Джо Абъркромби
Червена страна (25)

Веселба

Всички дойдоха. Задругата беше отново заедно. Е, без Лийф, естествено, и другите, които останаха в прахоляка на безкрайната пустош. Но останалите бяха тук. Смееха се, тупаха се един друг по гърбовете и се надлъгваха колко добре вървят нещата. От време на време някой се просълзяваше при поукрасените спомени за преживяното по пътя насам. Друг отбелязваше колко добра била постройката, в която фирмата на Маджуд и Кърнсбик ще работи оттук насетне. Сигурно Шай трябваше да се присъедини към всеобщото веселие. В края на краищата, кога за последно се бе забавлявала? Само дето открай време смяташе, че забавленията по-лесно се обсъждат и се чакат с нетърпение, отколкото се преживяват.

Даб Суийт се оплакваше от това колко подмолни били златотърсачите, които беше водил из планината, и как го прекарали с парите, преди той да успее тях да прекара. Плачеща скала кимаше до него и от време на време, всеки път не намясто, изръмжаваше по едно: „Ммм“. Йосиф Лестек се опитваше да впечатли една от курвите с разкази от времето, когато бил на върха на славата, а тя го пита дали това било преди, или след построяването на древния амфитеатър, който дори от пръв поглед изглеждаше на повече от хиляда години. Савиан и Лам стояха в ъгъла и въпреки че не разменяха повече от дума накуп, изглеждаха по-близки от братя. В другия ъгъл се спотайваше Хеджес и надигаше бутилка. Въпреки онези, които бяха загубили в равнината, Бъкхормови все още разполагаха с прилично на брой домочадие, което търчеше насам-натам покрай краката на хората.

Шай въздъхна и вдигна мълчалива наздравица за Лийф и останалите, които не успяха да стигнат до тук. В този момент май би предпочела тяхната компания.

— Ха, точно зад подобна група яздех през целия път насам!

Шай се обърна към вратата и остана като ударена от гръм. На прага стоеше по-преуспелият „близнак“ на Темпъл — в чисто нов черен костюм, наконтен като принцеса, с късо подстригана коса и брада. Беше се сдобил с нова шапка, а както изглеждаше — и с нови маниери, държеше се наперено, сякаш беше собственикът, а не просто дърводелецът, построил магазина.

Едва когато долови разочарованието си от това, че е така променен, Шай осъзна с какво нетърпение бе очаквала да го види.

— Темпъл! — понесоха се отвсякъде радостни викове и хората се скупчиха около него.

— Кой би повярвал, че река може да довлече такъв кадърен дърводелец? — попита Кърнсбик с ръка през рамото на Темпъл, сякаш се познаваха от деца.

— Истинска находка, така си е! — отвърна Маджуд, все едно не Шай, а той лично го беше измъкнал от реката и беше платил за мястото му в задругата.

Тя се замисли за това колко трудно в днешно време човек получаваше и малкото заслужено признание, наведе се да се изплюе както обикновено през пролуката в предните си зъби, но срещна укорителния поглед на Лулайн Бъкхорм, размисли и преглътна.

Сигурно трябваше да е доволна, че бе спасила човек от удавяне и го бе насочила по правилния път към по-добър живот, че вярата й в него се бе оправдала противно на всеобщите очаквания. Каква радост, бийте камбаните! Вместо това се почувства, сякаш известна досега само на нея тайна е станала обществено достояние. Улови се да мисли за това как да вгорчи живота му, моментално съжали, че реагираше като малко злобно дете, и от това се ядоса още повече. Обърна гръб на стаята и намусена отпи от бутилката. Така де, на бутилката можеш да разчиташ, че никога няма да се промени така неочаквано. Че разочарованието, което носи, ще си е точно както преди.

— Шай?

Постара се да изглежда подобаващо изненадана, все едно нямаше представа, че е в стаята.

— Я виж ти! И това ако не е любимото на всички довлечено от водата дърво, ненадминатият архитект.

— Самият той — каза Темпъл и килна назад новата си шапка.

— Ще пийнеш ли? — Шай му предложи бутилката.

— Не, благодаря.

— Прекалено ти е пораснала работата, за да пиеш с такива като мен ли?

— Напротив, не е пораснала достатъчно. Не мога да спра на средата.

— На средата до къде?

— Обичайното направление е по очи в калта.

— Ти пийни, пък ако тръгнеш да падаш, аз ще те хвана, какво ще кажеш за това?

— Няма да е за пръв път, предполагам. — Темпъл пое бутилката, отпи и направи такава физиономия, все едно го бяха сритали в топките. — Боже мили! От какво, за бога, е направено това?

— Стигнах до извода, че това е въпрос, чийто отговор е по-добре да не търсиш. Също като този колко струва това твое излъскване.

— Пазарих се добре — отвърна Темпъл и заудря с юмрук гърдите си в опит да си върне гласа. — Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе видяла.

— Гордостта не ми е присъща — изсумтя Шай. — И все пак сумата ще да е била доста прилична за човек с дългове.

