Томас Енгер
Фантомна болка (31)

28

„Слава богу, че е почти обяд“ — мисли си Турлайф Бренден и се хваща за стомаха, който в последно време му създава неприятности. Надява се, че не е някакъв вирус.

Компютърът му съобщава за току-що получен имейл. Турлайф минимизира уеб страницата, която разглежда, и кликва върху служебната си поща. Не разпознава изпращача, но това, което е изписано в полето „Относно“, го кара да отвори писмото.

„Елизабет — проучване“.

Към имейла е приложена снимка. Той я сваля. Появява се Елизабет, разговаряща с човек, обърнат в профил. Тя е вдигнала едната си ръка, но не достатъчно високо, за да скрие лицето си, както често прави, когато обяснява нещо. В долния десен ъгъл на снимката е изписана датата.

Очите на Турлайф се разширяват. Била е направена вчера. Сигурно това е интервюто за рубриката „Вашето мнение“ — мисли си той. Мъжът, с когото разговаря Елизабет, носи черно яке и тъмни панталони. Няма отличителни белези, с изключение на високия ръст и конската опашка. Изглежда поне две глави по-висок от нея. Защо някой му е изпратил тази снимка?

Турлайф понечва да звънне на Елизабет, за да я пита дали и тя е получила снимката, когато вижда имейл адреса на изпращача: [email protected].^[1] Той поглежда над екрана. „Убийство?“ Какво, по дяволите…

Турлайф се обляга назад в стола си и се замисля. Какво му е казала Елизабет за интервюто? За какво са я питали? За престъпност и имиграция, нали така? Или за организирана престъпност — Елизабет не е напълно сигурна. Какво я е попитал репортера? „Вие или някой от вашето семейство чувствал ли се е застрашен? Какво бихте направили, за да защитите семейството си?“ Това някаква шега ли е?

— Идваш ли на обяд, Туфе?

Колега минава покрай него, но Турлайф дори не вдига глава, за да види кой е. Продължава да зяпа снимката.

— Туфе?

— Идвам — отговаря разсеяно той. Кръвта във вените му изстива. Поглежда към мъжа с конската опашка. Мъжът, който онзи ден е карал беемвето, не е ли с конска опашка? Двамата не си ли приличат страшно много? Турлайф отново поглежда имейла и вижда, че към него е приложено „потвърждение за получаване“.

Точно в този миг служебният му телефон започва да звъни.

Турлайф веднага поглежда към апарата. На дисплея пише само „… се обажда.“ Той решава да не вдига. Някъде в офиса се затръшва врата. Телефонът продължава да звъни. Турлайф се втренчва в него. Неохотно протяга ръка и вдига слушалката, но не казва нищо.

— Турлайф?

— Да? — отговаря накрая той със слаб глас.

— Отвори ли снимката?

Шведски акцент с източноевропейски привкус.

— Знам какво си мислиш. Отговорът е „да“ — продължава гласът. — Знаем. Знаем много за теб, Турлайф. Или може би трябва да те наричам Туфе?

Турлайф бързо се оглежда. Само колегите му го наричат Туфе.

— Кои сте вие? — пита той. — Какво искате?

— Имаме нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Да, твоята помощ. Скоро ще разбереш защо. И когато ти кажем да се приготвиш, Туфе, ще правиш това, което ти казваме. Без да задаваш въпроси.

— Но… но…

— И, Туфе, ако ти пука за семейството ти, ще държиш езика си зад зъбите. Разбираш ли какво ти казвам?

Турлайф кимва.

— Не те чувам, Туфе.

— Да, да, да — казва той и кимва отново. — Разбирам.

— Добре. Ще поддържаме връзка.