Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хенинг Юл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantomsmerte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Автор: Томас Енгер

Заглавие: Фантомна болка

Преводач: Неда Димова-Бренстрьом

Издател: Персей

Година на издаване: 2014

ISBN: 9786191610518

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2111

История

  1. — Добавяне

27

Във всеки един момент в затвор „Осло“ живеят 392 затворника, разделени между Бутсен, Байерен и Стифинерн, или с други думи крило „А“, „В“ и „С“. Хенинг трябва да посети Бутсен — огромна тухлена сграда с крила, разперени като перките на вентилатор. Затворът и особено неговият главен вход са познати на повечето норвежци от прочутите филми за бандата на Улсен, които обикновено започват с кадър на Егон Улсен, който излиза от затвора и тръгва надолу по главния булевард, вече планирал следващия си удар.

Сега Хенинг върви по същия булевард и чувства как пулсът му се учестява. Обикновено не се притеснява преди интервюта, но днес е различно.

Тази сутрин Хайди Шус е приветствала идеята му да разговаря с Пули и дори е обявила, че самата тя е смятала да го предложи, но никой на сутрешната планьорка, дори Ивер, не й вярва. Хенинг напълно е забравил опита на Хайди да си припише заслугата за неговата идея, когато натиска копчето на интеркома, и се представя. Няколко секунди по-късно тежките метални врати се отварят. Посреща го мъж с дънки и сива риза, който се представя като Кнут Улав Нордбьо. Има къса коса, леко посивяла по слепоочията, но грижливо сресана на път. Няма брада, а кожата му е леко зачервена и осеяна с малки петънца и бенки. Нордбьо ухае на никотин и вчерашен алкохол. „Червено вино“ — мисли си Хенинг.

Двамата влизат в затвора и мъжът го повежда към стълбище. Слизат на долния етаж и Нордбьо му показва закачалка, където да окачи якето си. Хенинг предава мобилния си телефон и журналистическата си карта, след което Нордбьо хлътва в една стая. Малко по-късно се връща с малка пластмасова карта, на която пише „ПОСЕТИТЕЛ“. Хенинг я забожда на ризата си.

— Готови сме — казва Нордбьо и повежда Хенинг към помещението за свиждания, като преди това трябва да минат през две тежки метални врати.

— Това е всичко? — пита Хенинг изненадано. — Без претърсвания, инструкции и така нататък?

— Да — отговаря Нордбьо. — Наказателно-процесуалният кодекс дава право на всеки затворник да се среща с представители на пресата, които да разгласят неговия или нейния случай. А системата е основана на доверие.

— Но на теория аз мога да внеса всичко в затвора?

— Можете. Но бихме предпочели да не го правите — усмихва се Нордбьо. — Изчакайте тук, аз ще отида да доведа Туре.

— Ок.

Хенинг влиза в малката, тясна стая за свиждания. Подът е покрит със сив линолеум, а стените са боядисани в жълто. Пред единствения прозорец виси светлозелено перде. Черният кожен диван под прозореца изглежда удобен, а срещу него има кресло. До дивана има малка масичка и високо, прашно растение в саксия. В единия край на стаята Хенинг зърва малка, тъжна на вид кутия, пълна с пластмасови играчки. Той отваря зеления шкаф до кутията и вижда избелели зелени чаршафи и кърпи.

Не след дълго чува стъпки. Първи се появява Нордбьо.

— Ще ви оставя да говорите насаме — казва той и се усмихва. Хенинг кимва благодарно. Нордбьо отстъпва встрани, правейки път на великана, който влиза в стаята. Хенинг с мъка потиска желанието си да го засипе с въпроси. Вместо това го зяпва изненадано. Туре Пули е почти неузнаваем. Отслабнал е с поне петнадесет килограма. Крачките му са несигурни. Носи червена бейзболна шапка, която не подхожда на останалите му дрехи — зелена риза и синьо долнище на анцуг.

Хенинг пристъпва към него, мислейки за всичко, което е прочел и научил за Туре Пули през последните няколко дни. Събирачът на дългове, бизнесменът, приятелят, лъжецът. Кой от тези хора е пред него сега?

Пули прехвърля димяща чаша чай от дясната си ръка в лявата и се ръкува с Хенинг, който го поглежда право в очите.

— Здравейте — казва той. — Хенинг Юл.

Ръкостискането на Пули е топло и силно.

— Значи така изглеждаш — казва той.

— Какво очакваше?

— Ами всъщност не знам.

— Повечето хора се смущават, когато видят лицето ми.

— Виждал съм и по-ужасни неща.

Пули минава покрай него и сяда на кожения диван под прозореца, а Хенинг се настанява на креслото срещу него. Пули няколко пъти топва торбичката чай в горещата вода. Движенията му са грациозни и премерени. Вдигнал е ръкавите на ризата си до лактите и Хенинг забелязва татуировка на женско лице с дълга, къдрава коса. Обикновено Пули има тен, но днес кожата му е бледа. Той сваля бейзболната си шапка и се почесва по плешивия скалп, след което отново я слага на главата си.

— И така — казва Пули и внимателно сръбва от чая си. — Предполагам, че си открил…

— Преди да говорим за това — прекъсва го Хенинг, — имам един въпрос. Всъщност не толкова въпрос, колкото условие. Ако искаш да ти помогна или да се опитам да ти помогна, първо трябва да ми дадеш нещо.

