и размърда пръсти. — Не мисля, че някога са ми правили по-добра.

— Много ли си имала?

— Рани предостатъчно, но в повечето случаи ги оставях просто да си кървят. Нямаше много загрижени наоколо, че да ме превързват.

— Тъжна история.

— О, мога да разказвам такива с дни… — Шай се загледа в реката. — Какво е това?

По течението бавно се носеше дънер. В стърчащите от него клони се беше оплела трева. Закачаше тук-там плитчините, завърташе се и пак продължаваше бавно надолу по реката. Имаше нещо проснато върху дънера. Или по-скоро някой с разперени настрани ръце и крака. Шай хвърли одеялото от раменете си, изтича до брега и нагази във водата. Студът скова краката й и тя потрепери.

Загази напред, сграбчи един щръкнал от дънера клон и примижа от болката, стрелнала се през наранената й ръка. Пусна дървото, прегази от другата му страна и го хвана с лявата.

„Пътникът“ беше мъж. Главата му бе обърната на другата страна и Шай не можа да види лицето му, само чорлавата черна коса и надиплената нагоре риза, разкриваща част от мургавата кожа на гърба му.

— Странна риба си хвана — обади се Корлин, застанала на брега с ръце на кръста.

— Искаш ли да оставиш шегите, докато ми помагаш да го извадим?

— Кой е той?

— Императорът на шибания Гуркул! Откъде да знам кой е?

— Именно.

— Можем да го попитаме, след като го извадим на брега.

— Тогава може да е прекалено късно.

— Когато реката го отнесе до морето, ще е още по-късно!

Корлин пое шумно дъх през стиснатите си зъби, но тръгна надолу по чакъла и нагази във водата.

— На твоя глава, ако се окаже някой главорез.

— Не се и съмнявам, че ще е на моя. — Двете изтеглиха дънера и „товара“ му до брега и щръкналите клони със скърцане оставиха бразди по чакъла. Изправиха се задъхани над мъжа. Шай трепереше, усещаше неприятния допир на мократа риза по корема си при всеки дъх.

— Да видим. — Корлин се наведе да хване мъжа под мишниците. — Дръж ножа си подръка.

— Винаги ми е подръка — отвърна Шай.

Корлин изпъшка и преобърна с едно движение мъжа по гръб.

— Някаква идея как изглежда императорът на Гуркул?

— Не толкова измършавял — промърмори Шай.

Мъжът беше слаб, изпит, с изпъкнали жили по опънатата назад шия, с остри скули, едната от които здраво разцепена.

— И по-добре облечен — добави Корлин.

Мъжът беше облечен с най-обикновени, протрити и изпокъсани риза и панталон и имаше ботуш само на единия крак.

— А също по-възрастен.

Този беше малко над трийсетте, с къса черна брада и съвсем леко прошарена коса.

— И с не толкова… честно лице — каза Шай. Честно лице, за по-добра дума не се сещаше.

Въпреки лошата рана на бузата си имаше съвсем спокоен вид, сякаш просто спеше. Или беше притворил очи, за да поразмишлява.

— С копелетата с честен вид трябва най-много да внимаваш. — Корлин обърна главата му на едната страна, после на другата. — Доста е хубав. За изхвърлен от реката боклук. — Надвеси се над него, доближи ухо до устата му, после се изправи със замислено изражение на лицето.

— Жив ли е? — попита Шай.

— Има само един начин да разберем — отвърна Корлин и му удари една здрава плесница.

 

 

Когато отвори очи, Темпъл виждаше само ослепително ярка светлина.

Раят!

Но дали раят боли толкова?

Адът, значи.

Да, ама там трябва да е горещо.

А той умираше от студ.

Опита се да надигне глава и почти моментално установи, че това беше непосилно. Опита се да размърда език и стигна до същото заключение. В полезрението му изплува призрачна фигура, обвита в болезнено за очите блестящо сияние.

— Боже? — изграчи Темпъл.

Плесницата проехтя като далечен тътен в главата му и остави парене по бузата, но избистри погледа му за секунди.

