Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Най-свестният

— Това, вярвам, е Скуеърдийл. — Инквизитор Лорсен се вторачи намръщен в картата.

— Градът в списъка на началника ли е? — попита Коска.

— В списъка е. — Лорсен се постара в тона му да не се прокрадне и нотка на съмнение. Нямаше друг освен него на мили околовръст, който да притежава нещо, макар и само наподобяващо кауза. Не можеше да си позволи съмнения.

Началник Пайк каза, че бъдещето е тук, в Запада, но видян през далекогледа, Скуеърдийл никак не изглеждаше като да е бъдещето. Всъщност не приличаше и на настояще, което човек доброволно би избрал. Хората, които свързваха криво-ляво края по тези земи, в Близка страна се оказаха по-бедни, отколкото бе очаквал. Бегълци и низвергнати от обществото, неприспособими и неудачници. Толкова бедни, че подклаждането на бунт срещу най-могъщата нация в света бе много малко вероятно да е сред основните им приоритети. Но Лорсен не можеше да си позволи да се осланя на вероятности. Обясненията и компромисите също бяха лукс, който не можеше да си позволи. Дългите тежки години като началник на наказателна колония в Англанд го бяха научили, че хората попадаха само в две категории — на правилната страна и на грешната, а също, че тези на грешната не заслужават никаква милост. Това не му носеше радост в живота, но по-добрият свят си имаше цена.

Той сгъна картата, прокара нокът по идеално правия ръб на сгъвката й и я мушна във вътрешния си джоб.

— Пригответе хората си за атака, генерале.

— Ммм.

Лорсен хвърли поглед настрани към Коска и с изненада забеляза, че той тъкмо надигаше плоска метална бутилка.

— Не е ли малко рано за пиене? — процеди през зъби той. Така де, бяха минали едва час-два от изгрева.

Коска сви рамене:

— Което е добро на вечеря, е добро и на закуска.

— Същото важи и за онова, което не е добро — изръмжа Лорсен.

Напълно невъзмутим, Коска отпи нова глътка и премлясна шумно.

— Ще е най-добре да не споменавате за това пред Темпъл. Тревожи се горкият. За него съм почти като баща. Да ви кажа, когато се натъкнах на него, беше в доста тежко положение…

— Страшно интересно — сряза го Лорсен. — Подгответе хората си.

— Разбрано, инквизитор. — Застаряващият наемник затегна капачката на металната бутилка така здраво, сякаш бе решил никога повече да не я отвърта, и заслиза сковано по стръмния склон.

Изглеждаше достоен за омраза човек, нещо повече, човек, на когото грубите ласки на живота не бяха направили услуга, натрупвайки години на раменете му: неописуемо суетен, коварен като скорпион и напълно лишен от морал. Но не щеш ли, след няколкото дни, прекарани в Дружината на Милостивата ръка, инквизитор Лорсен с неохота бе стигнал до заключението, че Коска, или Стареца, както го наричаха всички, като нищо можеше да се окаже най-свестният човек в нея. От друга страна, преките му подчинени с нищо не допринасяха за оборването на това му мнение. Капитан Бракио беше противен стириянец, чието едно око вечно сълзеше в резултат от стара рана. Вярно, приличен ездач, но дебел като свиня, превърнал безподобния си мързел в религия. Капитан Джубаир, мускулест, черен като катран кантик, беше направил обратното — беше издигнал религията си над всичко. Слуховете говореха, че е бивш роб, който навремето се биел в ямата. Капитан Димбик, ако не друго, поне беше от Съюза, беше мекушав, за сметка на което сприхав. Беше изхвърлен от армията поради некомпетентност, но това не му пречеше все още да носи униформения си, вече протрит до неузнаваемост пояс явно като спомен от някогашния си армейски живот. Оплешивяваше, но беше решил, че като пусне косата си дълга, никой няма да разбере, в резултат на което вместо само плешив изглеждаше като плешив идиот.

Според Лорсен никой от тях не се интересуваше от нищо друго освен от личната си изгода. При все привързаността на Коска към него нотариусът на дружината беше най-големият негодник в групата — егоистичен, алчен и подмолен, толкова мазен, че можеше да служи за смазване на осите на каруца. Лорсен потрепери от погнуса, обхождайки с поглед останалите лица около огромния фургон на началник Пайк: низвергнати боклуци от всякакви раси, мелези от всякакъв сорт, белязани, мърляви, ухилени до уши, проточили лиги, зажаднели за плячка и насилие.

Но и мръсните инструменти могат да влязат в употреба за постигане на праведни цели, нали, могат да работят за благородна кауза? Надяваше се да се окаже прав. Бунтовникът Контъс се криеше някъде там, в тази пуста земя, спотайваше се, кроеше подривните си планове, готвеше нови кланета. Трябваше да бъде заловен на всяка цена. И трябваше да послужи за назидание, а Лорсен да обере славата за залавянето му. Погледна за последно към Скуеърдийл — безлюден, притихнал, — сгъна рязко далекогледа и тръгна надолу по склона.