Пули оставя чашата на масичката и се усмихва.

— Да ти дам нещо?

— Когато ми се обади миналата събота, ти каза, че знаеш нещо за смъртта на сина ми. Искам да знам дали мога да ти имам доверие. Искам да знам дали казваш истината, или просто ме разиграваш.

— Мисля, че не си ме разбрал правилно — отговаря Пули и го поглежда снизходително.

— Разбрах те много добре. Имаш нужда от помощта ми. Аз имам нужда от твоята. Дай ми нещо, каквото и да било, което мога да проверя, за да знам, че казваш истината.

Пули го поглежда невярващо, но не казва нищо.

— Каква гаранция имам, че след като ти помогна, ще ми кажеш това, което искам да знам? — продължава Хенинг.

— Имаш думата ми.

— Това е много хубаво, но аз нямам представа колко държиш на думата и на честта си, особено при положение че нямаш нищо за губене. Освен това се обади на мен — на един репортер, който не е работил кой знае колко през последните няколко години. Това ме изпълва с подозрения. Знаел си за смъртта на сина ми и за пожара, така че защо да не размахаш един огромен морков пред лицето ми? От къде мога да бъда сигурен, че не ме разиграваш просто защото ти е писнало да киснеш зад решетките? Искам да знам дали всичко това е просто една измама, Пули.

Той отпива от чая си и оставя чашата на масичката.

— Ако сега ти кажа всичко, което знам, няма да имаш причина да ми помогнеш.

— Ако си невинен, ще имам. Не бих оставил един невинен човек да изгние в затвора.

Пули отново се усмихва.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Какво имаш предвид?

— Ако ти разкрия всичко днес, ще хукнеш по следите и напълно ще забравиш за мен. Освен това не съм сигурен, че ако започнеш да разследваш смъртта на сина си, ще стигнеш много далече. А ако стигнеш, най-вероятно ще те убият.

Хенинг поглежда Пули.

— Значи говорим за опасни хора?

— А ти какво мислиш? Каква полза ще имам от теб, ако те ликвидират? Освен това нямам много време. Обжалването на присъдата ми започва след броени дни.

— Ок, разбирам това, но…

— Валеше — казва Пули. — През онази нощ.

Хенинг го гледа няколко секунди, след което изсумтява.

— Благодаря. Вече знаех това. Всеки би могъл да открие дали е валяло.

— В нощта на пожара аз седях в кола, паркирана пред апартамента ти. Чистачките бяха включени през цялото време.

— Защо си бил там?

— В момента това не е важно. Въпросът не е защо съм бил там.

— А какво?

— Въпросът е, че видях някого, който нямаше работа там, да влиза в двора на сградата.

Стомахът на Хенинг се свива на кълбо.

— Откъде знаеш, че е не е имал работа там?

— Защото знам кой е.

Кръвта на Хенинг изстива.

— Кой е?

Пули се усмихва.

— Мисля, че казах достатъчно засега.

— Не, това не е достатъчно! От къде знаеш, че не е имал причина да бъде там?

Пули въздъхва.

— Не живееше там и доколкото знам не познаваше никого от живущите в сградата. Кварталът не беше от негов тип.

— Но е познавал мен или е знаел кой съм?

Пули извръща поглед, след което сръбва от чая си.

— Не знам.

— Хайде, разбира се, че знаеш. Виждам го в очите ти.

— Не.

Хенинг го гледа дълго време.

— От къде знаеше, че живеех там?

— А?

— Каза, че си седял пред апартамента ми и си знаел, че съм живеел там. От къде си знаел?

— На следващия ден прочетох за теб във вестника. Събрах две и две.

— Добре — казва неохотно Хенинг. — Но този мъж… откъде го познаваш?

— Казах достатъчно.

— Не.

— Повече няма да ти кажа.

— Как е влязъл?

— А?

— В двора. С взлом? С ключ? Или е позвънил на някой звънец?

— Беше ми трудно да видя от мястото, където се намирах. Но успя да влезе. И това е всичко, което ще ти кажа. Засега.

— Носеше ли нещо?

Пули отново въздъхва.

— Чанта.

— Черна? Синя? Бяла?

— Не знам. Беше тъмно. И това е всичко.

Хенинг отново изсумтява.

— От къде да знам, че не си измисляш всичко това?

— Лъжец ли ме наричаш?

— Не точно. Но имаме проблем. Не мога да проверя това, което ми казваш. Мъж, който влиза в двора на сградата? Хайде, Пули. Трябва да ми дадеш повече от това.

— Казвам ти истината.

— Така ли?

— Погледни ме — казва Пули и се обляга агресивно напред. — Приличам ли ти на лъжец?

Докато разглежда лицето на Пули, Хенинг отново чува думите на Ирене Отнес в главата си. Дишането му се учестява, когато се вглежда в очите му.

— Не знам — въздъхва Хенинг накрая.

— Наистина ли не знаеш? — казва Пули и се обляга назад. — Трябва да решиш колко струва за теб животът на сина ти. Гарантирам ти, че знам неща, които ще те заинтригуват. Но ако това не ти е достатъчно, по-добре си тръгвай сега.

Пули извръща поглед. „Ядосан е — мисли си Хенинг. — Или пък е страхотен актьор.“ Той отново се вглежда в лицето му, след което кимва.

— Ок — казва Хенинг.