Томас Енгер
Фантомна болка (52)

49

Когато Йорян Мьонес вижда отражението си във витрината на магазина, той едва успява да потисне усмивката си. Всичко се развива по план. По неговия план. И този път без засечки.

Дяволски перфектно е!

Но има още работа. Трябва да се отърве от Бренден и да вземе останалите пари. След това смята да напусне Осло завинаги. Не може да рискува да остане тук или да се върне по-късно, защото отсъствието на Бренден може да предизвика проблеми.

Мьонес се усмихва. Проблеми?

Още не е решил къде да замине, но ще е някъде много далече. Жадува за това да изчезне в гората и няколко седмици да спи под дърветата. Може да го направи, разбира се, но не в Норвегия. И със сигурност няма да отиде на място, където има твърде много оскъдно облечени момичета, евтини коктейли и горещи плажове. Този живот никога не го е привличал.

След като вземе парите, вече няма да му се налага да работи. Въпросът е колко дълго ще издържи без работата. Бездействието се отразява на мозъка му. Той има нужда от стимулиране, а работата е единственото нещо, което го кара да се чувства жив.

Хората около него бързат, мъкнещи сакове и влачещи куфари, като от време на време поглеждат разтревожено часовниците или мобилните си телефони. Мьонес презира хората, които живеят по този начин. Каква досада.

Никога не е харесвал порядъчността. Още когато е бил тийнейджър е започнал да обира къщи и апартаменти. Лесна работа, а пък ченгетата не подозират с кого си имат работа. Защо ще върши някаква безсмислена работа за 180 крони на час, когато може да изкара четвърт милион за един уикенд?

Веднъж е излизал с момиче, което се опитва да го превърне в порядъчен гражданин, но това продължава само няколко месеца. Всеки ден седи в офис и работи на компютър, докато тялото му копнее да бъде другаде — да разузнава, да събира информация, да планира следващия удар. Майка му често го пита защо не спазва законите като повечето хора, но той просто не е такъв човек. Обича хаоса и разрухата и постоянно търси нови тръпки и вълнения, защото без тях животът е безкрайно скучен. Не е станал престъпник заради обществената среда. Сам е избрал този живот. И ако може да се върне обратно в миналото, би направил същия избор.

Вътрешният му джоб вибрира. Мьонес вади мобилния си телефон и натиска зелената слушалка.

— Имаме проблем — казва Йетон Поколи.

— Продължавай.

— Номер едно. Не знам къде е.

Усмивката на Мьонес замръзва. Той прехвърля телефона от едната си ръка в другата, мръщи се и защипва горната част на носа си между палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Къде го изгуби?

— Влезе в Burger King. Стоях отвън около пет минути, но после започнах да се тревожа. Влязох вътре, за да го потърся. Намерих дрехите му в тоалетната.

Мьонес не казва нищо.

— За кой Burger King става дума?

— Онзи на улица „Карл Йохансгате“.

— Близо до Централната гара?

— Да. В момента съм там, но не го виждам.

Мьонес разсъждава върху чутото, гледайки отражението си във витрината на магазина.

— Ок — казва накрая той.

— Какво ще правим? — пита Поколи.

— Ще ти звънна след малко. Стой там.

Мьонес затваря, преди Поколи да има време да отговори. Веднага набира Флюрим Ахметай.

— Говори — казва шведският албанец.

— Обаждал ли се е на номер две?

— Не.

— Изобщо звънял ли е на някого?

— Не.

— Виждаш ли къде е мобилният му телефон в момента?

— Не, но мога да открия.

— Направи го. И провери банковите му сметки. Номер едно опитва да ни се изплъзне.

— Ясно.

Мьонес се оглежда във витрината, осмисляйки новините. След време лицето му се разчупва в хищна усмивка.

— Това не е проблем — казва той.

— А?

— Няма значение. Номер едно ще направи най-голямата грешка в живота си.