Томас Енгер
Фантомна болка (12)

9

Далечните фарове на бърза кола се провират между дънерите на дърветата, пронизвайки наближаващата есен със своята студена белота. Йорян Мьонес стиска здраво волана и поглежда в огледалото, за да е сигурен, че не го следят. „Това би било голямо постижение — мисли си той. — Със скоростта, с която се движа.“

Часовникът на таблото показва 02:15. Мьонес е слязъл от главния път преди доста време. Чакълът под гумите му хрущи, а колата лети в мрака. Знае, че другите вече са пристигнали. Не са работили заедно от години, но тези мъже са професионалисти, които винаги са готови. Флюрим Ахметай е там, защото знае всичко за компютрите и не съществува алармена система, която да не може да обезвреди. Дюрим Реджепи е там, защото няма по-добър от него във влизането и излизането от чужди домове. Йетон Поколи е там, защото е майстор в следенето на хора. Освен това има злъчен поглед и реноме на „лошо момче“, което го прави идеален сваляч на норвежки жени. Докладите му доказват, че тези негови умения могат да се окажат много полезни.

Мъжете, които в момента го чакат, винаги сядат на постлана маса — плановете вече са изготвени и те просто правят това, което им се каже. Мьонес е различен. Той живее, за да твори. Обича да извършва предварителни проучвания, да събира информация, да съставя планове за неочаквани развития. Това е любимата му фаза от всяка операция. И когато всичко се развие по план, по неговия план, той се чувства истински щастлив. Любимото му хоби е да чете за себе си във вестниците след края на операцията, абсолютно сигурен, че полицаите никога няма да го заловят.

Мьонес намаля скоростта и завива по един тесен черен път. След стотина метра вижда червената хижа. Паркира до два мотора и едно тъмносиньо беемве. Мьонес се усмихва и клати глава, гледайки луксозния автомобил. След това отваря вратата и стъпва на импровизирания паркинг. Поглежда към хижата, където все още свети. Приглушени разговори нарушават нощната тишина.

Мьонес изважда клетката и раницата от багажника на колата си. След това отива до вратата на хижата, но не си прави труда да почука — просто натиска дръжката и влиза. Ръката на ниския, кльощав мъж, седнал на дивана, веднага се стрелва към пистолета на масата. Той маха предпазителя и насочва дулото към него.

„Два пъти за една седмица — мисли си Мьонес. — Става ми навик.“

— Спокойно, Дюрим. Аз съм.

Дюрим Реджепи го гледа няколко секунди, преди да снижи пистолета. Мьонес се усмихва и прави няколко крачки навътре в стаята. Овалната маса е отрупана с карти и чипове, а над нея виси облак от цигарен дим, подобен на синя паяжина.

— Кой печели? — пита той и оставя клетката на масата, в която една костенуркова котка дреме на стомаха си. Сваля и раницата.

— Флюрим има най-много чипове — отговаря Реджепи на развален шведски. Мъж с мохиканска прическа се обръща към него. Широката му усмивка разкрива остър сребърен пиърсинг на езика. Мъжете отново се съсредоточават върху играта.

— Побързай, твой ред е — казва Ахметай със същия източноевропейски шведски акцент, обръщайки се към набит мъж, облечен в сиво долнище на анцуг, който се е облегнал на масата и внимателно обмисля следващия си ход. Под бялата му тениска се вижда космато шкембе. Йетон Поколи потупва носа си с показалец, след което слага две карти на масата и избутва всичките си чипове в центъра.

— Всичко вътре.

Мъжете около масата го зяпват изумено.

— Блъфираш.

Поколи клати глава.

— Майната ти — казва Реджепи и прокарва ръка през косата си. Той хвърля картите си на масата, хваща едно кенче бира и отпива. Ахметай поглежда към Поколи, чудейки се дали блъфира. Гледа го дълго време и накрая въздъхва, поглежда към чиповете пред себе си, грабва голяма шепа и ги хвърля в центъра на масата.

Последната карта е изиграна. Изпълненият с надежда поглед на Ахметай е заменен от горчива гримаса.

— По дяволите! — изпъшква той и хвърля картите си настрани. — Какъв лош късмет.

— Късметът няма нищо общо — злорадства Поколи и събира чиповете с широка усмивка.

Мьонес се смее. Той отива до малката кухничка в ъгъла, поглежда десетките празни кенчета бира и изважда празен найлонов плик от едно от чекмеджетата. Едно по едно кенчетата изчезват в плика.

— Ок — казва той, след като свършва. — Направихте ли всичко, което ви казах?

— Носиш ли парите? — пита Ахметай, без да поглежда към него, но сключва пръсти върху своята мохиканска прическа. Тя блести, дори в сумрака на хижата. Мьонес отваря раницата, вади пачка банкноти и бързо ги преброява. Точно петдесет. Вади още пет пачки и хвърля по две на всеки мъж.

— Ако операцията е успешна, ще получите още толкова — казва Мьонес, докато тримата около масата броят парите си. Ахметай кимва доволно.

— Апаратурата е там — казва той и сочи към една черна чанта.

— Ами имейл адреса му? Мобилният му телефон? Банковите му сметки?

— Погрижихме се за всичко.

Мьонес кимва и поглежда към Поколи.

— Има ли нещо специфично, което трябва да знам?

— По-късно ще те информирам подробно.

— Ок.

Очите на Мьонес се преместват върху Реджепи.

— Готов съм, когато кажеш.

Мьонес отново кимва. Всичко е така, както трябва да бъде. Не е нужно да им обяснява плана, колкото и да му се иска. Те са тук, за да вършат работа. И това е всичко. Въпреки това не може да устои на изкушението и решава да им направи кратък анонс.

— Защо носиш котка? — пита го Поколи.

Мьонес се усмихва доволно. Той бърка в раницата и вади две еднакви кутийки с големината на кибрити. Оставя ги на масата.

— Какво е това? — пита Реджепи.

Мьонес докосва първата кутийка с показалец.

— Пронизващи игли — казва той.

— А другата?

Мьонес се усмихва и отваря втората кутийка.

— Не искаш да знаеш.

Бавно и много внимателно, той изважда ампула, запечатана с малка пластмасова капачка. Развинтва капачката, взима една игла и я потапя в течността. После вдига иглата към лампата и всички виждат, че върхът й лъщи.

— Кой иска да се пробва? — пита той, след което кимва към котката. Очите на мъжете около масата веднага светват. Мьонес се колебае няколко секунди, след което обявява:

— Дюрим.

Реджепи се усмихва и става. Мьонес му подава иглата.

— Внимавай.

Реджепи прави крачка назад и посяга към иглата изключително предпазливо.

— Този път без провали.

От порите на челото на Реджепи избива пот. Той защипва иглата с палец и показалец и я стиска толкова силно, че кокалчетата му побеляват. След това тръгва към котката в клетката. Останалите стават и се приближават. На лицето на Реджепи е изписана върховна концентрация.

Той отваря клетката и поглежда сънливото животно, което едва отваря очи, за да го погледне.

— Мяу — казва тихо Реджепи.

След което насочва иглата към врата на котката.

И я убожда.