В подножието Темпъл говореше с Коска с онзи негов хленчещ маниер, който Лорсен намираше за така противен:

— Не може ли например… да поговорим с хората?

— Ще го направим — отвърна Коска. — Веднага, след като претърсим града.

— След като ги оберем, имаш предвид.

— Ех, юристи! — плесна го по рамото Коска. — Право в целта!

— Трябва да има по-добър начин…

— Прекарах живота си в търсене на такъв и търсенето ме доведе до тук. Подписахме договор, Темпъл, както сам знаеш, и инквизитор Лорсен ще очаква да спазим задълженията си по него, нали така, инквизиторе?

— Ще настоявам да го направите — изръмжа Лорсен и дари Темпъл с най-злобния поглед, на който беше способен.

— Ако толкова си искал да предотвратиш кръвопролитието — каза Коска, — да беше говорил, преди да подпишем.

Нотариусът примига на парцали.

— Направих го.

Старецът разпери безпомощно ръце към наемниците, които се въоръжаваха, яхаха конете, пиеха, с две думи, приготвяха се за работа.

— Не достатъчно изразително, очевидно. Колко годни за бой имаме?

— Четиристотин трийсет и двама — отвърна незабавно Дружелюбния. Безвратият сержант според Лорсен притежаваше само две свръхестествени дарби: да изглежда заплашително и да борави с числа. — Освен шейсет и четиримата, които решиха, че няма да се включат в тази експедиция, след Мулкова имаме единайсет дезертьори и петима болни.

Коска сви рамене и махна пренебрежително с ръка:

— Загубите са неизбежни. Колкото по-малко на брой, толкова повече слава за всеки, а, Суорбрек?

Писателят, скандална придобивка за подобна експедиция, изглеждаше всичко друго, но не и убеден.

— Ъ… предполагам? — смотолеви той.

— Славата е трудна за броене — каза Дружелюбния.

— Така е, така е — отвърна с прискърбие Коска. — Също като доблестта, добродетелта и всичките му там така търсени, но непостижими ценности. Но колкото по-малко на брой, толкова по-голям дял от печалбата.

— Печалбата може да се брои.

— А също да се претегля, докосва и оглежда с наслада — каза капитан Бракио и потри огромния си търбух.

— Следователно логичното заключение на този спор — Коска засука напомадения си мустак — е, че всички възвишени идеали на този свят не струват пукната пара.

Лорсен цял потрепери от отвращение:

— В подобен свят аз нямам място — заяви той.

Старецът грейна насреща му:

— Но ето ви сега в него. Джубаир на позиция ли е вече?

— Скоро — изръмжа Бракио. — Чакаме сигнала му.

Лорсен пое дъх през стиснатите си зъби. Тълпа ненормалници в очакване на сигнала на най-ненормалния измежду тях.

 

 

— Не е прекалено късно. — Суфийн шепнеше, за да не го чуят останалите. — Можем да спрем това.

— Защо да го правим? — Джубаир изтегли меча си, видя страха в очите на Суфийн и му дожаля за него, но същевременно изпита презрение към човека. Страхът е рожба на арогантността. Страхът е мисълта, че всичко на този свят може да се промени, защото не става по Божията воля. Само дето не е така, нищо не може да се промени. Джубаир беше приел това много отдавна. И от момента, в който го направи, не беше изпитвал страх. — Това е по Божията воля — добави той.

Повечето хора просто отказваха да видят истината. Суфийн го изгледа така, сякаш го мислеше за луд.

— Защо Бог ще иска да накаже невинните?

— Не ти е отредено да съдиш кой е невинен и кой — не. Нито пък е отредено на хората да прозрат Божия замисъл. Ако той иска да спаси някого, трябва просто да отклони меча ми.

Суфийн поклати глава:

— Ако това е твоят Бог, тогава аз не вярвам в него.

— Що за Бог би бил той, ако твоята вяра в него променяше каквото и да било? Или моята, или чия да е друга? — Джубаир вдигна меча пред себе си и процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи огряха на петна дългото право острие и проблеснаха в множеството драскотини и нащърбени места по него. — И да не вярваш в този меч, той пак ще те посече. Той е Бог. Иска ли ни се, или не, всички вървим по неговия път.

Суфийн отново поклати глава, сякаш това щеше да промени нещо.

— Кой свещеник те е научил на това?

— Видях света, какъвто е, и реших за себе си какъв трябва да бъде. — Той се извърна и погледна през рамо към хората си, които се събираха в гората, сложили брони, извадили оръжия — готови, надъхани за работа. — Готови ли сме да атакуваме?

— Бил съм там. — Суфийн посочи през храстите към Скуеърдийл. — Имат трима полицаи, двама от които са пълни кретени. Не съм убеден, че се налага да тръгваме като на война, не мислиш ли?

