Томас Енгер
Фантомна болка (40)

37

Връзката ключове, която му е дала главната редакторка Ида Каролине Увесен, дрънчи в ръцете на Хенинг. Един от тях влиза в ключалката на складовото помещение в мазето, където са натрупани излишните офис мебели — поне докато някой не намери подходящо място за нея.

— Най-вероятно ще остане там завинаги — отбелязала е Ида.

Тя няма представа къде са записите на Хенинг. По време на ремонта е царял истински хаос и твърде много хора са участвали в изнасянето на мебели от офиса. Впечатлението за хаос е подсилено, когато той влиза в стаята, задръстена до тавана със столове, бюра, стари компютри, кутии с жици и кабели, мишки и клавиатури, папки и лавици, шкафове и монитори.

Хенинг премества един стол, добира се до първото бюро и отваря чекмеджетата едно по едно. Всички са празни. Бюрата са идентични, така че той няма друг избор, освен да ги претърси всичките, надявайки се, че ще извади късмет. Проправя си път и започва. Скоро навлиза в ритъм, отваряйки и затваряйки чекмеджета. Но без резултат.

„Може би първо са изпразнили чекмеджетата“ — мисли си той. Затваря очи и си представя, че е човекът, извадил касетките със записите от бюрото му. Може би ги е сложил в отделна кутия? Може би дори ги е облепил с тиксо? Хенинг отваря очи и открива кашоните, натъпкани с вещите, извадени от бюрата и шкафовете. Но скоро осъзнава, че те са били пълнени на произволен принцип. Трябват му десет минути, за да прерови всичките и да установи, че в тях няма никакви аудиокасети.

Отново се оглежда. В ъгъла зад кашоните вижда нелакирана чамова полица, отрупана със стари канцеларски материали, листове хартия с логото на „Новините 123“, пликове, химикалки и дори чадъри и бели тениски. Хенинг си проправя път до полицата, прескачайки един прашен компютър, след което започва да разглежда предметите на рафта, който е на нивото на очите му. Нищо интересно. Застава на пръсти и сваля една кутия от най-горния рафт. Но когато го прави, тя се продънва и съдържанието й се изсипва в краката му. Той се навежда и усеща остра болка в кръста и хълбоците си. Това е болка, която понякога се връща, за да му напомни нещо, което никога няма да забрави — хлъзгавото перило и фаталния плочник два етажа по-надолу. Хенинг стиска зъби и започва да рови в боклука около краката си. Празен бележник. Записки от Норвежката конференция за разследваща журналистика. Компютърна мишка. Три химикалки. Две полупразни кутии с кламери… и купчина аудиокасети, завързани с жълто тиксо. Инициалите ХЮ са изписани с маркер отстрани, заедно с въпросителен знак.

Хенинг се усмихва доволно. „Значи все пак някой ги е прибрал“ — мисли си той и преброява осем касети, като всяка съдържа около четири часа записи. Веднага осъзнава, че няма да може да се концентрира върху нищо друго, докато не ги изслуша всичките. Може би трябва да помоли Хайди Шус за два дни отпуска.

Мобилният му телефон прекъсва мислите му. На екрана пише „Неизвестен номер“, но Хенинг вдига.

— Туре Пули се обажда. Улсвик ми каза, че си искал да говориш с мен.

Хенинг се изправя и болката в кръста отново го прорязва.

— Да. Благодаря, че се обади.

Той се опитва да подреди мислите си, но накрая задава първия въпрос, който се появява в главата му:

— От къде се познаваме?

Минават няколко секунди, но Пули не отговаря.

— Първият път, когато говорихме по телефона, ти ме попита дали те помня. Това не е въпрос, който ще зададеш на човек, с когото никога преди не си говорил. Но аз не си спомням някога да сме се срещали. Не помня нищо от седмиците преди смъртта на сина ми. Затова се чудех дали не сме се запознали малко преди пожара в апартамента ми. Така ли е?

Секундите минават, а Хенинг става все по-напрегнат.

— Някъде четох, че не обичаш да даваш интервюта, Пули. Може би съм се опитвал да си уредя интервю с теб? Това ли е била причината?

Пули не отговаря.

— Може би съм работил върху случай, свързан по някакъв начин с теб?

Тишина.

— Защо си бил пред апартамента ми онази нощ?

Пули въздъхва.

— Не мога да ти кажа нищо за това, Юл.

— Защо не?

— Просто не мога. Тук подслушват телефонните разговори.

— Не ми пука за това.

— Да, но на мен ми пука.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да не ти пука.

Пули въздъхва. Същото прави Хенинг, докато Пули обмисля отговора си.

— Не мога да ти кажа по телефона — отвръща накрая той.

— Тогава ми отговори на този въпрос: от къде знаеше, че съм отново на работа?

Тишина.

— Супер — изсумтява Хенинг. — Този случай не ме интересува. Късмет с обжалването.