Не беше Бог.

Поне не такъв, какъвто обикновено го изобразяваха.

Беше жена с много светла, бледа кожа. Не беше стара. На години. Беше очевидно обаче, че те, макар и малко на брой, не са били от най-леките. Имаше издължено лице с остри черти, изглеждащо още по-дълго заради провисналата покрай него червеникавокестенява коса, чиито мокри кичури се спускаха от опърпана шапка с бели петна от пот над периферията и залепваха по бледите й бузи. Гледаше начумерено, свъсила с подозрение вежди, а тънките бръчки покрай устните й говореха, че това бе обичайното изражение на лицето й. Тя имаше вид на човек, свикнал на тежка работа и взимане на трудни решения. Единственото, което омекотяваше това лице, бяха ситните лунички, обсипали тънкия й нос и скулите отстрани.

До него се появи друго лице, по-четвъртито и също на жена, но по-възрастна. Имаше къса коса и сини очи, в чийто непоколебим поглед се четеше, че е видяла всичко на този свят.

И двете жени бяха мокри. Темпъл също. Мокър беше и чакълът под гърба му. Чу шума на река, почти заглушаващ човешките викове и мученето на добитък.

Беше жив.

Можеше да се обзаложи, че тези две жени не бяха виждали по-немощна, блудкава и неубедителна усмивка от тази, която успя да скалъпи:

— Здравейте — изграчи той.

— Аз съм Шай — каза по-младата.

— Няма от какво. Мисля, че вече достатъчно се познаваме.

Предвид обстоятелствата, Темпъл намираше това за великолепна шега, но тя дори не се усмихна. Нищо чудно, хората рядко оценяваха шеги с имената си. В края на краищата вече са ги чували всичките, многократно при това.

— Казвам се Темпъл. — Опита отново да се надигне и този път успя да се подпре на лакът.

— Хм, значи, не е императорът на Гуркул — незнайно защо промърмори по-възрастната.

— Аз съм… — Темпъл се напъна да си спомни какво точно бе в момента. — Юрист.

— Дотук с честния вид.

— Не знам дали друг път съм виждала юрист толкова отблизо — каза Шай.

— И? Сбъдват ли се очакванията ти?

— Засега горе-долу.

— Не ме намирате в най-добрата ми форма. — С помощта на двете жени Темпъл успя да се надигне до седнало положение и тогава с небезизвестна тревога забеляза, че Шай беше стиснала дръжката на нож в колана си. Без значение от името на притежателката му, още повече ако можеше да се съди по дължината на ножницата, това не беше от най-стеснителните ножове, а и нещо в изражението на Шай му подсказа, че ако трябваше да го извади оттам, тя също нямаше да е от най-стеснителните.

Реши да внимава с резките движения. Това не беше проблем, естествено, тъй като и болезнените, и много бавните в момента му се удаваха трудно.

— И как се озовава един юрист в река? — попита възрастната жена. — С лош съвет ли?

— Обикновено добрият съвет те вкарва в неприятности. — Темпъл опита отново и този път успя да докара нещо по-близко до обичайната си пленителна усмивка. — Още не си ми казала името си.

Усмивката явно не подейства.

— Прав си, не съм. Значи, никой не те е бутнал в нея, така ли?

— С един друг мъж, така да се каже… се бутнахме взаимно.

— Какво стана с него?

Темпъл вдигна рамене:

— Нямам представа, може би всеки момент ще мине по реката.

— Въоръжен ли си?

— Не е обут дори.

Темпъл размърда пръстите на босия си крак и сухожилията на стъпалото му се откроиха ясно.

— Имах един малък нож, но… нещата не отидоха на добре. Може да се каже, че… имах лоша седмица.

— Едни дни ги бива. — Шай се наведе към Темпъл. — Други — не.

— Сигурна ли си? — попита я приятелката й.

— А какво друго остава, да го хвърлим обратно в реката ли?

— И по-лоши идеи съм чувала.