— Дългове, казваш?

Най-после в познати води, отбеляза на ум Шай и продължи:

— Последно, когато говорихме, ми дължеше…

— Четиресет и три марки? — С триумфален поглед той протегна ръка. На показалеца й леко се поклащаше кесия.

Шай примига озадачено, грабна я от пръста му и я отвори. Съдържаше очакваното за Крийз многообразие от монети, но предимно сребърни. На пръв поглед вътре като нищо можеше да има шейсетина марки.

— Паднал си до крадец, а?

— По-долу. Юрист. Добавих десет отгоре като благодарност за услугата. Спаси ми живота все пак.

Шай знаеше, че сега трябва да се усмихва, но незнайно защо правеше точно обратното.

— Сигурен ли си, че животът ти струва толкова много?

— Само за мен. Да не би да мислеше, че никога няма да ти се издължа?

— Мислех, че ще сграбчиш първата възможност и ще се изнижеш по тъмно. Или че ще умреш преди това.

Темпъл повдигна учудено вежди:

— Аз си мислех абсолютно същото. Е, изглежда, успях да изненадам и двама ни. Приятно, надявам се.

— Разбира се — излъга Шай и прибра кесията в джоба си.

— Няма ли да ги преброиш?

— Имам ти доверие.

— Нима? — Темпъл изглеждаше искрено изненадан.

Шай също се изненада от себе си, но после осъзна, че беше самата истина. А също, че това важеше и за много от хората в стаята.

— Ако сумата не е наред, винаги мога да те открия и да те убия.

— Радвам се да го чуя.

Двамата застанаха един до друг, с гръб към стената и с лице към кънтящата от глъч стая. Тя извърна поглед настрани и го видя да отмества бавно очи, все едно въобще не беше гледал към нея, и тя на свой ред се престори, че всъщност гледаше покрай него, право в застаналия в ъгъла Хеджес. Изведнъж се почувства неловко в присъствието му. Сякаш без дълга му към нея нямаше причина да са толкова близко един до друг.

— Добра работа свърши с магазина. — Това беше най-доброто, което успя да измисли след дълго колебание с какво да разчупи мълчанието.

— Добра работа и платени дългове. Идват ми наум един-двама, които няма да оценят това.

— Не съм сигурна, че аз го оценявам.

— Това добре ли е, или зле?

— Не знам. — В стаята ставаше все по-горещо. Лицето й пламтеше. Тя подаде бутилката на Темпъл и той сви рамене и сръбна малко. После й я върна и тя отпи голяма глътка. — Сега, когато вече не ми дължиш пари, за какво ще говорим?

— Ами, за каквото всички останали, предполагам.

— А те за какво говорят?

Той събра замислено вежди и огледа стаята:

— Забележителните ми дърводелски умения, изглежда, са популярна тема…

— Още малко да се надуеш, и ще се пръснеш.

— Много хора говорят за предстоящия бой…

— Чух повече по тоя въпрос, отколкото ми се иска.

— Ами, винаги можем да говорим за времето.

— Напоследък е кално по главната улица.

— А пък аз чух, че се задава още кал. — Темпъл извърна леко поглед настрани и й се усмихна. Тя също се усмихна и отбеляза наум, че все още изпитва неудобство от това колко близо са един до друг.

— Ще кажеш ли няколко думи преди началото на веселбата? — Едва когато масивната осанка на Кърнсбик изникна изневиделица пред тях, Шай осъзна, че вече беше малко повече от подпийнала.

— За какво? — попита тя.

— Моля за извинение, миличка, говорех на ето този уважаем господин. Изглеждаш ми изненадана от нещо.

— Не знам кое е по-шокиращо, че аз съм миличка, или че той е уважаем господин.

— Заставам твърдо и зад двете описания — каза изобретателят, но Шай не разбра какво точно имаше предвид. — Като бивш духовен водач на тази бивша задруга, архитект и основен изпълнител на стоежа на тази забележителна постройка, не виждам кой друг би бил по-подходящ да се обърне към събралите се да отпразнуват завършването й?

Темпъл вдигна безпомощно рамене и се остави да бъде изтикан към средата на стаята, а Шай отпи отново от бутилката. С всяка минута ставаше по-лека. А тя — все по-малко ядосана.

Зачуди се дали нямаше връзка между двете.

— Учителят ми навремето казваше, че за човека можеш да съдиш по приятелите му! — провикна се Темпъл. — Явно съм точно такова говно, за каквото се мислех!

Разнесе се смях, после някой подвикна:

— Бъркаш, бъркаш!

