Джо Абъркромби
Червена страна (37)

Чути молитви

Темпъл пиеше. Така, както след смъртта на жена си. Така, сякаш на дъното на бутилката се криеше нещо, което отчаяно желаеше. Сякаш това беше надпревара, на която беше заложен животът му. Сякаш пиенето беше поредната професия, с която смяташе да се захване и да постигне съвършенство в нея. Така де, от всички останали му беше дошло до гуша.

— Трябва да спреш — погледна го разтревожен Суорбрек.

— Или ти да започнеш — каза Темпъл и се разсмя, въпреки че отвътре хич не му беше до смях. Оригна се и усети паренето, с което част от изпития алкохол се надигна в гърлото му. Побърза да отмие неприятния вкус с нова глътка.

— Трябва да си наложиш равномерен темп — каза Коска, въпреки че той самият не беше. — Пиенето е изкуство. Галиш бутилката. Примамваш я. Омайваш я. Питие… питие… питие… — той започна да целува въздуха с притворени клепачи. — Пиенето е като… любовта.

— Какво, мамка му, знаеш ти за любовта?

— Повече, отколкото ми се иска — отвърна Стареца, зарея замечтан поглед и се засмя горчиво. — Презреният също обича, Темпъл. Също го боли. Лекува рани в душата си. Може би дори повече от другите. — Той плесна Темпъл, който тъкмо отпиваше, по гърба и той се задави и се разкашля. — Но да не се разнежваме! Богати сме, момче! Всички сме богати. А богатият не дължи извинения. Сега към Висерин. Ще си върна загубеното. Откраднатото.

— Захвърленото с лека ръка — промърмори Темпъл достатъчно тихо, за да не бъде чут в глъчката.

— Да — продължи замечтан Коска. — Скоро ще се отвори място за нов генерал на дружината. — Той протегна ръка към шумната тълпа в стаята. — Всичко това ще е твое.

Наоколо цареше истински пиянски гуляй въпреки ограниченото пространство — бяха се натъпкали в общата стая на форта, осветена от една-единствена газена лампа, задимена от лулите с дървесна гъба и кънтяща от смях и разговори на няколко езика. Двама огромни северняци се бореха, дали на шега, дали с намерението да се избият един друг, не беше ясно и хората отскачаха от пътя им. Двама от Съюза и един стириянец протестираха ожесточено, когато някой блъсна масата, на която играеха карти, събаряйки всичките бутилки на нея. Трима стириянци си бяха поделили лула и лежаха в блажен унес на един прокъсан сламеник в ъгъла. Дружелюбния седеше с кръстосани крака на пода, търкаляше заровете си и ги гледаше така съсредоточено, сякаш при следващото хвърляне щяха да му разкрият отговорите на всички въпроси.

— Чакай малко — промърмори Темпъл. Спиртосаният му мозък се забави с осмислянето на чутото. — Мое?

— Кой е по-подходящ? Учил си се от най-добрия, момчето ми! Толкова приличаш на мен, Темпъл, винаги съм го твърдял. Не беше ли казал Столикус, че великите мъже често крачат в една посока?

— Приличам на теб? — прошепна Темпъл.

Коска почука с пръст посивялата си глава.

— Мозък, момчето ми, ти имаш мозък. Моралът ти на моменти е още леко вдървен, но когато се изправиш пред трудни за взимане решения, ще се отпусне. Умееш да говориш, забелязваш слабостите на хората, но най-вече — разбираш от закони. Управлението на здравата ръка вече излиза от мода. Искам да кажа, винаги ще има място за една здрава ръка, но законите, Темпъл, там ще са парите.

— Ами Бракио?

— Семейство в Пуранти.

— Сериозно? — Темпъл погледна към Бракио, който в този момент беше награбил здраво една огромна черна кантичка. — Не го е споменавал.

— Жена и две дъщери. Кой говори за семейството си с такава паплач като нас?

— Ами Димбик?

— Пфу. Няма чувство за хумор.

— Джубаир?

— Луд за връзване.

— Но аз не съм боец. Аз съм страхливец!

— Достойно за възхищение качество у всеки наемник. — Коска изпъна врат и почеса пъпчивата си шия. — Аз щях да съм далеч по-добре с малко повече респект към опасностите. Пък и не е като да трябва лично да размахваш оръжие. Цялата работа е в говоренето. Дрън, дрън, дрън, голяма работа и така нататък. А също и да знаеш кога да не удържиш на думата си. — Той поклати един крив показалец. — Аз съм прекалено емоционален. Прекалено лоялен. Но ти, ти си подмолно копеле, Темпъл.