— Ти стой тук тогава. — Шай преметна ръката на Темпъл през рамото си и го вдигна на крака.

Боже, как болеше! Усещаше главата си като пъпеш, върху който някой си е изпробвал чука. Боже, какъв студ! Да се беше удавил в реката, пак нямаше да е по-премръзнал. И колко отслабнал бе само. Коленете му трепереха така силно, че ги чуваше как пляскат по мокрите крачоли на панталона. Добре, че беше Шай. Тя не изглеждаше като да се строполи от безсилие всеки момент. Усещаше рамото й стабилно и твърдо като камък под мишницата си.

— Благодаря ти! — Темпъл беше съвсем откровен, когато го каза. — Много ти благодаря. — О, колко го биваше само в опирането на нечие силно рамо. Като разцъфнало пълзящо растение, обвило ствола на дебело дърво с големи корени. Като малка пойна птичка, кацнала на рога на бивол. Или пиявица, впила уста в конски задник.

Двамата закатериха брега. Босият и обутият в ботуш крак на Темпъл се влачеха немощно в калта. Зад тях стадо добитък прекосяваше реката. Неколцина ездачи го бяха наобиколили, навеждаха се от седлата, размахваха шапки и намотани въжета и подвикваха на цапащите и плуващите във водата животни, обвити в облак от водни пръски.

— Добре дошъл в малката ни задруга — каза Шай.

Край реката, в завета на огъван от вятъра шубрак, около множество фургони щъкаха добитък и хора. Едни режеха и сечаха дъски и греди за поправка на фургоните. Други се мъчеха да впрегнат упорити волове в хомотите им. Някои събличаха подгизналите си от реката дрехи. Две жени готвеха супа на огъня и стомахът на Темпъл изкъркори при първия аромат, довят до носа му. Две деца гонеха трикрако куче и се заливаха от смях.

Темпъл започна да се усмихва и да кима угоднически наред, подпрян на силното рамо на Шай, ала в замяна получи само няколко любопитни, но смръщени погледа. Повечето от хората бяха прекалено вглъбени в работа, за да му обърнат внимание, и всичките бяха съсредоточени в извличане на печалба от тази безмилостна земя с един или друг вид тежък труд. Темпъл замижа. Не само от болката и студа. Една от основните причини да тръгне с Никомо Коска бе, че така никога повече дори нямаше да се доближи до тежка работа.

— Накъде пътува задругата? — попита. С неговия късмет очакваше да чуе Скуеърдийл или Ейвърсток, селища, с чиито оцелели жители не гореше да подновява познанството си.

— На запад — отвърна Шай. — На другия край на Далечна страна, към Крийз. Това устройва ли те?

Темпъл никога не беше чувал за Крийз, което беше най-добрата препоръка за мястото.

— Устройва ме всичко, стига да не е там, откъдето идвам. На запад би било чудесно. Ако сте склонни да ме вземете с вас.

— Не мен трябва да убеждаваш, а онези дърти копелета ей там.

Бяха петима в групичка най-отпред в колоната. Темпъл с тревога забеляза дух измежду тях — висока слаба жена с лице като старо, протрито от езда седло и светли очи, чийто поглед минаваше през него и чезнеше зареян в хоризонта. До нея стоеше дребен на ръст мъж с чорлава посивяла коса и брада. Беше се увил в огромно кожено палто с дълъг косъм, а на колана му висяха два ножа и меч с позлатена дръжка. Видът на Темпъл очевидно му се струваше като шега, която не намираше за особено успешна, но въпреки това се усмихваше вяло, просто от добро възпитание.

— Това са известният скаут Даб Суийт и неговата съратница Плачеща скала. А това е водачът на веселата ни задруга, Абрам Маджуд. — Последният беше жилест кантик, с ъгловати черти на лицето, леко дръпнати очи и пресметлив поглед. — Това е Савиан. — Висок мъж с набола брада с цвета на стомана и поглед, по-тежък и от нея. — А това е… — Шай направи пауза, сякаш търсеше точната дума. — Лам.