— Доскоро нямаше и един човек измежду познатите ми, когото да нарека свестен. Днес мога да напълня цяла стая с тях, стая, която сам съм построил. Преди се чудех има ли причина човек да дойде в този забравен от Бога задник на света, освен ако не е притиснат от обстоятелствата. Сега знам. Хората идват, за да станат част от нещо ново. Да започнат живот в нова страна. Да станат нови хора. За малко да умра в равнината и ако бях, не мисля, че щях да липсвам на някого. Но една задруга ме прибра и ми даде шанс, който дори не заслужавах. Трябва да призная, първоначално не бяха много склонните да го направят, но… един беше и това е достатъчно. Учителят ми навремето казваше, че ще познаеш праведния по това, че ще даде на онзи, от когото не може да получи обратно. Сигурен съм, че малцина от вас, които са имали нещастието да се пазарят с нея, ще се съгласят, но аз винаги ще смятам Шай Саут за праведен човек.

В стаята се понесе одобрителен шепот, вдигнаха се чаши. Темпъл видя Корлин да потупва по гърба Шай, която се намуси още повече.

— Учителят ми навремето казваше, че няма по-благородно дело от вдигането на нова постройка. Тя дава по нещо от себе си на онези, които ще живеят в нея, на онези, които ще я посещават, дори на онези, които просто ще минават покрай нея. В живота си досега не бях влагал много усилия в каквото и да било, но в тази постройка вложих всичко от себе си. Надявам се, че ще стои по-дълго от останалите наоколо. Нека Господ се усмихва над нея както над мен, след като паднах в онази река. И нека тя даде подслон и донесе просперитет на обитателите си.

— И алкохолът е безплатен за всички! — извика Кърнсбик. Протестите на ужасения Маджуд бяха удавени във виковете и стълпотворението, което настана пред масата с бутилките. — Особено за майстора строител. — Той измъкна отнякъде чаша, натика я в ръката на Темпъл и я напълни с такава широка усмивка, че Темпъл просто не можа да откаже. Двамата с пиенето може и да не се разбираха добре, но щом бутилката бе винаги склонна да прости, кой бе той да не направи същото? Нима прошката не е най-прекият път към Бога и възвишеността? А и колко ще се напие от едно питие?

Достатъчно, както се оказа, за да премине на второ.

— Хубава къща, момче, винаги съм знаел, че имаш скрити заложби — нареждаше Суийт, докато наливаше трето питие в чашата на Темпъл. — Добре скрити, но така де, каква полза от очевидните скрити заложби?

— Каква наистина? — съгласи се Темпъл и гаврътна питието. Все още не можеше да нарече вкуса приятен, но поне вече не беше като нажежена бодлива тел в гърлото. А и колко може да се напие човек от четири питиета?

Бъкхорм беше извадил отнякъде цигулка и свиреше мелодия, на фона на която Плачеща скала се гавреше с предназначението на малък барабан. Имаше и танци. Или по-скоро целенасочен опит за думкане с крака по пода под съпровода на музиката, макар и не в синхрон с нея. Милостив съдия обаче би го нарекъл танц, а в момента Темпъл се чувстваше точно такъв. И с всяко следващо питие — вече им беше изгубил бройката — ставаше все по-милостив и все по-малко съдия и когато Лулайн Бъкхорм сложи малки, но изненадващо силни ръце на раменете му, той не се посвени да изпробва здравината на дъсчения под, който лично беше наковал само преди няколко дни.

Стаята ставаше все по-гореща, по-шумна и притъмняла. Пред очите на Темпъл изплуваха едно по едно лъснали от пот усмихнати лица. Не помнеше откога не се беше забавлявал така. От нощта, в която се присъедини към Дружината на Милостивата ръка може би, когато наемническият живот още се свеждаше просто до няколко свестни момчета, които заедно се изправят пред премерени рискове, смеят се в лицето на целия свят и нямат нищо общо с грабежи, масови кланета и изнасилвания. Лестек извади флейта и се опита да се включи в мелодията, но се задави от кашлица и трябваше да бъде изведен навън на чист въздух. Стори му се, че видя Кмета да разговаря с Лам под зоркия поглед на няколко от главорезите си. Сега танцуваше с една от курвите и й правеше комплименти за роклята й, която беше противна и натруфена до безобразие, а тя не можеше да го чуе и само викаше: „Какво?“. В следващия момент танцуваше с един от братовчедите на Джентили и му правеше комплименти за дрехите му, които бяха целите изцапани с кал от копането за злато и миришеха на прясно отворен гроб, но това не попречи на човека да грейне от щастие. Корлин и Плачеща скала минаха покрай него в здрава прегръдка и със сериозни изражения на лицата. Всяка се опитваше да води и Темпъл едва не се задави при вида им. И тогава, изведнъж, танцуваше с Шай и според него се справяха доста добре, предвид това, че той държеше полупълна чаша в едната си ръка, а тя — бутилка.

— Не те мислех за танцьорка — извика в ухото й. — Прекалено корава си.

— Аз пък теб не мислех за танцьор. — Темпъл усети дъха й по бузата си. — Прекалено си мекушав.

— Напълно си права. Жена ми ме научи.

Темпъл я усети да потрепва.

— Имаш жена? — попита тя.

— Имах. Дъщеря също. Умряха. Много отдавна. Но понякога изглежда, сякаш не беше чак толкова отдавна.