Самата истина, защитата на града не беше нищо особено. Оградата от грубо нарязани стволове на дървета, която някога беше опасвала целия град, сега беше съборена на места, за да направи място за нови постройки. Покривът на дървената наблюдателница беше целият обрасъл с мъх, а за единия от пилоните, на които стоеше, някой си беше опънал прането да съхне. Духовете отдавна бяха пропъдени от тези земи и хората от града очевидно не очакваха друга опасност. Скоро щяха да открият грешката си.

Джубаир погледна Суфийн:

— До гуша ми дойде от мрънкането ти. Дай сигнала.

Погледът на съгледвача беше пълен с неохота и горчивина, но той се подчини на заповедта — извади огледалце и пропълзя до края на храсталака, за да даде знак на Коска и останалите. И добре, че го направи. Ако беше отказал, Джубаир най-вероятно щеше да го убие намясто — и с право.

Той вдигна глава и се усмихна на синьото небе, прорязано от черни клони и листа. Той можеше да прави каквото си поиска и каквото и да решеше, щеше да е редно, защото доброволно беше поверил себе си на Неговата воля и така бе истински свободен. Единствен той свободен, заобиколен от роби. Той беше най-свестният човек в цялата дружина. Той беше най-свестният човек в целия Кръг на света. Не познаваше страх, защото Той бе с него.

Бог е навсякъде, по всяко време.

Как е възможно да е иначе?

 

 

Бракио се увери, че никой не го гледа, извади медальона от ризата си и отвори капачето. Двата мънички портрета бяха целите на пъпки и почти напълно избелели — за всеки друг щяха да са просто две размазани петна, но той ги виждаше ясно. Докосна нежно с върха на пръста си двете лица. За него те бяха същите, каквито ги помнеше от деня, в който ги остави — нежни, съвършени, усмихнати.

— Не се тревожете, миличките ми — изгука той. — Скоро ще се върна.

Истинският мъж прави своя избор, решава кое е от значение, а всичко останало захвърля на кучетата. Тревожиш ли се за всичко, нищо добро не те чака. Той беше единственият в дружината с мозък в главата. Димбик беше наконтен лигльо. Джубаир беше напълно откачен. Коска, при всичката му лукавост, беше просто мечтател — тая простотия с биографа беше достатъчно доказателство.

Бракио беше най-свестният измежду тях, защото знаеше що за човек е. Нямаше възвишени идеали, не страдаше от грандиозни заблуди. Беше просто разумен човек с разумни амбиции, вършеше си работата и беше доволен от живота. Единственото от значение за него бяха дъщерите му. Хубави рокли, добра храна, прилични зестри и добър живот. По-добър от ада, в който той живееше…

— Капитан Бракио! — Провлеченият като рев на магаре вик на Коска, вбесяващ както винаги, го върна към реалността. — Сигналът!

Бракио затвори медальона, избърса очи в опакото на ръката си и оправи елека от кожени ремъци, на който висяха ножовете му. Коска беше пъхнал крак в едно от стремената и подскачаше до коня, вкопчен в позлатения рог на седлото. Изхвръкналите му от напрежение очи се подадоха над седлото, но останаха там.

— Ако може някой да…

Сержант Дружелюбния пъхна длан под задника на Коска и го вдигна с лекота на седлото. Озовал се най-после на коня, Стареца спря за момент да си поеме дъх, после извади сабя и я вдигна над главата си.

— Вадете мечовете! — Замисли се. — Или каквито там по-евтини оръжия имате! Напред… да вършим добрини!

Бракио посочи към билото на хълма и изрева:

— Напред!

Ездачите в първата редица нададоха боен вик, пришпориха конете и препуснаха сред облак пръст и суха трева. Коска, Лорсен, Бракио и останалите, както подобава на командири, ги последваха в лек тръс.

— Това ли е? — Бракио чу Суорбрек да мърмори, когато малката долина с пръснатите из нея ниви и прашното градче се разкриха в подножието на възвишението. Сигурно беше очаквал висока една миля крепост, с диамантени стени и позлатени куполи. Вероятно, когато приключеше с написването на историята си, точно това щяха да прочетат читателите му. — Прилича на…

— Нали? — сряза го Темпъл.

Стириянците на Бракио препускаха в настървен галоп през нивите към града, а кантиците на Джубаир — малки черни точици на фона на прашния облак — връхлитаха от другата страна.

— Вижте ги как препускат! — Коска свали шапка и я размаха за поздрав. — Смелчаци, а? На това казвам аз сила и устрем! Как ми се иска още да мога да препускам редом с тях!

— Сериозно? — Бракио си спомни какво е усещането да водиш атаката от първата редица — натъртен задник, тежка и опасна работа и подозрително отсъствие и на сила, и на устрем.

