Томас Енгер
Фантомна болка (36)

33

Турлайф крачи неспокойно из дневната и постоянно проверява часовника и мобилния си телефон. Наближава единадесет и половина. „Проклета жена — мисли си той. — Защо още не се е върнала?“

Не отговори на нито едно от обажданията му, но това е нещо типично за нея и не трябва да го учудва. Всеки път, когато Елизабет излиза от вкъщи, особено ако е с приятелки, останалият свят сякаш спира да съществува за нея. Турлайф й завижда за тази способност да се изолира от ежедневието и проблемите. Той винаги се чувства задължен да проверява дали някой го е търсил. Не и Елизабет. А точно сега Турлайф иска да чуе гласа й повече от всякога. Защо се бави толкова, по дяволите?

Когато децата заспиват, Турлайф решава да излезе и да я потърси, за да се увери, че е добре, но после размисля. Ако те го видят, това само можеше да влоши нещата. А и къде може да я търси? Елизабет не му е казала къде отива. Може да е навсякъде в Осло.

Турлайф отново поглежда часовника си. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Ами ако нещо й се е случило на връщане? Ами ако са говорили с нея? Ако са я заплашили?“

Входната врата се затръшва. „Слава богу“ — мисли си той. Това трябва да е тя. Несигурни стъпки, които се приближават. Турлайф чува познатото дрънчене на ключове. Отваря вратата и я грабва за раменете.

— Ох! — възкликва Елизабет. — Уплаши ме.

Дъхът й вони на алкохол.

— Не ти ли е минавало през ума, че някой може да иска да се свърже с теб, когато си навън?

Елизабет понечва да влезе в апартамента, но спира.

— А? — казва тя. — Опитал си да се свържеш с мен?

— Да, опитвах цяла вечер! Не проверяваш ли телефона си?

— Не, аз…

Турлайф клати глава, обръща й гръб и се насочва гневно към кухнята.

— Здрасти и на теб — казва Елизабет и затваря вратата. Турлайф взима една чаша от шкафа и пуска студената вода.

— Нещо важно ли беше? — пита тя и изритва обувките си настрани.

Турлайф пълни чашата си.

— Какво се е случило? Всичко наред ли е?

— Не, всичко не е наред! — изкрещява той и отпива от ледената вода.

— Добре де, кажи ми какво става! — отговаря тя и влиза в кухнята. — Да не е станало нещо с децата?

— Не, те са…

Турлайф бърше устата си и отново й обръща гръб, неспособен да я погледне в очите.

— Какво тогава? Какво се е случило?

Той дълго се колебае.

— Нищо — казва накрая. — Просто… се уплаших.

— Уплашил си се? Защо?

Турлайф клати глава.

— Забрави. Просто вдигай, когато ти звъня и проверявай телефона си от време на време.

— Но, Турлайф — казва тя, прави крачка към него и имитира гласа на Юлие. — Обичам да се забавлявам, тати. Не разбираш ли?

— Да, но…

— От време на време имам нужда от малко лично пространство.

— Знам, но нашият живот заедно… той е… той е… — Турлайф клати глава. — Понякога имам да ти казвам нещо много важно или имам нужда от бърз отговор и това, че не вдигаш телефона си, е много дразнещо!

— Знам. Не съм добра в тези неща.

— Така е.

— От сега нататък ще проверявам телефона си по-често. Ок?

Прави още една крачка към него. Очите й блестят. Гурлайф я поглежда нежно. Притегля я към себе си и я прегръща.

— Забавлявахте ли се? — пита той, когато най-накрая я пуска.

— Беше страхотно. Но май се понапих малко — отвръща тя и взима чашата с вода от ръцете му.

— Да, дъхът ти мирише — казва Турлайф и размахва ръка под носа си. Но след това лицето му отново става сериозно и той понечва да я попита дали е забелязала нещо подозрително, но след това се отказва. Вместо това гледа как Елизабет поглъща водата в чашата и мляска доволно.

— Горката Хилде — казва тя и оставя празната чаша на масата. — Беше малко унизително. Нали не излиза много напоследък. И имаше един тип, който… ами… не знам…

Турлайф я поглежда право в очите.

— Май си падаше по една от нас. Почерпи всички ни с по едно питие. Всъщност с по няколко.

— Така ли?

— Сигурна съм, че утре сутринта ще ми излязат през носа — казва тя и клати глава.

— Как изглеждаше?

— А?

— Мъжът, който ви черпеше? Как изглеждаше?

— Не си спомням. Защо искаш да знаеш?

— Ами, аз…

Турлайф извръща очи.

— Спокойно, не се интересуваше от мен. Кой би се интересувал от майка с две деца?

— Стига, стига. Не говори такива неща за себе си. Не ти позволявам.

Елизабет се усмихва с блеснали очи.

— Говореше ли норвежки? — пита той.

— „Говореше ли норвежки?“ Защо постоянно ми задаваш този въпрос?

— Не ти го задавам постоянно.

— Напротив. По-рано тази вечер ме попита дали онзи журналист от „Афтенпостен“ е говорил норвежки. Да не си полудял? Защо ме питаш дали всеки човек, когото срещам, говори норвежки?

— Аз… — той свежда глава.

— Не го чух да казва каквото и да било, така че не знам — отговаря Елизабет. — Просто седеше там, хилеше се, гледаше ни, кимаше и вдигаше чашата си към нас. Това е всичко, което помня. А, чакай. Беше малко закръглен. И плешив. Но изглеждаше як, сякаш редовно ходи на фитнес. Но не се притеснявай — не е мой тип.

Елизабет го поглежда и се усмихва. Не е вързала косата си и черният водопад се спуска свободно върху раменете й. Турлайф не може да откъсне очи от красивата й уста.

— Говоря сериозно — казва той и отново я притегля към себе си. — Да не съм те чул да говориш такива неща за себе си. Ясно?

Елизабет затваря очи и се усмихва.

— Ти си най-страхотната, най-прекрасната жена на света — прошепва той.

Тя отваря очи и го целува по устните. Дъхът й мирише на алкохол, но това вече няма значение.

— Благодаря — казва нежно тя.

Турлайф преглъща, за да прогони буцата, заседнала в гърлото му. И осъзнава, взирайки се дълбоко в очите й, че въпреки късния час и изтощителния ден, Елизабет никога не е изглеждала по-привлекателна.