Шай надигна бутилката и го изгледа косо над гърлото. Имаше нещо в този поглед, от което гърлото му се стегна. Темпъл се наведе към нея, но преди да успее да заговори, тя го сграбчи за тила и го целуна настървено по устните. Ако имаше време да поразсъждава, щеше да стигне до извода, че тя не беше типът жена, от която можеш да очакваш нежни целувки, но такова време нямаше. Нямаше време нито да отвърне на целувката, нито да отблъсне Шай от себе си, нито дори да помисли кое от двете искаше да направи в момента. Миг по-късно Шай изви главата му настрани, изчезна в тълпата и го остави да бъде разнасян насам-натам от Корлин.

— Ако си мислиш, че ще получиш една и от мен, жестоко се лъжеш — изръмжа тя в ухото му.

Темпъл се облегна на стената. Сърцето му блъскаше лудо, лицето му лъщеше от пот, а главата му се маеше, сякаш имаше треска. Странна работа, какво прави една нищо и никаква размяна на слюнка. Е, и няколко питиета след десет години трезвеност. Погледна в чашата, прецени, че е по-добре да лисне съдържанието й върху стената, после реши, че е хвърлил повече труд по стената, отколкото по себе си, и я пресуши на един дъх.

— Добре ли си?

— Тя ме целуна — промърмори Темпъл.

— Шай?

Темпъл кимна, после осъзна, че го каза на Лам, и малко след това, че може би не беше много умно от негова страна да го прави.

Едрият северняк обаче се усмихна широко:

— Е, това не е никаква изненада. Всеки в задругата знае. Цялото това джавкане и заяждане покрай дълга. Повече от очевидно е.

— Защо никой не каза нещо?

— Някои за друго почти не говореха.

— Имам предвид на мен.

— В моя случай, защото се обзаложих със Савиан кога ще стане. И двамата мислехме, че ще е по-скоро, но аз все пак спечелих. Ха, голям шегаджия е този Савиан.

— Той… какво? — Темпъл не беше сигурен кое го свари по-неподготвен, че това с целувката на Шай не беше изненада за никого или това, че Савиан е голям шегаджия. — Извинявай, че съм толкова предсказуем.

— Хората обикновено предпочитат очевидното. Иска се много кураж да се опълчиш на неизбежното.

— Да разбирам, че аз го нямам, а?

Лам просто сви рамене, все едно отговорът бе повече от очевиден. Пресегна се и взе шапката си.

— Къде отиваш? — попита Темпъл.

— Нямам ли и аз право на забавление? — Той сложи ръка на рамото на Темпъл. Приятелски, бащински, едновременно с това ужасяващо плашещ жест. — Внимавай с нея. Не е толкова корава, колкото изглежда.

— Ами аз? Аз дори не изглеждам корав.

— Вярно. Но ако Шай те нарани, аз няма да й строша краката.

Когато Темпъл най-после осмисли чутото, Лам беше изчезнал. Даб Суийт беше взел цигулката и дърпаше лъка с такова настървение, сякаш животът на любимата му зависеше от това.

— Мислех, че танцуваме.

Бузите на Шай бяха поруменели, а тъмните й очи искряха и по причини, които в момента Темпъл не би си направил труда да търси, пък било то очевидни, я намираше за ужасно привлекателна. Затова, мамка му и каквото ще да става, той надигна чашата по най-мъжествения начин, на който бе способен, установи, че е празна, и я захвърли настрани, дръпна бутилката от ръката й, тя го хвана за другата и двамата, залитайки, се понесоха напред.

 

 

Беше минало доста време, откакто за последно беше успяла да се напие така порядъчно, но Шай установи, че умението не беше забравено. Простото поставяне на единия крак пред другия се оказа сериозно предизвикателство, но тя установи, че ако държи очите си широко отворени и вперени в земята и се съсредоточи достатъчно, не падаше чак толкова често. В странноприемницата беше прекалено светло. Камлинг каза нещо за политика по отношение на воденето на гости в стаите, а Шай се изсмя в лицето му и каза, че в шибаните му стаи има повече курви отколкото гости, и Темпъл прихна така, че сополите му потекоха по брадата. После я погна нагоре по стълбите с една ръка на задника й, което първоначално беше забавно, но после леко я ядоса и тя го зашлеви. Темпъл така се стресна, че почти падна назад по стълбите, но Шай го хвана за ризата и го повлече нагоре. На площадката спря и каза, че съжалява за шамара, а той попита: „Какъв шамар“, и започна да я целува. Целувките му имаха вкус на алкохол, което според Шай беше доста добър вкус.

— Лам не е ли тук?

— Остава да преспива при Кмета.

