Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

„Мостът на Суийт“

— Преувеличих ли? — попита Суийт.

— Като никога — отвърна Корлин, — не.

— Определено е голям — промърмори Лам.

— Така си е — каза Шай. Не беше от хората, които лесно се впечатляват, но имперският мост на Сиктус наистина представляваше внушителна гледка. Още повече за хора, които от седмица не са виждали нещо, макар и бегло наподобяващо постройка. Прехвърляше бавната широка река с пет високи арки. Толкова високо над водата, че направо свят да му се завие на човек. Чертите на статуите по грубите пиедестали бяха заличени от вятъра до неузнаваемост и представляваха просто огромни каменни буци. Каменната му зидария беше обрасла с бурени с розови цветове, бръшлян, а на места — с истински фиданки на дървета. Двата му края и цялата му дължина гъмжаха от хора. Въпреки неласкавата ръка на времето все още представляваше величествена, смайваща с вида си конструкция. Беше по-скоро творение на природата, отколкото рожба на човешката амбиция.

— Стои над реката повече от хиляда години — отбеляза Суийт.

— Почти толкова дълго, колкото ти на седлото — изсумтя Шай.

— И през цялото това време съм си сменял панталона само два пъти.

Лам поклати глава:

— Аз и с толкова не мога да се похваля.

— Само веднъж? — изгледа го Шай.

— Нито веднъж.

— Това е последната възможност за някаква търговия преди Крийз — каза Суийт. — Освен ако не извадим късмет да се натъкнем на дружелюбно настроени пътници.

— Човек по-добре да не разчита на късмет — каза Лам.

— Особено в Далечна страна. Затова се уверете, че ще си набавите всичко каквото ви трябва и нищо повече. — Той кимна към една зарязана край пътя лакирана ракла. Красивото дърво се беше надуло от дъждовете и „цъфнало“ по сглобките, а в пукнатините му се беше заселила колония от огромни мравки. През последните няколко мили до моста се бяха натъкнали на какви ли не масивни и тежки човешки придобивки, пръснати по земята, все едно довлечени от потоп дървета и клони. Все неща, без които на тръгване от цивилизацията хората не са могли да си представят живота си. Но така става с красивите мебели, губят изяществото си, когато трябва да ги носиш. — Никога не носи нещо на гърба си, с което да не можеш да преплуваш река. Така казваше навремето старият Корли Топката.

— Какво стана с него? — попита Шай.

— Удави се, както подочух.

— Хората рядко се вслушват в собствените си съвети — промърмори Лам и сложи ръка на дръжката на меча си.

— Никак даже — сряза го Шай и го изгледа навъсено. — Да тръгваме вече. Искам да сме отново на път от другата страна на реката преди залез-слънце. — Обърна се и даде знак с ръка на колоната да потегля.

— Няма да мине много, преди да поеме водачеството в свои ръце, а? — чу тя Суийт да мърмори зад гърба й.

— Няма, ако си късметлия — отвърна му Лам.

Пътят към моста гъмжеше от народ, бяха повече от мухите над бунище. Притеглени към него от дълбините на ветровитата дива равнина с обещание за търговия и пиене, чукане и пиянски сбивания, смях и плач и каквото още му хрумнеше на човек, изведнъж озовал се в компанията на други хора след седмици, месец, година дори без жива душа до себе си. Имаше трапери, ловци и авантюристи с всевъзможни по вид дивашки дрехи и чорлави коси, но една и съща тежка миризма на вкиснато. Имаше мирно настроени духове — едни продаваха кожи, други просеха, трети вече бяха пропили изкараното и сега просто се клатеха мъртвопияни покрай пътя. Хора всякакви. Обнадеждени, на път към бленувани златоносни полета. Посърнали, тръгнали по обратния път, нетърпеливи да забравят провала. А помежду им — търговци, комарджии и курви, надъхани да изкарат нещо на гърба на едните, на другите, че и на свой, ако може.

Всичките надъхани и настървени, все едно утре идваше краят на света и днес живееха за последно. Седяха скупчени около димящи огньове, сред камари от кожа, някои окачени да съхнат, други натрупани на стегнати купчини, готови за дългия път към Адуа, където под формата на шапки щяха да накарат нечии съседи да се пукат от завист.

— Даб Суийт! — извика дрезгаво един тип с огромна като килим брада.

— Даб Суийт! — провикна се отнякъде дребна женица, деряща някакво животно, два пъти по-голямо от нея.

— Даб Суийт! — изкряка полугол старец, седнал да се грее до огън, стъкмен от натрошени рамки от картини.