Коска се замисли за момент, после нахлупи шапка на голото си теме и прибра сабята в ножницата.

— Не. Всъщност никак даже.

Групата им слезе в долината бавно и спокойно като на разходка.

 

 

Ако въобще е имало съпротива, когато стигнаха до Скуеърдийл, беше приключила.

Някакъв човек седеше в прахоляка край пътя, притиснал окървавени длани към лицето си, и мигаше на парцали към Суорбрек. Портата на една кошара висеше разбита, овцете вътре безсмислено изклани до крак, а сред пухкавите трупове вече се суетеше гладно куче. На пътя лежеше преобърнат фургон. Едното му колело още се въртеше със скърцане във въздуха, а край него един стириянец и един кантик се бяха впуснали в яростен спор на взаимно неразбираемите си езици относно съдържанието на фургона, сега пръснато по земята. Двама стириянци се опитваха да разбият с ритници вратата на ковачницата, а трети се беше покатерил на покрива и млатеше нескопосано със секирата си с надеждата да си пробие път отгоре. В средата на улицата, възседнал огромния си кон, Джубаир сочеше насам-натам с несъразмерно големия си меч и с боботещ глас раздаваше заповеди, примесени с неразбираеми фрази за Божията воля.

Моливът на Суорбрек застина във въздуха, пръстите му заиграха нервно по кожената връв, с която беше овързан, но не му дойде нищо наум, което да си заслужава записването. Накрая надраска набързо „без героични прояви“.

— Какви ги вършат тия глупаци? — промърмори Темпъл. Няколко кантици бяха вързали въже за едната подпора на обраслата с мъх наблюдателница, бяха впрегнали няколко мулета на другия му край и ги бичуваха до припадък, но опитите им да съборят наблюдателницата, продължаваха да не се увенчават с успех.

Суорбрек беше забелязал, че на много от наемниците просто им доставяше удоволствие да рушат и чупят наред. И колкото повече усилия трябваха за поправяне на счупеното, толкова по-голямо бе удоволствието им от рушенето. Сякаш в подкрепа на това му наблюдение четирима от хората на Бракио бяха свалили някого на земята и го биеха с бавни, лежерни движения, докато някакъв дебел мъж с престилка на кръста правеше безуспешни опити да ги укроти.

Суорбрек досега рядко бе ставал свидетел на насилие, дори от най-дребно естество. Веднъж спорът на двама негови познати и колеги относно структурата на текст се бе превърнал в грозна картинка, но и дума не можеше да става за сравнение с видяното днес. Озовал се в разгара на битка, без значение дали можеше да се нарече така, Суорбрек биваше постоянно връхлитан от редуващи се студени и топли вълни. Едновременно бе обзет от панически страх и изгарящо вълнение. Извръщаше очи от сцените на насилие, при все това тръпнеше от нетърпение да види повече. Но в края на краищата, не беше ли дошъл тук именно за това? Да види с очите си кървища, смрад и диващина, каквито не беше виждал? Да долови миризмата на съхнещи на слънцето черва, да чуе воя на осакатените? За да може после да каже, че е видял всичко с очите си. За да внесе убедителност и достоверност в творбите си. Да рецитира с патос в комфортните салони на Адуа писанията си за тъмната същина на войната. Съзнаваше, че мотивите му не бяха от най-възвишените, но от това, което виждаше, не бяха и от най-незначителните. Така де, той не претендираше, че е най-добрият човек на света.

Просто най-добрият писател.

Коска слезе от седлото, изпъшка, докато разкършваше старите си кокали, и се отправи със скована походка към миротвореца с престилката.

— Добър ден! Аз съм Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка. — Той посочи към четиримата стириянци, които продължаваха да млатят човека на земята. — Виждам, че вече сте се срещнали с някои от храбрите ми другари.

— Викат ми Клей — каза дебелакът с разтреперана от страх двойна брадичка. — Аз държа магазина тук…

— Магазин? Отлично! Може ли да поразгледаме? — В това време хората на Бракио вече излизаха с пълни ръце от магазина под зоркия поглед на сержант Дружелюбния. Със сигурност беше там, за да се увери, че кражбите от общата плячка на дружината ще останат в допустими размери. Кражбите от други места бяха съвсем друга работа, очевидно поощрявани. Суорбрек прехвърли молива из пръстите си. Повторната бележка за липсата на героизъм би била разточителство на усилия.

— Вземете каквото искате — разпери побелели от брашно длани Клей. — Няма нужда от насилие. — Настъпи мълчание, нарушено от шума на трошене на стъкло и дърво и стоновете на човека на земята, който продължаваше да отнася по някой и друг мързелив ритник от наемниците. — Мога ли да попитам защо сте тук?

Лорсен пристъпи напред:

— Тук сме да изкореним предателство, господарю Клей. Да потушим бунт.

— Вие сте от… Инквизицията?