Мамка му, всичко се въртеше. Тя ровеше в панталона си за ключа и се смееше, после ровеше в неговия панталон. Двамата се облегнаха на стената. Целуваха се отново. Устата й беше пълна с дъха му, с езика му, с косата й. Изведнъж вратата поддаде с трясък и двамата залитнаха и се запрепъваха по тъмния дъсчен под на стаята. Тя се покатери отгоре му. И двамата пъшкаха, стаята се въртеше. Шай усети алкохолът да се надига с парене в гърлото й, но го преглътна обратно, без много да му мисли. Не я беше грижа, вкусът беше не по-лош отпреди, а и Темпъл или не забелязваше, или не го беше грижа. Беше прекалено погълнат в борба с копчетата на ризата й, които, ако бяха ситни като глави на топлийки, пак нямаше да му се опънат толкова.

Забеляза, че вратата зее отворена и замахна с крак. Прецени грешно разстоянието, ритникът й попадна встрани от дървената рамка. Ботушът й проби дупка в преградната стена и тя избухна в смях. Следващият ритник попадна в целта, вратата се затръшна, а Темпъл най-после беше успял да разтвори ризата й и целуваше гърдите й. Гъделичкаше малко, но иначе беше приятно. Бледото й тяло й изглеждаше странно и непознато. Замисли се откога не беше правила нещо подобно и стигна до извода, че беше много отдавна. Темпъл спря, вдигна глава и Шай видя едва проблясващите му очи в тъмното над нея.

— Правилно ли постъпваме? — попита той и изглеждаше така смехотворно сериозен, че Шай едва не се разкикоти.

— Откъде, мамка му, да знам. Сваляй панталона.

Тя започна да се бори със своя, но не беше събула ботушите си и колкото повече риташе, толкова повече се оплиташе в тях. Знаеше, че първо трябваше да свали проклетите ботуши, но вече беше късно, за това продължи да пъшка и да рита. Коланът й се мяташе като разсечена на две змия, ножът й висеше на единия му край и се блъскаше в стената, но накрая успя да освободи единия си крак и това беше предостатъчно.

Разсъблечени, оплели горещите си голи тела, двамата успяха някак да се доберат до леглото. Ръката му беше между краката й и тя се притисна в нея. Пъшкането им, дълбоко и гърлено, постепенно измести смеха. Зад стиснатите клепачи на Шай заплуваха ярки светли петна и тя трябваше да отвори очи, за да спре усещането, че пада от леглото и полита нагоре към тавана. С отворени очи беше по-зле. Стаята се завъртя около нея, ушите й кънтяха от запъхтяното й дишане, от ударите на сърцето й, от съскането на триещите се едно в друго голи тела и жалното скърцане на пружините на леглото — за възраженията на последните не я беше грижа.

Нещо продължаваше да я човърка отвътре, нещо за брат й и сестра й, за Гъли, полюшващ се на въжето, за Лам и предстоящ бой, но Шай пропусна мислите покрай себе си, те се извиха като дим нагоре и започнаха да се въртят заедно с тавана.

В края на краищата, кога за последно се беше забавлявала?

 

 

— Ооо — простена Темпъл. — О, не!

Изпъшка жално като грешник на прага на ада, изправен пред цяла вечност на страдания, горчиво разкайващ се за греховния живот, довел го дотук.

Господ да ми е на помощ.

Но Бог имаше други грижи на главата, праведните, над които да бди, и Темпъл не се заблуждаваше, че е един от тях. Не и след събитията от предишната вечер.

Болеше го навсякъде. Одеялото беше усукано около голите му крака. Откъм тавана се чуваше тихото жужене на муха. Слънцето се прокрадваше иззад завесите на прозореца, а отвъд него — шумът на пробуждащия се Крийз. Сега си спомни защо беше спрял пиенето. Това, което не можеше да си спомни обаче, беше откъде му хрумна идеята, че си струва да започне отново.

Гърленото насечено хъркане, което го беше събудило, го накара да примижи като от болка. Успя да надигне леко глава и видя Шай коленичила на пода, превита над нощното гърне. Като изключим един ботуш и надиплен над него панталон, беше чисто гола. При всеки напън за повръщане ребрата й изпъкваха рязко. Сноп светлина от прозореца падаше върху едната й плешка и тя се белееше ослепително ярка. На нея имаше белег от изгорено, който приличаше на обърната наопаки буква.

Тя се изправи, извърна вкопани насред тъмни кръгове очи и изтри с опакото на ръката си една проточила се от устата й лига:

— Целувка?

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Темпъл, беше неописуем с думи прости. Смях, оригване и стон в едно. И след сто опита нямаше да го докара отново същия. Всъщност защо му бе да го прави?

— Трябва ми въздух. — Шай вдигна панталона си, но не закопча колана и докато тътреше крака към прозореца, той се смъкна отново под задника й.

— Недей — изхленчи Темпъл, но това не беше достатъчно да я спре. Налагаше се да стане от леглото, а това за момента изглеждаше немислимо.

Тя дръпна рязко завесите и отвори прозореца, а Темпъл направи вял опит да засенчи очите си от безмилостната светлина.

Шай започна да тършува под другото легло, като не спираше да ругае. Когато се изправи, Темпъл не можа да повярва на очите си. Тя държеше бутилка алкохол с четвърт от съдържанието й все още в нея. Измъкна със зъби тапата и седна на леглото, събирайки кураж, все едно й предстоеше гмуркане в леденостудена вода.

