Томас Енгер
Фантомна болка (92)

89

Тихо е. Турлайф не смее да диша. Поглежда ножа. Чувства тежестта му. Никога преди не е държал нож по този начин. Никога преди не си е представял как атакува някого с нож. Самата идея да намушка човешко същество го изпълва с отвращение. Но после си казва: „Правил си го преди. Вече уби човешко същество. Направи го, за да защитиш семейството си. Сега трябва да го направиш отново, този път, за да защитиш себе си.“

Турлайф накланя глава. Стъпките спират пред хижата. „По дяволите“ — мисли си той. По някакъв начин мъжът е открил, че негов приятел притежава хижа в околността. Турлайф издишва и чака. Капка пот се стича по челото му и спира на веждата. Вдига тениската си и я избърсва, след което подсушава дръжката на ножа и отново го хваща.

Чува как вратата се отваря.

Подът изскърцва.

Всеки удар на сърцето му отеква в главата му, заглушавайки всякакви мисли. Турлайф затваря очи и чува шумолене на дрехи. Леки стъпки. Контролирано дишане. Опитва да се съсредоточи. Казва си, че когато дойде подходящият момент, трябва да удари без страх и колебание.

Стъпките спират пред вратата, зад която се крие. Турлайф не смее да диша. Втренчва се в дръжката на вратата. Тя бавно се накланя надолу. Вратата се отваря. Турлайф се дръпва назад, скрит зад нея. Вижда ръка. Ръка, която не държи оръжие. В този миг Турлайф атакува с цялата сила, на която е способен. Той замахва зад вратата и усеща как ножът се забива и потъва. Някой изкрещява. Турлайф опитва да повтори удара, но железни пръсти се обвиват около китката му. Те го издърпват от скривалището му и той се изправя лице в лице с мъжа с конската опашка. Вижда, че ножът се е забил в рамото му и от черното кожено яке блика кръв. Напряга цялата си сила, стиска зъби и опитва отново да замахне с ножа, но мъжът е твърде силен. Все пак Турлайф успява да го изрита по пищяла, но той дори не помръдва. Само изръмжава ядосано и избутва ножа далече от себе си. Турлайф отчаяно се опитва да открие някакъв допълнителен запас от енергия, но усеща, че резервоарът му е почти празен. Мъжът го избутва навътре в спалнята. Турлайф се опитва да противодейства, но мъжът го изтласква още назад и извива китката му. Болката е силна и остра. Турлайф се опитва да устои на натиска и да пренебрегне агонията, но не може. Има чувството, че ръката му всеки момент ще бъде откъсната. Изпуска ножа и той пада на пода.

Турлайф чувства погледа на мъжа върху себе си — той е леденостуден и враждебен. В следващия миг усеща удар в стомаха, който му изкарва въздуха. Той се превива, след което идва втори удар, този път в тила. Краката му се подкосяват и той пада на колене. Остава в тази поза, опитвайки се да си поеме въздух. Най-накрая успява.

Капки кръв се стичат по врата и гърба му. Чува други стъпки, но не и гласове. Спалнята се изпълва с хора. Турлайф вдига глава и вижда двама мъже, които изглеждат като източноевропейци.

— Кървиш — казва един от тях.

— Разбира се, че кървя — отговаря мъжът с конската опашка.

Турлайф все още е на колене и диша тежко. Оглежда се за ножа, но той е твърде далече.

„Това беше краят — мисли си той. — Вече няма връщане назад.“

— Изведете го навън — заповядва мъжът. — И почистете кръвта. По дяволите!

Над Турлайф се спуска сянка. Един от мъжете се е надвесил над него. Турлайф затваря очи, очаквайки остър удар в главата или врата или може би пръсти, обвиващи се около гърлото му. Но мъжът му помага да се изправи. Турлайф отваря очи и вижда, че е по-висок от него.

— Ела с мен — нарежда мъжът.

Турлайф му позволява да го изведе в коридора. Мъжът с конската опашка тръгва след тях.

— К-къде отиваме? — заеква той.

Нито един от двамата не отговаря. Скоро Турлайф излиза навън и вдишва от хладния нощен въздух. Звездите над главата му блещукат.

— Какво искаш да правим с него? — пита ниският мъж.

Турлайф вижда как мъжът с конската опашка се оглежда, след което погледът му се насочва към планината. Кимва натам.

— Шегуваш се?

— Не — отговаря той и се мръщи. Хваща се за рамото и между пръстите му бликва кръв.

Изчакват и третия мъж да излезе от хижата. Въпреки оскъдната светлина, Турлайф вижда напоената с кръв хавлиена кърпа в найлоновия плик, който той носи.

— Трябва да го довършите без мен. Междувременно аз ще се погрижа за това — казва мъжът с конската опашка и сочи рамото си.

Турлайф поглежда примирено към планината. Ако се съсредоточи, може да види лицето на Пол. Синът му се усмихва щастливо, с блеснал поглед. Юлие стои до него, също усмихната. Тя му маха, точно както в детската градина. Зад тях стои Елизабет и тя също изглежда щастлива, красива и прекрасна. Държи картичката, която й е подарил на първата им среща. Първият символ на любовта им — голямо червено сърце. Картичка без надпис. Ето го и онзи овчар с неговите проклети кучета. Но Турлайф знае, че замерването с камъни няма да му помогне сега.

Образите бавно изчезват. Турлайф поглежда към луната… или слънцето? Може би… може би това е Мароко?

„Да, Мароко е“ — мисли си той.

И е напълно убеден, че наистина можеш да обичаш някого от такова голямо разстояние.