Лорсен не отговори, но мълчанието и видът му го сториха вместо него.

Клей преглътна тежко.

— Тук няма бунт, уверявам ви — каза той, но Суорбрек долови нещо лъжливо в тона му. Нещо повече от разбираема според обстоятелствата нервност. — Ние не се интересуваме от политика…

— Сериозно? — Явно професията на Лорсен изискваше набито око за измама, а той си разбираше от работата. — Вдигни си ръкавите!

— Какво? — Търговецът се усмихна неловко в опит да се измъкне от ситуацията, но Лорсен не можеше да бъде заблуден лесно. Той стрелна с показалец двама от практиците си — здравеняци, с черни маски на лицата и черни качулки на главите — и те се впуснаха напред.

— Съблечете го.

Клей се опита да се отскубне от ръцете им.

— Чакайте…

Един от практиците го фрасна с юмрук в корема и Суорбрек примижа и извърна очи. Другият практик съдра единия ръкав на ризата му и изви ръката му. Дебелите букви, изписани на стария език, тръгваха от китката и стигаха до лакътя. Бяха леко поизбелели от годините, но достатъчно четливи.

Лорсен наклони леко глава да ги прочете.

— „Свобода и справедливост“. Благородни идеали, с които всички сме съгласни. Какво биха казали за това невинните поданици на Съюза, избити от бунтовниците в Ростод, как мислите?

Търговецът тъкмо успяваше да си поеме отново дъх.

— През живота си не съм убил човек, кълна се! — Лицето му беше обсипано с едри капки пот. — Татуировката е просто младежка глупост! Направих я, за да впечатля жена! Не съм срещал бунтовник от двайсет години!

— Решихте, че престъпленията ви са забравени и можете да се скриете от правосъдието, тук, отвъд границата на Съюза? — Суорбрек досега не беше виждал Лорсен да се усмихва. Надяваше се това да е за пръв и последен път. — Ръката на Инквизицията на Негово Величество е по-дълга, отколкото си мислите. Паметта й също. Кой друг в тази жалка скупчина от колиби симпатизира на бунтовниците?

— Смея да твърдя, че ако до пристигането ни не са го правили — Суорбрек чу Темпъл да промърморва, — ще започнат още преди да сме си тръгнали…

— Никой — разтърси глава Клей. — Никой не мисли лошо тук, аз — най-малко…

— Къде се крият бунтовниците в Близка страна?

— Откъде да знам? Ако знаех, щях да ви кажа!

— Къде е бунтовническият водач Контъс?

— Кой? — Търговецът зяпна неразбиращо. — Не знам.

— Ще видим какво знаете. Вкарайте го вътре. Донесете инструментите ми. Свобода не мога да ви обещая, господарю Клей, но поне справедливостта ще възтържествува днес.

Двама практици повлякоха злощастния търговец към собствения му магазин, вече напълно опразнен от всичко ценно. Лорсен ги последва по петите, по-нетърпелив да се захване с работа, отколкото наемниците по-рано да се впуснат в плячкосване. Процесията завърши практик с полирано сандъче за инструменти в едната ръка. С другата ръка той затвори тихо вратата след себе си. Суорбрек преглътна тежко и се замисли дали да не прибере тефтера с бележките си. Не мислеше, че има какво да се пише за ден като този.

— Защо тези бунтовници си татуират ръцете? — промърмори. — Толкова лесно се разпознават по тях?

Коска примижа към небето и започна си вее с шапката пред лицето, развявайки редките си бели коси.

— По този начин показват отдаденост на каузата обаче. Така няма връщане назад. Гордеят се с тях. Колкото повече се бият, толкова повече татуировки имат. Край Ростод видях един обесен, цялата му ръка беше изписана. — Старецът въздъхна. — От друга страна, на гореща глава хората правят всякакви неща, а после, като им поохладнее кръвта, разбират, че не са били от най-смислените.

Суорбрек повдигна учудено вежди, наплюнчи молива и записа това в тефтера. Иззад затворената врата се чу приглушен вик, после още един. Така не може да се съсредоточи човек. Безсъмнено търговецът беше виновен, но Суорбрек не можеше да спре да си мисли за това как той би се чувствал на негово място. Не че изпитваше кой знае каква радост от това да е тук по принцип. Огледа се и примига неразбиращо — най-обикновен обир, безсмислен вандализъм, насилие, — потърси нещо, в което да изтрие потните си длани, и като не откри такова, ги избърса в предницата на ризата си. Високите му стандарти във всяко едно отношение се сриваха поголовно.

— Очаквах да е малко по-…

— Славно? — прекъсна го Темпъл. На лицето му беше изписано истинско отвращение, докато гледаше към магазина.

— Славата по време на война е по-голяма рядкост от златото в земята, приятелю! — каза Коска. — Или верността на жените, в този ред на мисли! Можеш да го използваш това!