— Няма да…

Шай надигна бутилката, отпи и запуши устата си с опакото на ръката. Стомахът й се сгърчи и тя се оригна, потрепери с изкривено в гримаса лице и му предложи бутилката.

— Искаш ли? — попита с пресипнал глас.

На Темпъл му се доповръща само при вида на бутилката.

— За бога, не.

— Друго не помага.

— Значи, лечението за наръгване с нож е ново наръгване?

— Веднъж почнеш ли да ръгаш, няма спиране.

Тя навлече ризата си и след като закопча няколко копчета, установи, че бяха накриво и ризата й виси отпред, отказа се и се свлече в леглото. Темпъл не беше сигурен дали някога е виждал по-изтерзан и смазан човек дори в огледалото.

Замисли се дали да не се облече. Някои от калните парцали на пода подозрително наподобяваха частите от новия му костюм, но не можеше да е сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. Насили се да седне в леглото и спусна едва-едва крака на пода, сякаш бяха пълни с олово. Когато се убеди, че стомахът му няма да се разбунтува, вдигна глава към Шай:

— Ще ги намериш, знаеш това, нали?

— Как да знам?

— Защото никой не заслужава повече сполука от теб.

— Не знаеш какво заслужавам аз. — Тя се изтегна на лакти с потънала между кльощавите си рамене глава. — Не знаеш какво съм правила.

— Не си представям нещо по-лошо от това, което направи с мен вчера вечерта.

Тя не се засмя. Гледаше покрай него с вперени в нищото очи.

— Когато бях на седемнайсет, убих едно момче.

Темпъл преглътна тежко:

— Е, добре, може да е по-лошо.

— Избягах от фермата. Мразех я. Мразех онази кучка, майка ми. Мразех това копеле, доведения ми баща.

— Лам?

— Не, този преди него. Майка ми смени няколко. Имах глупавата идея да отворя магазин. Нещата се объркаха още от самото начало. Не исках да убивам момчето, но се изплаших и го рязнах. — Тя прокара замислено пръст под брадичката си. — Не спря да кърви.

— Заслужаваше ли си го?

— Да, предполагам. Е, получи си го, нали така? Но той имаше семейство. И те ме погнаха, а аз хукнах да бягам. Огладнях, започнах да крада. — Тя продължи да нарежда монотонно. — След време започнах да мисля, че така и така никой не ти дава шанс в този живот, че взимането на неща е къде по-лесно от създаването им. Събрах се с много пропаднали хора и успях да ги завлека още по-ниско. Започнаха грабежи, още убийства. Едни може би си го заслужаваха, други може би не. В крайна сметка, получава ли някой каквото заслужава?

Темпъл се замисли за Кадия.

— Признавам — каза той, — в това отношение Бог е голямо копеле.

— Накрая из половин Близка страна висяха афиши за залавянето ми. Дим, така ме наричаха, все едно бях някакво страшилище. Обявиха и награда за главата ми. — Устните й се извиха назад. — Хванаха някаква жена и я обесиха вместо мен. Дори не приличаше на мен, но тя умря, а аз се отървах безнаказано и дори не знам защо стана така.

В стаята настъпи тягостно мълчание. Шай надигна бутилката и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше трудно. Изправи се задъхана, с насълзени очи. Сега беше моментът Темпъл да измънка някакво извинение и да си плюе на петите. Навремето в този момент вратата вече щеше да се затръшва зад гърба му. В края на краищата дългът му към нея беше изплатен, а това беше много повече, отколкото бе постигал при кое да е от предишните бягства. Но той осъзна, че този път не искаше да тръгва.

— Ако очакваш да споделя ниското ти мнение за себе си, боя се, че не мога да го направя. Явно си правила грешки.

— Наричаш това грешки?

— Много глупави, но да, грешки. Ти не си избрала злото сама.

— Кой въобще избира злото?

— Аз. Подай бутилката.

— Какво е това сега? — попита тя и му подхвърли бутилката. — Надпревара на кого му е по-кофти миналото?

— Да. И аз печеля. — Темпъл затвори очи и надигна бутилката. Пареше, задави се, но успя да преглътне. — След като жена ми умря, в продължение на година бях най-окаяният пияница, който можеш да си представиш.

— Виждала съм много окаяни типове.

— Тогава си представи някой още по-изпаднал. Мислех, че не мога да падна по-ниско, но когато станах юрист на наемническа дружина, открих, че съм сбъркал. — Той вдигна бутилката за наздравица. — Дружината на Милостивата ръка, под командването на генерал Никомо Коска! О, славно братство! — Темпъл отпи отново. Почувства се приятно, по неестествено отвратителен начин, като при чопленето на коричката на рана.

— Звучи примамливо.

— И аз така си мислех.

— Не беше ли?

— Най-противната сбирщина от човешка измет, която си виждала.

— О, виждала съм доста противни типове.

