Джо Абъркромби
Червена страна (41)

Цената

Шай потопи шепи във водата, наплиска лицето си и простена — беше леденостудена, една идея преди замръзване. Разтри уморените си клепачи, насинените си скули и разцепените си устни. Остана за момент наведена над легена, загледана в разкривения от капките вода от лицето си образ. Водата беше порозовяла от кръв. Не можеше да каже откъде точно беше потекла този път. През последните няколко месеца приличаше в лицето на боец от ямите за залози. Само дето не беше спечелила още нищо от двубоите.

Едната й ръка още носеше стария спираловиден белег от въжето, другата — прясната рана от ножа на кантика с избили над превръзката червени петна. Дланите й бяха надрани и от двете страни, ноктите — изпочупени, кокалчетата — ожулени. Опипа с пръст белега под ухото си — спомен от духовете в равнината. Почти успя да отреже ухото й — скъп спомен от срещата им. Опипа подутините и коричките на зарастващите рани по главата си, драскотините по лицето си, част от които дори не помнеше откъде бяха. Изпъна рамене и разкърши гръб — болките от безброй синини и драскотини се сляха в хор от тънки грозни гласчета.

Надникна през прозореца и се загледа в децата на улицата. Маджуд им беше намерил нови дрехи — тъмен костюм и риза за Пит, зелена рокля с дантели по ръкавите за Роу. По-хубави, отколкото тя някога им беше купувала. Ако не бяха обръснатите им глави, спокойно можеха да минат за децата на някой богаташ. Кърнсбик сочеше новата си огромна постройка и обясняваше ентусиазирано, Роу гледаше и слушаше, Пит подритваше камък в калта.

Шай подсмръкна, преглътна тежко и пак наплиска лицето си с вода. Не плаче, щом очите й са мокри, нали така? Сега трябваше да скача от радост. Въпреки нищожния шанс за успех, въпреки трудностите и опасността беше успяла да ги върне обратно.

Но единственото, за което мислеше в момента, беше цената, на която постигна това.

Убитите. Някои щяха да й липсват, други — не. Някои би нарекла злодеи, но никой не смята себе си за зъл, нали така? Въпреки всичко бяха хора, мъртви хора. Вече не можеха да сторят добро, да поправят злините. Хора, създавани с години и заличени от този свят за секунди — обратно в пръстта. Санджийд и духовете. Папа Ринг и главорезите му. Уердинур и драконовите хора. Лийф — заровен в равнината, Грега Кантлис — танцуващ танца на обесения, Бракио — надупчен със стрели…

Зарови лице в кърпата и започна да търка така, сякаш можеше да ги изтрие от главата си. Знаеше, че не може, бяха загнездени дълбоко вътре в нея. Татуирани по кожата й като девизите по ръцете на Корлин.

Нейна ли беше вината? Тя ли бе подритнатото камъче, което дава началото на свлачището? Или вината беше на Кантлис? На Уердинур? Лам? На всички тях? Главата я заболя от напразни опити да проследи своята нищожна нишка в този гоблен от събития и случки. Лута се трескаво като златотърсач с леген в ръце, незнаещ от коя страна на потока да започне. Същият успех, като да чоплиш коричката на рана. И въпреки това сега, когато всичко беше зад гърба й, не можеше да спре да поглежда назад.

Докуца до леглото и старите пружини изскърцаха под нея. Обгърна раменете си с ръце. Образите наизскачаха в главата й — живи, сякаш всичко ставаше отново — и тя стисна очи и потрепери.

Кантлис блъска главата й в крака на масата. Ножът й потъва в нечие тяло. Някой ръмжи в лицето й. Неизбежни неща, трябваше да ги направи. Бори се с обезумелия дух. Лийф на земята, без уши. Главата на Санджийд хвръква от раменете му — туп! Или те, или тя. Момичето, което прониза със стрела, на годините на Роу. Стрелата й се забива в тялото на коня, ездачът му изхвърча от седлото и се премята по земята. Нямаше избор, никакъв избор. Лам я запраща в стената. Черепът на Уердинур се разцепва — храс! Полетът от покрива на фургона…

На вратата се почука, тя се сепна и изтри очи в превръзката на ръката.