Лам беше огромен възрастен северняк, леко прегърбен, все едно се опитваше да не изглежда толкова висок. От едното му ухо липсваше парче, а лицето му, макар и едва забележимо от гъстата брада и провесената пред него коса, имаше вид на използван с години воденичен камък. Разкривено, потрошено, кълцано, само видът на всичките белези, резки и цепки стигаше да потрепери и извърне поглед, но вместо това Темпъл му се усмихна мило. Усмихна се и на останалите, все едно не беше виждал по-прекрасна група от дърти авантюристи.

— Господа… — погледна към Плачеща скала, прецени, че това бе далеч от истината, но вече нямаше връщане назад — … и госпожо… за мен е огромно удоволствие да се запознаем. Казвам се Темпъл.

— Добре приказва, а? — избоботи Суийт, все едно това само по себе си беше „черна точка“ за Темпъл.

— Къде го намери този? — изръмжа Савиан.

Макар и провалил се във всичките, с толкова много професии зад гърба си Темпъл се беше научил да разпознава опасния човек. Нужен му беше само поглед, за да започне да се страхува от този.

— Измъкнах го от реката — отвърна Шай.

— Някаква сериозна причина да не го хвърлиш обратно в нея?

— Не исках да го убивам, предполагам.

Савиан изгледа строго Темпъл и сви рамене:

— Няма да се брои за убийство, ако просто го оставиш да се удави.

Настъпи мълчание, през което Темпъл разсъждава усилено върху идеята, а старците го оглеждаха изпитателно, подозрително, дори с насмешка.

— И откъде доплува дотук, господарю Темпъл? — заговори накрая Маджуд. — Не изглеждаш като роден по тези земи.

— Не по-малко от вас самия, господине. Роден съм в Дагоска.

— Отлично място за търговия в златните си години. Не чак толкова след падението на Гилдията на търговците на подправки. И как се озовава тук един дагосканец?

Това е вечният проблем с погребаното минало. Другите неизменно се опитват да го изровят обратно.

— Трябва да ви призная, че… се събрах с лоша компания.

Маджуд направи плавен жест към мъжете около себе си:

— На всички се случва.

— Бандити? — попита Савиан.

По-лошо.

— Войници — отвърна Темпъл. Най-доброто, което можа да се сети като описание, което да не е откровена лъжа. — Но ги изоставих и тръгнах сам. Бях нападнат от духове, по време на схватката се изтърколих по склон, а оттам… в една клисура. — Докосна с пръсти лицето си и споменът за усещането на изчезващата земя под краката го накара да потрепери. — Последва ги падане отвисоко в реката.

— Знам какво е — промърмори Лам с отнесен нанякъде поглед.

Суийт изпъчи гърди и намести колана с оръжията си:

— Къде се натъкна на духовете?

Темпъл сви рамене:

— Нагоре по течението, предполагам?

— Колко далеч и колко бяха?

— Видях четирима. Стана на зазоряване и оттогава се нося по реката.

— На не повече от двайсетина мили, значи. — Суийт и Плачеща скала си размениха продължителни погледи, загрижен от негова страна и каменно безизразен от нейна. — По-добре да идем натам да видим.

— Хм — отвърна Плачеща скала.

— Очакваш неприятности ли? — попита Маджуд.

— Винаги. Правиш ли го, чакат те само приятни изненади. — Суийт тръгна покрай Лам и Савиан и потупа и двамата по раменете на разминаване. — Добра работа при реката. Надявам се да съм толкова полезен, като стана на вашите години. — Плесна и Шай по рамото. — Браво и на теб, момиче. Ама следващия път май ще е по-добре да пуснеш въжето, а? — Едва в този момент Темпъл забеляза окървавената превръзка на ръката й. По принцип не беше чувствителен по отношение на чуждите страдания.

Маджуд го дари с широка усмивка с един златен зъб по средата:

— Предполагам, ще искаш да се присъединиш към задругата ни?

Коленете на Темпъл се подкосиха от облекчение:

— Ще съм ви ужасно признателен.