Суорбрек хвана молива:

— Ъ…

— О, трябваше да си с мен в обсадата на Дагоска! Там имаше слава за хиляда истории! — Коска стисна рамото му и описа с ръка дъга пред себе си, сякаш към тях настъпваха цели легиони с позлатени брони, а не просто няколко главорези от дружината му, мъкнейки покъщнина. — Безчет гуркули настъпват към стената! Ние, малцината защитници на бойниците, изпъчваме гордо гърди и отказваме да се предадем! Тогава при заповедта за…

— Генерал Коска! — Берми се зададе тичешком по улицата, закова се на място и отскочи назад, за да пропусне пред себе си двойка ездачи, препускащи с вързана за конете им откъртена врата, и пак тръгна, разпръсквайки с шапка вдигнатия от копитата облак прахоляк. — Имаме проблем. Някакво северняшко копеле хвана Димбик, опря…

— Чакай малко. — Коска се намръщи. — Някакво северняшко копеле?

— Точно така.

Едно… копеле?

Стириянецът приглади златистите си къдрици и нахлупи шапката си.

— Голям е.

— Колко хора има Димбик?

— Сто и осемнайсет мъже под командването на Димбик — изпревари го Дружелюбния.

Берми разпери безпомощно ръце:

— Направим ли нещо, оня ще убие капитана. Каза ми да извикам командващия.

Коска разтри с два пръста сбръчканата основа на носа си.

— И къде е този огромен като планина разбойник? Да се надяваме, че ще се разберем с добро, преди да е избил цялата дружина.

— Там, вътре.

Старецът огледа протритата табела над вратата.

— Стъпфер „Мръвки“. Безвкусно име за бордей.

— Убеден съм, че е странноприемница — примижа към табелата Берми.

— Още по-безвкусно. — Старецът пое дълбоко дъх и прекрачи прага, подрънквайки с позлатените шпори на ботушите си.

На Суорбрек му трябваше малко време, за да привикнат очите му към сумрака. През процепите между дъските на стените се процеждаха снопове светлина. Една маса и два стола лежаха преобърнати на пода. Няколко наемници стояха отпред, насочили оръжия — две копия, няколко саби, секира и два арбалета — към така наречения разбойник, който седеше на една от масите в средата на стаята.

Той беше единственият присъстващ, който не показваше и следа от тревога. Наистина се оказа огромен северняк, с провиснала през лицето коса, сливаща се с дългия животински косъм на кожата, преметната през раменете му. Подсмърчаше и спокойно премлясваше над чиния с месо и яйца. В лявата си ръка стискаше вилица с непохватността на малко дете. В дясната, с доста повече вещина, държеше нож. Острието му беше опряно в гърлото на безпомощния капитан Димбик, чието лице беше натиснато към плота на масата.

Суорбрек пое рязко дъх. Това тук, ако не героизъм, беше истинско безстрашие.

Той самият бе публикувал спорни материали — начинание, изискващо завидна воля и кураж, — но не можеше да проумее как този човек успяваше да запази такова спокойствие и да остане така невъзмутим, при положение че всичко беше срещу него. Да демонстрираш смелост сред своите, е едно, но да се изправиш сам срещу целия свят и просто да тръгнеш напред — това е истински кураж. Наплюнчи молива, за да го запише. Севернякът го погледна и Суорбрек забеляза нещо да проблясва през кичурите коса. Застина от ужас. Лявото око на северняка беше метално и блещукаше в сумрака на запуснатата странноприемница. Лицето му беше обезобразено от огромен белег. Другото му око също проблясваше, но с дива ярост. Сякаш едва се сдържаше да не пререже гърлото на Димбик, просто ей така, да види какво ще стане, ако го направи.

— Ха, жив да не бях! — Коска вдигна изненадано ръце. — Сержант Дружелюбен, това е старият ни боен другар!

— Коул Тръпката — поздрави сдържано Дружелюбния, без да откъсва очи от северняка. Суорбрек бе почти напълно убеден, че с поглед не можеш да убиеш човек, но въпреки това изпита облекчение, че не е на пътя на погледите на тези двамата.

Без да помръдва ножа от гърлото на Димбик, севернякът загреба с вилицата от яйцата, задъвка отегчено и преглътна.

— Шибанякът се опита да ми вземе яйцата — прошепна дрезгаво той.

— Ах, Димбик, невъзпитан грубиян! — Коска вдигна един от столовете от земята, настани се на него срещу Тръпката и размаха укорително показалец пред зачервеното лице на капитана. — Нека това да ти е за урок. Никога не посягай на яйцата на човек с метално око.

Суорбрек записа тази крилата мисъл въпреки очевидно ограничената й приложимост. Димбик понечи да каже нещо, вероятно в същия дух, но Тръпката натисна ножа и от гърлото му излезе само хриптене.

— Тоя приятел ли ти е? — изръмжа севернякът и изгледа навъсено заложника си.