И възрастният скаут започна да кима и поздравява наред. Явно беше добър познат с поне половината обитатели на равнината.

Предприемчиви търговци бяха подредили покритите си с разноцветни платнища фургони от двете страни на павирания имперски път, водещ към моста, и бяха оформили цял базар от импровизирани сергии, който кънтеше от виковете им, възмутеното мучене и блеене на добитъка и звънтенето на всевъзможни по произход монети. Жена с очила седеше зад скована от изкъртена стара врата маса, а на нея бяха наредени изсъхнали човешки глави със зашити очи, уши и усти. Над нея беше окачила табела „Купува, продава черепи на духове“. Храна, оръжие, дрехи, коне, резервни части за фургони и всичко останало, от което можеше да зависи човешкият живот в Далечна страна, се продаваше на петорна цена. Междувременно ценни придобивки, всичко, от съдове и прибори за хранене до цели прозорци, с все стъклата по тях, биваха изкупувани от хитреци за дребни монети или просто прибирани, след като биваха изоставяни край пътя от наивните колонизатори на Дивия запад.

— С продажба на мечове и изкупуване на покъщнина човек може да направи добра печалба тука — промърмори Шай.

— Ама и ти си една, очите ти са все нащрек да не изпуснеш добрата сделка — каза Корлин и й се усмихна. Вярно, в кризисен момент нямаше да намериш по-хладнокръвен човек от нея, но през останалото време жената имаше неприятния навик вечно да се обажда, все най-добре знаеше и от всичко разбираше.

— Налага се, добрите сделки няма да ти дойдат сами на крака. — Шай се дръпна назад и до коня й изпляска голямо птиче лайно. Птиците бяха навсякъде, огромни и миниатюрни, крякаха, писукаха, рееха се над главите на хората или стояха накацали в дълги редици и следяха зорко с лъскави като мъниста очи. Подскачаха и се кълвяха една друга по камарите боклук или се спускаха рязко към земята да отмъкнат всяка оставена без наблюдение троха, някои дори посягаха от ръцете на хората. Но най-вече обсипваха моста, навесите на търговците, а и неколцина от хората със сиво-бели курешки.

— Ще ви трябва една от тези на всяка цена! — извика един търговец и тикна пред лицето на Шай един провесен за кожата на врата негодуващ котарак. Зад гърба му от накачулени една връз друга клетки всякакви по размер и цвят котки гледаха преминаващите с отнесения, празен поглед на затворник с доживотна присъда. — Крийз гъмжи от плъхове с големината на кон!

— Тогава по-добре докарай по-големи котки! — викна му Корлин и се обърна към Шай. — Къде се дяна робът ти?

— Помага на Бъкхорм с прекарването на добитъка през тая бъркотия. И не е роб — добави тя раздразнено. Открай време я биваше да защитава слабия от хорските нападки. Особено ако сама вече си беше набелязала въпросната жертва.

— Хубаво, мъжката ти курва.

— И това не е, доколкото знам. — Погледът й тъкмо попадна на един истински представител на гилдията. Онзи беше разкопчал ризата си до пъпа и надничаше иззад мазното платнище на една палатка. — От друга страна, той все повтаря, че имал много професии…

— Може би ще е добре да се върне именно към тази. Не виждам иначе как ще ти изплати дълга си.

— Ще видим — каза Шай. Наистина напоследък й се струваше, че Темпъл не беше кой знае каква инвестиция. Щеше да приключи с изплащането на дълга си някъде към края на света, ако — и това беше много вероятно — първо не умреше или — а това беше още по-вероятно — не намереше друг, към когото да се прилепи, и не избягаше посред нощ. През цялото това време беше смятала Лам за страхливец, но той поне от работа не се боеше. Не помнеше да го е чула веднъж да се оплаче. А Темпъл не помнеше да е отварял уста, без да мрънка. Я за прахоляка, я за времето, я за протрития си от седлото задник.

— Ще ти дам аз на тебе един протрит задник — измърмори под нос Шай, — безполезно копеле такова…

Може и да бе най-добре да търсиш винаги най-доброто у човека, но ако у Темпъл имаше такова, явно го беше скрил много хубаво. Но това е. Какво очакваш от човек, изваден от реката? Герой?

Някога от двете страни на моста са стояли каменни кули, но днес тези откъм тяхната страна на реката стърчаха пречупени на няколко крачки височина, а земята около тях беше покрита с каменни отломки и обрасла в бурени. Между тях имаше импровизирана порта — най-нескопосаното дърводелско творение според Шай, а тя самата бе нанесла не една непростима обида на професията с уменията си с дървото. Състоеше се от части от фургони, сандъци и бъчви, сковани с очевидно събирани оттук-оттам криви пирони, а в средата й се мъдреше едно цяло колело. На останките от едната пречупена кула стоеше момче и следеше тълпата със свирепо войнствено изражение на лицето.