— Тогава си представи още по-противни. В началото вярвах, че има основателни причини за това, което правеха. Правехме. После си казах, че има просто причини. След това знаех, че това не са дори нищожни причини, но продължих да го правя, защото бях прекалено голям страхливец, за да спра. Бяхме изпратени в Близка страна да търсим бунтовници. Един приятел се опита да спаси някакви хорица. Беше убит. Те също. Избиха се един друг. Но както винаги аз успях да се изнижа. И какъвто съм страхливец, побягнах. После паднах в една река и по причини известни само нему, Бог изпрати една добра жена да измъкне безполезния ми труп от водата.

— Държа да те поправя, Бог изпрати престъпница и убийца да го направи.

— Е, мамка му, колко неведоми са пътищата му понякога. Не мога да кажа, че ми допадна от самото начало наистина, но започвам да мисля, че Бог изпрати точно каквото ми трябваше. — Темпъл се изправи. Не беше лесно, но успя. — Имам чувството, че цял живот бягам. Може би е време да спра. Или поне да опитам. — Седна до нея и изскърцването на пружините го преряза като нож. — Не ме интересува какво си правила. Длъжник съм ти. Вече само за живота си, но все пак. Позволи ми да остана. — Остави празната бутилка, облиза палец и показалец и приглади брадата си. — Бог да ми е на помощ, но сега ще приема онази целувка.

Тя го изгледа изпод премрежени клепачи. Всеки цвят по лицето й не беше както трябва — кожата леко прежълтяла, очите леко кървясали, устните посинели.

— Сериозно?

— Наречи ме глупак, но не мога да пропусна жена, способна да напълни цяло гърне с повръщане, без да изпръска и капка отстрани. Избърши си устата и ела насам.

Той се примъкна към нея. Отвън в коридора нещо изтропа. Устните й потрепнаха във вяла усмивка. Тя се наведе към него и косата й погъделичка раменете му. Дъхът й миришеше лошо, но на Темпъл му беше все едно. Топката на вратата се завъртя и изтрака и Шай изрева с пълно гърло — толкова отблизо и така пресипнало, че Темпъл имаше чувството, че му разцепват главата с брадва:

— Сбъркал си шибаната стая, кретен такъв!

Противно на очакваното, вратата се отвори и в стаята влезе мъж. Висок, с късо подстригана коса и добре облечен. Проницателните му очи обходиха бавно стаята, сякаш влизаше у дома си, и суровото изражение на лицето му се смени със смесица от раздразнение и учудване от факта, че някой я е използвал с такова предназначение.

— Мисля, че съм уцелил точната стая — каза той и от двете му страни се появиха други двама мъже. Нямаха вида на хора, които човек с радост би посрещнал където и да е, най-малко неканени в стаята му. — Чувам, че ме търсиш.

— Кой си ти, бе, мамка му? — изръмжа Шай и погледът й се стрелна към ъгъла, където на пода, прибран в канията, лежеше ножът й.

Новодошлият се усмихна като фокусник, преди да направи най-невероятния трик на света.

— Грега Кантлис.

Няколко неща се случиха едновременно. Шай хвърли бутилката към вратата и скочи към ножа на пода. Кантлис се хвърли към нея, а двамата зад него се сбутаха в рамката на вратата.

Темпъл се хвърли към прозореца.

Край на бягането ли? Как не. Преди да осъзнае какво точно ставаше, вече беше навън. Стовари се с панически писък в студената кал и миг по-късно беше на крака и препускаше чисто гол по главната улица. В повечето градове това щеше да е крайно неприемливо, но в Крийз дори не минаваше за нещо особено. Чу някой да крещи зад него и ускори темп. Краката му се хлъзгаха, главата му кънтеше с такава сила, че се замисли дали за всеки случай да не я стисне с ръце. Отпред изплува фасадата на „Храма на зара“.

Когато го видяха, биячите на входа се ухилиха, после свъсиха вежди и накрая, когато изкачи тичешком стълбите, го сграбчиха от двете страни.

— Кмета има политика по отношение на панталоните…

— Трябва да видя Лам. Лам!

Единият го фрасна с юмрук в устата. Главата му се лашна назад и той залитна към рамката на вратата. Уж знаеш какво предстои, но юмрукът в лицето някак винаги успява да те свари неподготвен.

— Лам! — изкрещя отново и прикри главата си с ръце. — Ла… оуу.

Юмрукът на другия бияч се заби в корема му и го преви на две. С изкаран въздух Темпъл се свлече на колене и от устата му заизлизаха кървави балончета слюнка. Докато се наслаждаваше безмълвно на камъните под носа си, един от биячите го сграбчи за косата и започна да го изправя, като същевременно вдигаше юмрук, готов да го стовари отново в лицето му.

— Остави го на мира. — За най-голямо облекчение на Темпъл жилестата ръка на Савиан сграбчи юмрука на бияча във въздуха. — Той е с мен. — Той подхвана Темпъл под мишницата, изправи го на крака и го повлече към вратата. Докато влизаха, свали палтото си и го наметна през раменете на Темпъл. — Какво става, по дяволите?

