Томас Енгер
Фантомна болка (37)

34

Сутрешната планьорка вече е започнала, когато Хенинг нахлува в стаята на първия етаж. Редакторът на отдел „Новини“ Коре Йелтланд го поглежда от далечния край на масата, а директно срещу него седи Хайди Шус.

— Здравей, Хенинг — извиква Коре, когато Хенинг влиза. — Радвам се да те видя. Сядай, сядай.

— Извинявайте, че закъснях — казва той. — Нещо… нещо изникна.

— Не се притеснявай, не се притеснявай.

Хенинг сяда, а Хайди го поглежда злобно.

Не би закъснял, ако не е прекарал по-голяма част от сутринта издирвайки стари телефонни архиви, тъй като Теленор^[1] държат информацията онлайн само три месеца. Така и не е открил това, което е търсел. Директивата на Европейския съюз за запазване на данните също не му е помогнала, защото е търсел информация отпреди повече от година.

— Тъкмо обсъждахме днешните истории, истории, истории — изкрещява Коре и лицето му се сгърчва в гримаса. Хенинг още не може да свикне със заболяването на редактора, който страда от синдрома на Турет. А това, че косата му стърчи във всички посоки, не го прави да изглежда по-сериозен.

— Искаш ли да добавиш нещо? — изкрещява той, гледайки Хенинг.

Той прочиства гърлото си и осъзнава, че всички го гледат.

— Не, аз… — поглежда Хайди. — Нямам нищо против и днес да се занимавам с разпределянето на статии в документацията, ако все още имаме недостиг на персонал.

— Разпределяне на статии!? — възкликва Коре. — Защо, по дяволите, искаш да правиш това? Твоята работа е да бъдеш навън, Юл. Да преследваш истории.

Бузите на Хайди поруменяват.

— Добре тогава, ще правя това…

— Ок, идеално — отсича Коре и поглежда часовника си. — Имам още една планьорка, ПЛАНЬОРКА! — провиква се той. Хенинг се опитва да потисне напушилия го смях. Поглежда към Ивер Гюнешен и забелязва, че той прави същото. Коре скача на крака и излиза от стаята, следван по петите от Хайди. Хенинг е последен, вървейки зад Ивер.

— Трябва да го наричаме Глашатая — шегува се той. — Глашатая и Орела. Чудесен екип.

— Добро заглавие за филм — отговаря Хенинг.

— Да. „Старски и Хъч“. „Телма и Луиз“. „Глашатая и Орела“.

Изкачват се до втория етаж и сядат зад бюрата си. Хенинг поглежда Ивер, който се е втренчил в монитора си. „Може би Ивер ще ми помогне — мисли си той. — Достатъчно умен е“. Няколко секунди се колебае дали да го попита, но после поклаща глава.

 

 

Турлайф едновременно обича и мрази да кара Юлие до детската градина всяка сутрин. Мрази да го прави, защото тя винаги избухва в сълзи на раздяла. Обича да го прави по същата причина. У дома тя винаги предпочита Елизабет. Юлие винаги иска мама да я сложи да си легне, да й прочете приказка, да си поиграе с нея. Но в детската градина тя иска само него.

За щастие, днес има само усмивки. Той я прегръща и прошепва в ухото й, че мама ще я вземе от детската градина в четири часа, както обикновено. След това започва ритуалът по сбогуването:

— Обичам те — казва той. — От тук до луната.

— Аз те обичам оттук до слънцето. Не, до Мароко!

— А — казва Турлайф. — Това е много далече.

Тя кимва и го стиска силно. Турлайф едва се измъква от тънките й ръчички. След това започва да й маха. Дори след като се връща на паркинга пред детската градина, той продължава да маха към прозореца, където тя винаги стои. Както обикновено, той й изпраща няколко въздушни целувки и получава една в отговор. Както всеки път.

„Деца“ — мисли си Турлайф и отваря вратата на колата. Единственото нещо, за което ги е грижа, е откъде ще дойде следващото лакомство или следващата игра. Дори не могат да си представят опасностите, които дебнат в истинския свят. Само едно нещо има значение за тях — да хапнат нещо сладко в неделя.