— Клиенти, тате! — провикна се то, когато Шай, Лам и Суийт доближиха портата, а фургоните на задругата спряха зад тях.

— Виждам, сине. Браво, добра работа.

Говорещият беше едър мъжага, по-висок от Лам, с гъста и чорлава рижа брада. Правеше му компания един върлинест тип с малка глава, най-хлътналите бузи на света и огромни скули. Носеше шлем, който очевидно бе правен за човек с нормална конструкция на главата, защото на него му стоеше като чайник на топката на боздуган. Четвъртият член на дружинката им се появи на върха на другата кула с лък в ръка. Червената брада пристъпи пред портата. Копието в ръката му не беше точно насочено към новодошлите, но със сигурност не сочеше и настрани.

— Това е нашият мост — обяви той.

— Голяма работа е. — Лам свали шапка и изтри чело с опакото на ръката си. — Не бих и предположил, че сте такива добри зидари.

Рижият го изгледа навъсено, но понеже не беше сигурен дали това беше обида, или не, обясни:

— Не сме го строили ние.

— Но е наш! — викна Скулите. Явно си мислеше, че като го извика така, ще стане истина.

— Тъп дангалак такъв! — добави момчето от кулата.

— И кой казва, че е ваш? — попита Суийт.

— А кой казва, че не е? — викна отново Скулите. — Има си закон за собствеността.

Шай хвърли поглед през рамо, но Темпъл все още бе някъде отзад с добитъка.

— Хм, когато наистина ти потрябва проклет юрист, никакъв го няма…

— Ако искате да минете, има си такса. Една марка на човек, две на животно и три на фургон.

— А така! — озъби се нагло момчето.

— Хубава работа. — Суийт поклати глава, сякаш това беше най-голямата злина на света днес. — Да събираш такси от хората за това, че си вървят по пътя.

— Някои хора ще изкарат печалба от всичко. — Темпъл се появи отнякъде на гърба на мулето си. Свали кърпата и тъмната жълта линия на прахоляка под очите му се очерта ясно на мургавото му лице. Така имаше направо смехотворен вид. Дари Шай с една лъчезарна усмивка, все едно беше дар, за който трябва да му е благодарна.

— Сто четиресет и четири марки — каза той и за радост на Шай, спря да се усмихва.

— Да вървим тогава да кажем на Маджуд — каза Суийт. — И да обиколим хората, да съберем парите.

— Чакай малко — спря го Шай. — Тая порта не ми изглежда нищо особено. Аз мога да я съборя с два ритника.

Червената брада подпря дръжката на копието в земята и я изгледа сурово:

— Ще пробваш ли, жено?

— Пробвай, кучко! — викна момчето. Гласът му започваше сериозно да лази по нервите на Шай.

Тя вдигна умиротворително ръце:

— Не търсим неприятности, но както чувам, духовете напоследък не са много миролюбиво настроени… — Пое дълбоко дъх и изчака онези да обмислят чутото. — Санджийд е свалил меча от стената.

— Санджийд? — Червената брада пристъпи нервно настрани.

— Същият. — Темпъл, явно бързо загрял, се включи в играта. — Ужасът на Далечна страна! Само на ден езда оттук са намерили избита до крак задруга. — Той облещи очи и прокара пръсти пред ушите си. — Петдесет души и нито едно ухо.

— С очите си видяхме — поде и Суийт. — Такива зверства са сътворили с труповете, че не искам да си спомням дори.

— Зверства — обади се Лам. — Направо си изповръщах червата.

— Тоя — посочи го Шай. — Червата. Та, накъдето отиват нещата, аз на ваше място щях да се замисля за малко по-стабилна порта на моста си. Онази на другия край и тя ли е в такова окаяно състояние?

— Нямаме порта на другия край — отвърна момчето, преди баща му да го скастри с поглед.

Шай пое през зъби един дълбок съскащ дъх.

— Е, ваша си работа. Моста си е ваш, но…

— Какво? — кресна Скулите.

— За късмет, с нас пътува човек на име Абрам Маджуд. Ковач за чудо и приказ, ненадминат.

— Хм — прихна Рижата брада. — И сигурно си носи цялата ковачница с него, а?

— Всъщност да — отвърна Шай. — Неговата преносима ковачница, патентована марка „Кърнсбик“.