— Кантлис — изграчи Темпъл, докато куцаше през игралната зала и размахваше немощно ръка назад към вратата. Успяваше да си поеме въздух само за по една дума накуп. — Шай…

— Какво става? — Лам се зададе надолу по стълбите откъм стаята на Кмета. Беше бос, с наполовина закопчана риза и за момент Темпъл се зачуди защо идва оттам, но после видя меча в ръката му и се изплаши, а малко след това видя изражението на лицето му и то го изплаши още повече.

— Кантлис… при Камлинг… — успя да изпелтечи.

Лам остана за момент на място с широко облещени очи, после тръгна към вратата, разбутвайки биячите от пътя си. Савиан го последва.

— Всичко наред ли е? — Кмета стоеше на балкона пред стаята си. Беше облечена в гуркулски халат. Шията й беше оголена и Темпъл видя блед белег, точно над ключиците й. Примига неразбиращо, замисли се дали Лам не е бил там горе с нея, после, без да отговори, придърпа палтото на Савиан около себе си и на свой ред забърза към вратата. — Сложи си панталон! — провикна се зад него Кмета.

Когато най-после изкачи с мъка стълбите към странноприемницата на Камлинг, Лам вече стоеше пред бара, държеше с една ръка съдържателя й почти преметнат отгоре, а в другата стискаше меча.

— Те просто я извлякоха навън! Белия дом, може би, нямам представа, не е моя работа! — изквича отчаяно Камлинг.

Лам изблъска съдържателя настрани и застана задъхан пред бара. После постави внимателно меча на плота, подпря бавно длани пред него и пролуката, оставена от липсващия му пръст, зейна върху лъскавото дърво. Савиан обиколи от другата страна, изблъска безцеремонно Камлинг от пътя си, взе една прашна чаша от най-горния рафт, после бутилка, издуха прахта от чашата и издърпа тапата.

— Ако имаш нужда от още едно рамо, имаш моето — изръмжа, докато наливаше.

Лам кимна, после добави:

— Да знаеш обаче, че това може да се окаже вредно за здравето.

Савиан се разкашля и побутна чашата към него:

— Аз и бездруго съм развалина.

— Какво ще правиш? — попита Темпъл.

— Ще изпия едно. — Лам вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Обраслата му с побеляла брада адамова ябълка подскочи рязко. Савиан килна бутилката и напълни отново чашата му.

— Лам! — Лорд Ингълстад влезе с леко олюляваща се походка. Беше пребледнял, а жилетката над ризата му — лекьосана. — Той каза, че ще те открия тук!

— Кой каза?

Ингълстад се изкикоти нервно и подхвърли шапката си на плота. Няколко кичурчета щръкнаха право нагоре от главата му.

— Странна работа. След веселбата при Маджуд отидох да поиграя карти при Папа Ринг. Съвсем изгубих представа за време и в един момент, да си призная, бях малко притеснен финансово, някакъв господин дойде да говори с Папа Ринг, а той идва при мен и ми казва, че мога да забравя за дължимото, ако ти предам съобщение.

— Какво съобщение? — Лам пресуши втората чаша и Савиан я напълни отново.

Ингълстад присви замислено очи и се загледа в стената:

— Каза, че твой приятел му е на гости… и че той много иска да се представи като добър домакин… но за целта ти ще трябва утре вечер да целунеш калта. Каза също, че ще падаш, така или иначе, затова по-добре да го направиш доброволно и така двамата с приятеля ти ще може да си тръгнете от Крийз по живо по здраво. Каза, че ти дава думата си. Настоя изрично да ти предам това. Така че имаш думата му.

— Хм, какъв късметлия съм само — отвърна Лам.

Лорд Ингълстад примижа към Темпъл, сякаш току-що бе забелязал странното му облекло:

— Май някои хора са имали по-тежка нощ и от мен.

— Можеш ли да отнесеш обратно моето съобщение? — попита Лам.

— Смея да твърдя, че няколко минути повече с нищо няма да се отразят на гнева на лейди Ингълстад. Мъртъв съм, така или иначе.

— В такъв случай предай на Папа Ринг, че ще се погрижа думата му да е на сигурно място, чиста и непокътната. А също, че се надявам той да направи същото с госта си.

Благородникът се прозя и нахлупи шапка:

— Загадки, загадки. Е, време е за лягане! — Той излезе с бодра крачка.

— Какво ще правиш? — прошепна Темпъл.

— Някога щях да връхлетя там, без дори да се замисля за последствията, и щях да се омажа до лактите в кръв. — Лам взе чашата и се загледа в нея. — Но баща ми винаги казваше, че търпението е най-голямата добродетел. Човек трябва да е реалист за тези неща. Трябва.

— Е, какво тогава ще направиш?

— Ще изчакам. Ще помисля. Ще се приготвя. — Лам гаврътна поредната чаша и оголи зъби. — После ще се омажа до лактите в кръв.