— Всеки в задругата плаща за мястото си или с пари, или допринася с умения.

— Ааа — Темпъл увеси рамене.

— Имаш ли професия?

— Няколко. — Той запрехвърля наум списъка, подбирайки онези, с които най-малко рискуваше да бъде хвърлен обратно в реката. — Обучавах се за свещеник, после — за лечител…

— Имаме си доктор — каза Савиан.

— И свещеник за беда — добави Шай.

— Касапин…

— Имаме ловци за това — каза Маджуд.

— … дърводелец…

— От фургони разбираш ли?

— Само от строене на къщи. — Темпъл направи кисела физиономия.

— Не ни трябват къщи тук. Коя е последната ти професия?

Наемник, замисли се Темпъл, но с такава професия обикновено не печелиш много приятели.

— Последно бях юрист — каза той и моментално съжали. С тази нямаше да спечели и толкова.

От погледа на Савиан разбра, че него поне със сигурност не успя да привлече на своя страна.

— Тук няма друг закон освен този, който всеки носи със себе си — каза той.

— Някога карал ли си волски впряг?

— Боя се, че не.

— Стадо да си пасъл?

— За беда, не.

— С коне оправяш ли се?

— Един по един брои ли се?

— Боен опит имаш ли? — попита Савиан.

— Много малко, но пак ми е в повече. — Темпъл се притесни, че с такива отговори нямаше да блесне в най-добрата си светлина, ако въобще имаше такава. — Но… съм твърдо решен да започна на чисто, да си заслужа мястото, ще работя по-здраво от всеки мъж — и жена — в задругата… готов съм да се уча — каза той и се зачуди дали някога бе изричал повече преувеличения в едно-единствено изречение.

— Желая ти успех в ученето — каза Маджуд, — но пътниците в задругата плащат по сто и петдесет марки.

Те го изгледаха очаквателно, заинтригувани от вероятността той да извади подобна сума. Темпъл бе още по-заинтригуван от тях. Накрая потупа джобовете на мокрия си панталон:

— Малко не ми достигат парите в момента.

— Колко не ти достигат?

— Около сто и петдесет марки.

— Нас взехте, без да плащаме — каза Шай. — И смея да твърдя, че сключихте добра сделка.

— Тази сделка я сключи Суийт. — Маджуд огледа Темпъл от глава до пети и той сконфузено придърпа босия си крак зад ботуша на другия. Не успя да го скрие. — А и вие поне имахте обувки на краката си. Този ще се нуждае от дрехи, ботуши, кон. Просто не можем да си позволим да прибираме всеки дрипльо, изпречил се на пътя ни.

Темпъл примига озадачено. Не беше сигурен какво точно щеше да стане с него оттук нататък.

— И какво му остава сега? — попита Шай.

— Остава при брода и чака задруга с различни порядки.

— Или друг отряд духове, нека позная?

Маджуд разпери ръце срещу Темпъл:

— Ако зависеше само от мен, нямаше да се замисля дори да те взема, но аз трябва да се грижа за интересите на партньора ми, Кърнсбик, а става ли дума за работа и пари, сърцето му е от камък. Съжалявам. — И наистина съжаляваше, видя Темпъл, но също така не изглеждаше ни най-малко склонен да размисли по въпроса.

Шай погледна към Темпъл и той отвърна на погледа й с най-искрената усмивка, на която бе способен.

— Мамка му. — Тя сложи ръце на хълбоците си, извърна лице към небето и поклати глава. Накрая изкриви уста, разкривайки сериозна по размери дупка между горните два предни зъба, и изцърка умело една струйка плюнка през нея. — Аз ще платя за него.

— Сериозно? — повдигна вежди Маджуд.

— Сериозно? — погледна я Темпъл, не по-малко изненадан.

— Да — отсече Шай. — Веднага ли искаш парите?

— О, не се тревожи. — По устните на Маджуд пробяга бегла усмивка. — Вече знам колко те бива в сметките.