Поглежда часовника си и вижда, че ще закъснее. Понечва да включи двигателя, но точно тогава вратата се отваря и някакъв мъж сяда до него. Турлайф се обръща и отваря уста, за да възрази, но след това осъзнава кой е този мъж.

Мъжът от беемвето.

Фурио.

Турлайф едва не получава инфаркт. Мъжът го поглежда невъзмутимо.

— Карай — нарежда му той.

— Но…

Мъжът поглежда часовника си.

— След три минути един мой приятел ще влезе в едно училище, намиращо се недалече от тук. Ще седне в стола и от време на време ще се разхожда до стаи 38 и 39, където Елизабет Холан преподава днес — с изключение на четвъртия час, който й е свободен. От поведението ти днес зависи дали тя ще се прибере от работа. Разбираш ли какво ти казвам? Слушаш ли ме?

Турлайф кимва отривисто и преглъща шумно.

— Карай.

Турлайф завърта ключа с треперещи пръсти. Двигателят се събужда, но после изгасва. Той прави втори опит и този път успява. Бузите му са пламнали от напрежение. Едва успява да си поеме дъх.

— Карай — нарежда мъжът за трети път. Турлайф включва на първа скорост и колата подскача, когато освобождава съединителя. Потегля, провирайки се между паркирани коли, деца и техните родители, държащи резервни дрехи и кутии с храна за обяд. След това поема надолу по хълма към кръстовището.

— Н-накъде? — заеква Турлайф.

— Точно това е хубавото — отвръща мъжът. — Избирай.

— Да избирам?

— Да.

— Аз… не разбирам.

— Съвсем прост избор. Ако завиеш наляво, жена ти ще умре. Ако завиеш надясно, четиримата ще ядете мексиканска храна този петък.

Турлайф е като онемял. „Жена ти“. Включва десния мигач. Мъжът се усмихва.

— Добре — казва той. — Мъдър избор. Сега ще се обадиш в работата и ще им кажеш, че днес си болен.

— Болен?

Турлайф превключва на втора скорост.

— Да. Болен. Но до утре ще оздравееш и ще се върнеш на работа.

— Но…

— Ако не помниш номера, имаш го записан в мобилния си телефон.

Турлайф зяпва мъжа, който отново се усмихва. Очите му са като две кубчета лед. Турлайф вади мобилния си телефон от вътрешния джоб на якето си, открива номера на TV2 с треперещи пръсти и натиска зелената слушалка. Затиска телефона между ухото и лявото си рамо и насочва колата към средното платно. Има чувството, че сърцето му се е качило в гърлото. Спира на второ кръстовище и поглежда съседната кола. Жената на шофьорското място отвръща на погледа му. Турлайф се чуди дали може да я помоли за помощ по някакъв начин, но веднага осъзнава колко безнадеждно е това. Как ще я помоли? С какво?

Гури Палме вдига след първото иззвъняване.

— Здрасти, Гуре. Аз съм, Туфе.

— О, здрасти, Туфе.

— Здрасти. Аз… не се чувствам добре днес.

— Така ли? — пита тя със съчувствие в гласа. — Съжалявам.

Турлайф затваря очи.

— Надявам се, че не е нещо сериозно? — продължава тя.

— Повърнах тази сутрин, но съм сигурен, че до утре ще се оправя.

— О, не се тревожи за това. Мога да помоля Труде да намери някой да те замести утре.

— Не, не. Ще се оправя дотогава.

— Е, щом си сигурен.

— Всичко ще бъде наред.

— ОК, радвам се да го чуя. Оздравявай бързо.

— Благодаря.

Турлайф затваря и рязко си поема дъх. Мъжът до него пляска с ръце.

— Браво — казва той. — Това за повръщането ми хареса. Започвам да си мисля, че ще се справиш много добре днес, Туфе. Бива те по импровизациите. Много обещаващо. Тук завий надясно.

Мъжът сочи към едно кръгово кръстовище. Есенните цветове на парк „Фругнер“ блестят на сутрешното слънце.

— Имам още един много важен въпрос за теб — казва мъжът и се обръща към Турлайф. — Избирай — пешеходец или велосипедист?