— Димбик? — Коска повдигна превзето рамене. — Не е като да е излишен, но далеч не бих го определил като най-важния човек в дружината.

 

 

Капитан Димбик искаше да възрази, сериозно при това, но с така здраво притиснат юмрук и нож в гърлото едва си поемаше дъх. Той беше единственият човек в дружината с някаква идея какво е дисциплина, достойнство, пристойно поведение, а ето докъде го докара това. Стиснат за гърлото от някакъв дивак, в някаква долнопробна дупка насред дивата пустош.

На всичкото отгоре прекият му командир явно намираше за съвсем нормално да си побъбри безгрижно с нападателя му.

— Кой би повярвал — питаше в този момент Коска — да се натъкнем отново един на друг след толкова години, на толкова стотици мили от там, където се разделихме? Колко стотици мили, как мислиш, Дружелюбен?

— Не искам да гадая — сви рамене Дружелюбния.

— Мислех, че се връщаш в Севера?

— Върнах се. Сега съм тук. — Явно севернякът не беше от най-разговорливите.

— И защо си тук?

— Търся човек без един пръст.

Коска сви отново рамене.

— Ми, да беше отрязал един от тези на Димбик и да си спестиш търсенето.

Димбик изхърка задавено, подскочи и започна да се дърпа, но поясът му се закачи за ръба на масата. Тръпката натисна върха на ножа в гърлото му и го смъкна обратно долу.

— Аз търся точно определен човек без един пръст — чу Димбик дрезгавия, лишен от всякаква емоция глас на северняка. — Чух слух, че може да е тук. Калдер Черния има сметки за уреждане с него. Аз също.

— Не уреди ли достатъчно сметки в Стирия? Отмъщението вреди на печалбата. Пък и не е добре за душата, а, Темпъл?

— Така говорят — отвърна нотариусът на дружината, почти изцяло извън полезрението на Димбик. Как само го мразеше тоя. Винаги на едно мнение с Коска, вечно угодничещ, говори така, сякаш е с нещо повече от другите, ама не казва с какво.

— Душите да ги мислят свещениците — каза Тръпката. — Печалбите да си ги гледат търговците. Аз разбирам от уреждане на сметки. Мамка му! — Димбик проскимтя и стисна очи в очакване на края. Миг по-късно изпуснатата от северняка вилица издрънча на пода, заобиколена от парченца яйца.

— Май ще ти е по-удобно с две ръце — каза Коска и махна на наобиколилите ги наемници. — Господа, свалете оръжия. Тръпката е стар приятел, никой да не го докосва. — Арбалети, саби и остриета се насочиха бавно към пода. — Дали сега не би бил така добър да пуснеш капитан Димбик? Един да умре, и останалите веднага се паникьосват. Като малки патенца са.

— Малките патенца се бият по-добре от тая сбирщина — отвърна Тръпката.

— Те са наемници. Битките са последното, което ги влече. Защо не се присъединиш към нас? Ще бъде като едно време? Другарство, смях и веселби!

— Жлъч, предателство и алчност? Открих, че най-добре работя сам. — Натискът върху гърлото на Димбик внезапно изчезна. Той тъкмо си поемаше дъх, когато усети да го сграбчват за яката и в следващия момент вече летеше заднешком. Сблъска се с един от наемниците и двамата се стовариха на пода, повличайки една маса със себе си.

— Ако видя човек с девет пръста, ще ти кажа. — Коска се подпря на коленете си и оголил от напрежение пожълтели зъби, се надигна от стола.

— Хубаво. — Тръпката обърна ножа, който допреди малко беше опрял в гърлото на Димбик, и спокойно започна да реже месото в чинията. — Затвори на излизане.

Димбик се изправи бавно задъхан, опипа зачервената резка от острието на гърлото си и изгледа свирепо Тръпката. Как само му се искаше да убие това животно. Добре, де, да заповяда да го убият. Но Коска нареди да не го докосват с пръст, а Коска, за добро или лошо, предимно лошо, естествено, беше негов пряк командир. За разлика от останалата паплач в дружината Димбик беше войник. Той приемаше на сериозно неща, като респект, подчинение на заповед и военен устав. Дори ако всички останали не ги бе грижа. Нещо повече, за него те бяха особено важни именно защото всички останали нехаеха за тях. Придърпа на място усукания си пояс и с отвращение забеляза петната от яйца по протритата коприна. Ех, какъв пояс беше някога. Но откъде да знаят тия тук, и представа си нямаха. Как само му липсваше армията. Истинската армия, не това смехотворно, жалко подобие на армия. Беше най-свестният човек в дружината, а в замяна получаваше само презрение и подигравки. Командваше най-малобройното подразделение, винаги получаваше най-лошата работа, а после — най-малък дял от плячката. Димбик изпъна износената си униформа, извади гребенче, приглади косата си и напусна странноприемницата — сцена на срам и посмешище — с всичкото достойнство, което успя да вложи в походката си.