— Така ли?

— Когато ти изнасяше, ме заряза и намери нови приятели. После, когато ти изнасяше, заряза тях, без дори едно „айде, до скоро“!

Темпъл примига стъписан:

— Мислех, че ще ме убиеш, ако не го бях направил.

— Глупости! — махна пренебрежително Коска. — Нарочил съм те за мой наследник много отдавна.

— Но… никой не ме уважава.

— Защото ти самият не се уважаваш. Съмненията, Темпъл. Нерешителност. Ти просто прекалено много се тревожиш. Рано или късно, трябва да направиш нещо по въпроса, иначе няма да постигнеш нищо. Преодолееш ли това, ще бъдеш чудесен командир. Един от най-великите. По-добър от мен. По-добър от Сазайн. От Муркато дори. Но може би ще е добра идея да поограничиш пиенето. — Коска хвърли празната си бутилка на пода, взе нова, извади тапата със зъби и я изплю настрани. — Грозен навик.

— Не искам да правя повече това — прошепна Темпъл.

— Така казваш — махна отново с ръка Коска. — Но ето те пак тук.

Темпъл се изправи рязко:

— Отивам да пикая.

Студът го зашлеви с такава сила, че почти падна върху един от постовите до вратата — намусен, че трябва да пази трезвен. Тръгна, поклащайки се, покрай дървената стена на чудовищния фургон на началник Пайк и се замисли колко близо бе ръката му до несметното съкровище вътре. Продължи покрай пристъпящите неспокойно коне, бълващи пара над привързаните за муцуните им торби с овес. Навлезе няколко крачки между дърветата и шумът от празненството заглъхна. Заби бутилката в замръзналия сняг и задърпа с безчувствени от изпития алкохол пръсти връзките на панталона си. Проклятие, такъв студ. Вдигна глава и примига към небето. Ярките звезди затанцуваха през черните клони на дърветата.

Генерал Темпъл. Зачуди се какво щеше да каже за това хадиш Кадия. Замисли се какво би казал Бог за това. Как се стигна дотук? Намеренията му винаги бяха добри, нали така? Винаги се беше опитвал да дава най-доброто от себе си.

Проблемът беше, че най-доброто у него беше пълна скръб.

— Боже? — провикна се провлачено към небето. — Там ли си, копеле такова? — Може би наистина беше злият разбойник, какъвто го описваше Джубаир. — Просто… дай ми знак, а? Мъничък. Насочи ме в правилната посока. Само… само ме побутни натам.

— Ако искаш, аз да те побутна?

Темпъл замръзна, все още изтръсквайки последните капки.

— Боже? Ти ли си?

— Не, глупако. — Чу скърцане на стъпки и някой издърпа бутилката от снега.

Темпъл се обърна:

— Мислех, че си тръгна.

— Върнах се. — Шай надигна бутилката и отпи. Половината й лице беше черно в тъмнината, другата — осветена от огъня в лагера. — Мислех, че никога няма да излезеш оттам — каза тя и изтри уста с опакото на ръката си.

— Чакала си?

— Малко. Пиян ли си?

— Малко.

— За нас върши работа.

— За мен също.

— Виждам — каза Шай и погледна надолу.

Темпъл осъзна, че панталонът му още беше разкопчан, и започна трескаво да връзва вървите.

— Ако толкова си искала да ми видиш оная работа, трябваше просто да помолиш.

— Прекрасно творение на природата, безсъмнено, но съм дошла за друго.

— Трябва ти добър скачач през прозорци?

— Не. Но може би ще имам нужда от помощта ти.

— Може би?

— Ако нещата минат гладко и по план, ще можеш да си допълзиш кротко до бутилката и да продължиш да давиш мъката.

— Колко често ти се случва нещата да минават гладко и по план?

— Рядко.

— Ще бъде ли опасно?

— Малко.

— Наистина малко?

Тя отпи отново:

— Не. Много.

— За Савиан ли става дума?

— Малко.

— О, боже. — Темпъл разтри нос и се помоли светът да спре поне за малко да се върти. Съмненията, това му беше проблемът. Нерешителност. Прекалено много се тревожи. Прииска му се да не беше толкова пиян. После — да е още по-пиян. Поиска знак, нали така? Защо му беше да го прави? Не очакваше, че ще го получи.

— От какво имаш нужда? — промълви той.