— Не ми харесва тази работа. — Савиан сложи длан на дръжката на един от ножовете си. — Това копеле може да се окаже всеки, не го знаем кой е.

— Същото важи и за теб — отвърна Шай. — Не знам какво си правил миналия месец, нито пък какво ще правиш следващия, но това не е моя работа. Аз плащам, той остава. Като не ти изнася, хващай си пътя. Или може би искаш да го заместиш на дънера в реката, това изнася ли ти? — През цялото време Шай не откъсна гневен поглед от безизразната физиономия на Савиан и Темпъл установи, че я харесва все повече и повече.

Савиан стисна зъби:

— Ти какво ще кажеш за това, Лам?

Възрастният северняк погледна първо Темпъл, после — Шай:

— Мисля, че всеки заслужава шанс — каза.

— Дори онези, които не го заслужават?

— Най-вече те.

— Можете да ми се доверите. — Темпъл дари възрастните мъже с пореден искрен поглед. — Няма да ви разочаровам, обещавам. — Беше оставил пътека от разбити на пух и прах обещания през целия Кръг на света. Едно повече не е причина да не те пуснат в рая.

— Това, че го казваш, не значи, че така ще стане, прав ли съм? — Савиан се надвеси над него и го изгледа през още по-подозрително присвити очи — постижение, което до момента Темпъл смяташе за абсолютно невъзможно. — Няма да те изпусна от поглед, момче.

— Това… ще е огромна утеха за мен — изписка с изтънял от напрежението глас Темпъл и отстъпи боязливо крачка назад. Шай вече беше обърнала гръб на групата и се отдалечаваше, а той побърза да я настигне.

— Благодаря ти — каза й. — Наистина. Не знам как бих могъл да ти се отплатя за това.

— Като ми се отплатиш.

— Ъ — покашля се Темпъл. — Да. Разбира се.

— Плюс една четвърт лихва. Не се занимавам с благотворителност.

Е, сега вече не я харесваше толкова.

— Започвам да се убеждавам в това — отвърна Темпъл. — Заетата сума плюс една четвърт лихва. Звучи справедливо. Аз винаги си плащам дълговете.

Естествено, освен паричните може би.

— Наистина ли си готов да се учиш?

Вече беше по-готов да забрави за тая работа.

— Да.

— И да работиш по-здраво от всеки друг?

Предвид вида им, покрити с прахоляк, потни, изгорели от слънцето и като цяло съсипани от умора — май доста прибързано се изказах, помисли си Темпъл, но отвърна:

— Да, предполагам?

— Хубаво, защото ще те скъсам от работа, за това не бери грижа.

В момента се тревожеше за какво ли не, но не и за липсата на тежка работа.

— Нямам… търпение да започна.

Започваше да мисли, че всъщност беше измъкнал глава от една примка, само за да я пъхне в друга. Поглеждайки назад, май целият му живот щеше да се окаже не поредица от майсторски измъквания от трудни ситуации, както си мислеше досега, а върволица от примки около шията, повечето от които саморъчно стегнати. Саморъчно поставени, но и на тях човек може да се обеси като едното нищо.

Шай разтри внимателно наранената си ръка и занарежда:

— Хеджес може да намери нещо, които да ти е по мярка. Джентили има старо седло, ще свърши работа, а Бъкхорм, сигурна съм, ще има някое муле за продан.

— Муле?

— О, да не би, мамка му, да ти е под достойнството? Тогава върви пеша до Крийз.

Темпъл не мислеше, че ще стигне по-далеч пеша, отколкото на муле, затова пребори и обида, и болка и отвърна с усмивка:

— Ще съм признателен за всяка минута на гърба на благородното животно.

Успокои се с мисълта, че ще й го върне, като наистина изплати дълга си. За достойнството си, ако не за парите.

— Ще бъдеш признателен и още как — сопна му се Шай.

— Ще бъда — не остана по-назад Темпъл.

— Хубаво — каза тя.

— Хубаво.

— Хубаво — повтори Шай след кратко замисляне.