— Кой е? — Опита се да прозвучи като всяка друга сутрин.

— Адвокатът ви. — Темпъл отвори вратата с онази убедителна откровена усмивка, за която никога не беше сигурна дали е престорена. — Добре ли си?

— И по-леки времена съм имала.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Предполагам, малко е късно да те помоля да държиш фургона на пътя.

— Да, малко. — Той седна на леглото до нея. Не изпита неудобство от присъствието му. Сигурно след всичко, през което преминаха двамата, неудобството вече не съществуваше помежду им. — Кмета иска да си вървим. Били сме й на лош късмет.

— Няма как да не се съглася с нея. Изненадана съм, че не те е убила още.

— И утре е ден.

— Трябва ми още малко време — каза Шай и изпъшка, докато вкарваше крак в ботуша си. Искаше да види колко ще я боли глезенът. Оказа се достатъчно, че да я откаже от идеята. — Само докато Лам се върне.

Замълчаха. Темпъл не каза: „Наистина ли мислиш, че някога ще се върне?“. Просто кимна, все едно връщането на Лам беше сигурна работа, също като изгрева и залеза. Беше му благодарна за това.

— И накъде тръгвате, когато се върне?

— Това е въпросът. — Новият живот на запад не изглеждаше по-различен от стария. Нямаше преки пътища към забогатяване или поне не такива, по които жена с малко мозък в главата си би поела. Не беше и място за деца. Никога не си беше представяла, че животът във фермата може да се окаже удобното решение, но сега просто сви рамене. — Близка страна, мисля. Тежък живот, но аз по-лек не знам.

— Чувам, че Даб Суийт и Плачеща скала събират задруга за обратния път. Маджуд тръгва с тях — по работа в Адуа. Лорд Ингълстад също.

— Ако се появят духовете, жена му ще ги избие с укорителни погледи.

— Тя остава. Чух, че купила странноприемницата на Камлинг направо без пари.

— Браво на нея!

— Потеглят на изток до седмица.

— Сега? Преди да се е оправило времето?

— Суийт каза, че сега било най-подходящо, преди снеговете да почнат да се топят и реките да придойдат. А също и преди духовете да са се разбунили.

Шай въздъхна дълбоко. Година-две в леглото щяха да й дойдат добре, но животът рядко й сервираше каквото бе поръчала.

— Може би и аз ще тръгна.

Темпъл я погледна изпод вежди, без да извръща глава. Беше леко напрегнат.

— Може би… и аз да дойда?

— Не мога да те спра, нали?

— А искаш ли да ме спреш?

Шай се замисли.

— Не. Кой знае, може да ни потрябва някой да язди зад стадо. Да изскача през прозорци по гол задник. Да обърне на пътя фургон, пълен със злато.

Темпъл изпъчи гърди:

— За твой късмет аз съм специалист и по трите. Ще кажа на Суийт, че и аз тръгвам. Предполагам, възможно е той да не оцени така високо уменията ми като теб… може да се наложи да си платя за мястото в задругата.

Двамата се спогледаха.

— Пари ли не ти достигат?

— Ми ти не ми остави много време да се подготвя. Нямам друго освен дрехите на гърба си.

— За твой късмет аз винаги съм насреща. — Тя бръкна в джоба си и извади няколко от древните златни монети, които беше взела от фургона. — Това ще стигне ли?

— Убеден съм. — Темпъл хвана монетите с два пръста, но Шай не ги пусна.

Погледна я.

— Опитваш се да се заяждаш с мен, така ли?

— Няма нужда, удава ми се и без да опитвам. — Тя пусна монетите.

— Предполагам, човек трябва да се придържа към това, в което го бива. — Усмихна се, подхвърли с нокътя на палеца си една от монетите и я улови във въздуха. — Изглежда, мен най ме бива да дължа пари.

— Слушай какво. — Шай грабна бутилката от масичката до леглото и я напъха в джоба си. — Ще ти платя една марка да ми помогнеш надолу по стълбите.