— Неговата… какво?

— Чудно творение на модерните времена, също като моста ви — на древните — обясни със сериозно изражение на лицето Темпъл.

— Половин ден — каза Шай — и ще имате шини, нитове и панти от ковано желязо и за двете страни на моста. Толкова здрави, че ще е нужна армия, за да ги разбие.

Рижата брада облиза устни и погледна Скулите, който направи същото.

— Добре, ето какво ще направим тогава. Половин такса, ако оправите портите…

— Или минаваме безплатно, или въобще не минаваме.

— Половин такса — изръмжа Брадата.

— Кучко! — добави сина му.

Шай го изгледа иззад присвитите си клепачи:

— Ти какво ще кажеш, Суийт.

— Ще кажа, че и преди са ме обирали разбойници, само дето онези не си дадоха зор да се преструват, че не са…

— Суийт? — Тонът на Брадата рязко се смени от заплашителен към угоднически. — Ти си Даб Суийт, скаутът?

— Онзи, който убил оная червена мечка? — включи се и Скулите.

— Ей с тия две ръце й извих косматия врат — изпъчи се на седлото Суийт.

— Тоя ли, бе? — викна момчето. — Тоя е джудже!

Баща му дори не се обърна, само му махна с ръка да мълчи:

— Никой не го е грижа колко е голям. Слушай какво ще ти кажа, дали не може да кръстим моста на твое име? — Той прокара ръка във въздуха между двете кули към въображаемата табела. — Ще го наречем Моста на Суийт.

Знаменитият скаут беше силно озадачен:

— Ама той е тук от поне хиляда години, приятелю. Никой няма да повярва, че аз съм го строил.

— Но ще повярват, че минаваш по него. Всеки път, когато прекосяваш тази река, само по него.

— Аз минавам оттам, откъдето е най-добре според случая. Що за скаут ще съм, ако знам само един път, не мислиш ли?

— Но ние ще казваме, че само оттук минаваш!

Суийт въздъхна:

— Абе, звучи ми като глупава идея, ама какво пък, просто име.

— Но да знаете, че той обикновено взима по петстотин марки за него — добави Шай.

— Какво? — каза Рижата брада.

— Какво? — каза Суийт.

— Ами как иначе — намеси се Темпъл. — В Адуа има собственик на фабрика за бисквити, който му плаща по хиляда марки на година само за да слага лицето му на кутията.

— Какво? — каза Скулите.

— Какво? — каза Суийт.

— Но — продължи Шай, — понеже ще използваме моста ви днес…

— Това чудно творение от Античността — добави Темпъл.

— … ще ви предложим отстъпка. Само сто и петдесет марки, задругата ни минава безплатно и можете да сложите табелата с името. Как ви се струва това? Днес изкарахте триста и петдесет марки, без да си мръднете пръста!

Скулите беше видимо доволен от „печалбата“, но Рижата брада още не беше убеден напълно:

— И ако ти платим тия пари, какво ще те спре да си продадеш името на всеки друг мост, брод или сал в Далечна страна?

— Ще изготвим споразумение, както си му е редът, ще го подпишем и…

— Споразу… мение? — запъна се на думата Брадата. — Откъде ще намериш тука кой да ти го напише?

Някои дни ги бива. Други — не. Шай плесна с ръка рамото на Темпъл, той й се усмихна, а тя на него:

— Имаме късметът да пътуваме с най-добрия юрист в цяла Старикланд!

— На мене ми прилича на най-обикновен просяк — изхили се ехидно момчето.

— Външният вид понякога лъже — каза Лам.

— Юристите също — каза Суийт. — Само дето не само понякога. Направо им е навик на копелетата.

— Той ще изготви договора — каза Шай. — Само двайсет и пет марки. — Тя плю в шепа и протегна ръка на Рижата брада.

— Така да бъде. — Онзи се ухили или поне така изглеждаше, защото нещо се размърда насред тая гъста брада, също плю в шепа и двамата с Шай си стиснаха ръцете.

— На какъв език да изготвя документа? — попита Темпъл.

Рижата брада погледна Скулите и вдигна рамене:

— Няма значение, никой от нас не може да чете. — Той се обърна и тръгна да отваря портата.

— Сто и деветнайсет марки — прошепна Темпъл в ухото на Шай, после, докато никой не гледаше, смушка мулето, изправи се на стремената, бутна момчето от кулата и то се просна в калта пред портата. — О, хиляди извинения, не те видях.

Може би не трябваше да го прави, каза си Шай, но установи, че с това определено й се издигна в очите.