В лудницата, предположи Димбик, единственият нормален ще бъде обявен за луд.

 

 

Суфийн надуши миризмата на изгоряло във въздуха. Тя извика спомените за други битки, много отдавна. Битки, които трябваше да бъдат водени. Или поне така му се струваше сега. Беше преминал през всякакви битки: в името на страната си, за другарите, за живота му, за прехрана… и сега това, каквото и да бе то. Онези, които допреди малко се опитваха да съборят наблюдателницата, се бяха отказали и в момента във видимо лошо настроение лежаха натръшкани около нея и си подаваха бутилка. В още по-лошо настроение беше инквизитор Лорсен.

— Свършихте работа с търговеца, предполагам? — попита Коска, слизайки по стъпалата на странноприемницата.

— Да — отвърна троснато Лорсен.

— С какъв резултат?

— Той умря.

Коска замълча за момент, после каза:

— Животът е море от тъга и съжаления.

— Някои просто не издържат на настойчиви разпити.

— Слаби сърца, проядени от морална деградация, мисля аз.

— Без значение — отвърна инквизиторът. — Продължаваме по списъка на началника. Следва Лобери, а след него — Ейвърсток. Събирайте дружината, генерале.

Челото на Коска се сбърчи — единственият признак на загриженост през целия ден според Суфийн.

— Не може ли да оставим момчетата да пренощуват в града? Да отпочинат, да се порадват на гостоприемството на местните…

— Новината за пристигането ни не трябва да достига бунтовниците. За праведния почивка няма — обяви Лорсен без следа от ирония в тона.

— Тежка работа го чака праведния, а? — изпъшка Коска.

Суфийн се почувства истински безпомощен. Изведнъж го налегна ужасна умора, нямаше сила да вдигне ръка дори. Да имаше поне един праведен наоколо, но от всички само той се доближаваше до някакво подобие на праведност. Най-свестният човек в дружината. Не се гордееше с това. Най-свестният червей в купчина тор имаше повече право да се гордее от него. Но той беше единственият наоколо с някаква съвест. Освен Темпъл може би, но пък той всячески се стараеше да убеди и себе си, и околните, че всъщност няма никаква съвест. Видя го, стоеше зад Коска, привел рамене, все едно се криеше от някого, чоплеше и въртеше нервно копчетата на ризата си. Човек, който можеше да бъде всичко, а всячески се стараеше да не бъде нищо. Но насред това безумие и разруха кой го е грижа за нечий пропилян потенциал? Може ли Джубаир да се окаже прав? Дали Бог наистина не е отмъстителен касапин, наслаждаващ се на разруха и смърт. В момента на Суфийн му беше доста трудно да обори подобна мисъл.

Едрият северняк застана на издигнатата веранда на странноприемницата, подпря огромни юмруци на дървения парапет и ги проследи с поглед, докато яхаха конете. Следобедното слънце проблесна в металното топче на мястото на окото му.

— Как ще опишеш това? — питаше в този момент Темпъл.

Суорбрек погледна намръщен застиналия във въздуха молив и внимателно затвори тефтера.

— Може да поразкрася малко случката — каза той.

— Дано да си донесъл достатъчно „украса“, ще ти трябва — изсумтя Суфийн.

В интерес на истината, замисли се Суфийн, днес Дружината на Милостивата ръка демонстрира нетипична за нея сдържаност. Оставиха Скуеърдийл зад себе си с минимални оплаквания от страна на наемниците за малкото плячка и почти никакви жертви — търговецът висеше от наблюдателницата с табела на врата, провъзгласяваща съдбата му за урок към всички бунтовници в Близка страна. Дали бунтовниците щяха да прочетат табелата, Суфийн не знаеше, нито пък дали щяха да си вземат урок. До търговеца висяха още двама обесени.

— Кои са тези? — попита Темпъл, извърнал глава.

— Младият беше застрелян, докато бягаше, мисля, за другия не знам.

Темпъл се намръщи, потрепери и зачопли протрития ръкав на ризата си.

— Но какво можехме да направим? — промърмори той.

— Да следваме съвестта си.

Темпъл се извърна и го погледна ядосано:

— За наемник прекалено много взе да говориш за съвест!

— Какво те е грижа? Или може би и твоята се обажда?

— Доколкото си спомням, не отказваш парите на Коска!

— Ако спра, ще ме последваш ли?

Темпъл понечи на отговори, но вместо това затвори уста и се загледа начумерен в хоризонта. Започна отново да чопли ръкава, все по-настървено.

Суфийн въздъхна дълбоко.

— Бог ми е свидетел, никога не съм твърдял, че съм добър човек. — Няколко от къщите в покрайнините на града горяха и той се загледа в стълбовете дим, издигащи се към синьото небе. — Просто най-добрият в дружината.