Навън ръмеше. Ситните капчици падаха кафяви на фона на бълващите комини на Кърнсбик. Темпъл я заведе до парапета на верандата и тя се подпря с една ръка. Странна работа. Не искаше да се пусне с другата от него.

— Скучно ми е — каза Пит.

— Един ден, млади момко, ще откриеш какъв лукс е скуката. — Темпъл му подаде ръка. — Искаш ли да ми помогнеш да открием онзи прославен скаут, Даб Суийт? Някой от нас може да получи бисквита, докато го търсим. Наскоро се сдобих с малко пари.

— Добре. — Темпъл качи момчето на раменете си и препусна надолу по стълбите.

Пит се тресеше и се заливаше от смях.

Темпъл го биваше с децата. Очевидно повече от нея. Шай докуца до пейката покрай стената и се отпусна тежко отгоре й. Опъна болния си крак напред и се облегна. Изпъшка, докато мускулите й се отпускаха бавно, и извади тапата от бутилката с така приятния за ухото и изпълващ устата със слюнка звук — поп! Ооо, удоволствието от това да седиш и да не правиш нищо. Реши, че беше заслужила малко почивка.

Последните няколко месеца бяха тежки.

Свали бутилката и се загледа в улицата. Алкохолът пареше по напуканите й устни, но това далеч не й беше неприятно. От пелената на дъжда и дима от комините изплува ездач. Прегърбен на две на седлото на пристъпящия едва-едва кон. Когато наближи, Шай можа да го огледа — едър, стар, пребит и насинен. Палтото му беше скъсано и цялото в кал и сажди. Нямаше шапка, а късата му посивяла коса беше сплъстена на главата от дъжд и засъхнала кръв. Лицето му, подуто и насинено, беше покрито с чернилка, ожулено и надрано.

Шай отпи от бутилката.

— Чудех се кога ще се появиш.

— Вече можеш да спреш да се чудиш — каза Лам, докато спираше коня отпред. Животното и бездруго не даваше вид, че може да измине и крачка повече. — Децата добре ли са?

— Колкото бяха и преди.

— Ами ти?

— За добре не знам, но още мърдам. Ти?

— Криво-ляво. — Стисна зъби и се свлече с мъка от коня. Не си направи труда да го върже. — Едно се знае за мен… винаги оцелявам. — Изкачи тежко стъпалата, притиснал ребрата си с едната си ръка. Погледна пейката, после меча на кръста си и осъзна, че нямаше да се получи, и започна да се бори с катарамата на колана. Кокалчетата и на двете му ръце бяха разранени до кръв, а два от пръстите му бяха превързани заедно.

— Мътните… да… го…

— Дай на мен. — Шай се пресегна и разкопча катарамата.

Лам изтегли ножницата от колана и той увисна. Огледа се къде да го остави, отказа се, хвърли го на дъските, тръшна се на пейката до нея и протегна бавно напред крака.

— Савиан? — попита тя.

Лам поклати глава едва-едва, сякаш вратът му беше скован и не можеше да я помръдне повече.

— Къде е Коска?

— Няма го. — Шай му подаде бутилката. — Темпъл го изадвокатства.

— Изадвокатства?

— С малко помощ от Кмета и една последна и неочаквано добре изиграна роля.

— Да не повярваш. — Лам отпи голяма глътка, изтри устните си, загледан в отсрещната страна на улицата. Няколко къщи по-надолу от фабриката на Кърнсбик, над вратата на някогашна игрална зала, окачваха табела: „Банка Валинт и Балк“. Отпи отново. — Времената се менят.

— Чувстваш ли се изостанал от тях?

Той извърна бавно към нея очи — кървясали и почти затворени от отоци — и й върна бутилката.

— От много отдавна.

Останаха загледани един в друг като оцелели в лавина.

— Какво стана, Лам?

Той отвори уста, сякаш се чудеше откъде да започне, после сви рамене. Изглеждаше по-смазан от умора и по-пребит и от нея.

— Има ли значение?

— Ако няма нищо за казване, не си прави труда — тя надигна бутилката.

— Не. Мисля, че няма.