Томас Енгер
Фантомна болка (25)

22

Хенинг информира Хайди, преди да тръгне към полицейския участък. По пътя се обажда на Пиа Ньоклеби. Тя не е единственият заместник-комисар в участъка, но откакто се е върнал на работа, Хенинг контактува най-често с нея.

— Здравей, Пиа. Обажда се Хенинг Юл.

— Здрасти, Хенинг.

— Би ли ми отделила няколко минути?

Отговорът й се забавя.

— Добре. За какво става дума?

— Би ли излязла навън, ако обичаш?

— Къде?

— Аз съм пред участъка. На чист въздух.

Това е лъжа — още не е стигнал, но знае, че ще й отнеме известно време да слезе от петия етаж.

— Сега?

— Да, ако обичаш. Писна ми да стоя тук сам, въпреки хубавото време.

Втора пауза.

— След малко имам заседание, но…

— Купих ти сладолед.

Втора лъжа.

— Така ли? Ама в момента съм на диета.

— На диета? Ти?

— Ха-ха.

Хенинг също се смее, но прозвучава твърде фалшиво.

— Ок, дай ми няколко минути. И без това имам нужда от почивка.

— Седя на една пейка вляво от изхода. Побързай, защото сладоледът ти ще се разтопи.

— Добре, добре. Идвам.

Ньоклеби минава покрай група пушачи, заели своето обичайно място на десетина метра от главния вход на участъка. Син облак цигарен дим се издига към слънце то. Хенинг й махва, когато я вижда.

Както винаги, заместник-комисар Ньоклеби е облечена в своята униформа. Слънчевите й очила подчертават красивите й скули. Хенинг за първи път забелязва, че тя е доста привлекателна. Има симпатично лице и чувствени устни. Когато се приближава, той вижда, че кожата й е съвършено гладка, с деликатен загар. Няма торбички под очите, въпреки че работи много. Лъскавата й кестенява коса е подрязана късо над ушите и врата и сресана на път. Тялото й изпълва униформата — не твърде много, но и не твърде малко.

Ньоклеби сяда до него.

— Здравей, Хенинг.

— Здрасти.

Подава й сладоледа — ягодов крем сладолед в чашка, купен от една будка на отсрещния тротоар.

— Надявам се, че обичаш ягода.

— Всички момичета обичат ягода — усмихва се тя.

Хенинг я гледа как разкъсва целофана, с който е опакована малката лъжичка. Вдига чашката.

— Много ти благодаря.

— За нищо.

— Опитваш се да ме подкупиш, а?

— Да. Успявам ли?

— Чакай да опитам сладоледа и после ще ти кажа.

Хенинг отново се усмихва. Тя загребва от мекия сладолед, лапва лъжичката и затваря очи.

— Мммм. Никак не е зле.

Хенинг се смее. Ньоклеби поглежда към булеварда, който води към затвор „Осло“.

— Предполагам, че не си дошъл тук само за да ядеш сладолед.

Хенинг отхапва от сладоледа си и отговаря:

— Започнах да проучвам случая Туре Пули.

Ньоклеби лапва втора лъжичка сладолед и го поглежда.

— Открили сте доказателства на местопрестъплението, уличаващи Пули — продължава Хенинг, — но има и други улики, които пораждат съмнения. Просто съм любопитен: разследвахте ли други заподозрени?

Ньоклеби се усмихва кисело.

— Ако намекваш, че сме взели под внимание някои доказателства и сме пренебрегнали други…

— Няма да е за първи път.

— Не се е случвало, откакто аз съм тук.

Ньоклеби облизва устните си и оставя чашката на пейката.

— Някои от приятелите на Туре няма да се съгласят с теб. Според тях полицията от години се опитвала да го арестува за нещо.

— За нещо?

— Да. Според тях Туре е бил натопен.

— Господи, Хенинг — възкликва тя. — Хората, които казват подобни неща, гледат твърде много американски филми. Норвежката полиция не топи хора.

— В пресата редовно се появяват статии за некомпетентна полицейска работа, неоправдани арести, изчезнали улики, дори фалшифицирани доказателства. Наистина ли е странно това, че обикновените хора нямат пълна вяра в професионализма и почтеността на днешните органи на реда? Някои смятат, че Пули е бил арестуван само за да бъде запазена репутацията на полицията.

Ньоклеби не отговаря. Тя е скръстила ръце и сключила вежди. Известно време двамата гледат грижливо подрязаната трева пред участъка. Един мъж бута косачка близо до паважа.

— Не исках да критикувам теб, Пиа — казва Хенинг след дълга пауза.

— Знам.

— Самият Пули се е обадил в полицията, нали?

— Да.

— И сте претърсили района около фабриката за оръжието, с което е било извършено убийството?

— Разбира се.

— Защо Пули се е върнал на местопрестъплението, за да се обади в полицията?

— Най-вероятно, защото не е успял да открие бокса си.

Хенинг я поглежда.

— Наистина ли смяташ, че това звучи убедително?

— Не. Не звучи убедително, но е напълно възможно. Струва ми се, че човек като Туре Пули би осъзнал, че ще му бъде трудно да убеди полицията, че не е бил замесен в убийството на Юке Брулениус. Твърде много хора са знаели, че го е поканил на среща във фабриката. Затова е скрил най-важната улика срещу себе си, оръжието, с което е било извършено убийството, след което е съчинил тази история за конспирация, насочена срещу него — че някой е откраднал бокса му и е счупил челюстта на Брулениус, за да го натопи.

— Забравяш, че Пули се е опитал да предотврати смъртта на Брулениус.

— Да, чух и тази история. Може би точно това е бил неговият план — да накара хора да свидетелстват, че се е опитал да предотврати клането, за да ни убеди в своята невинност.

— Но ти не си била убедена.

— Не.

— Петдесет на петдесет, според мен.

— Може би си прав. Но забравяш, че Брулениус най-вероятно е убил близък приятел на Пули. Никой не може да ме убеди, че Туре Пули не е искал да си отмъсти.

Хенинг кимва мълчаливо.

— Има и още едно нещо — продължава Ньоклеби. — По време на първоначалния разпит Туре заяви, че дошъл във фабриката в уречения час, точно в единадесет вечерта, и заварил Брулениус мъртъв. Но обаждането му в полицията е регистрирано в единадесет часа и деветнадесет минути. Наистина ли са нужни деветнадесет минути, за да откриеш труп и да позвъниш в полицията, или са нужни деветнадесет минути, за да убиеш някого, да скриеш оръжието и да се върнеш на местопрестъплението, търсейки нещо друго, което си забравил там?

Хенинг не отговаря веднага.

— Но в такъв случай защо изобщо се е обадил в полицията?

— Защото е стигнал до заключението, че това е бил най-добрият му шанс да се измъкне. Знаел е, че ще бъде главният заподозрян. Но никой не му повярва. — Ньоклеби се изправя. — Пули е виновен, Хенинг.

Той не отговаря.

— Трябва да се връщам — продължава Ньоклеби. — Ако ще пишеш статия за това, искам да ми я пратиш, за да одобря цитатите си. Виждам, че не си водиш бележки.

Хенинг кимва.

— Благодаря за сладоледа — казва тя. — Беше хубав.

— И горчив.

Тя се усмихва, махва с ръка и се отдалечава. Хенинг също става от пейката. Той разтрива изтръпналия си десен крак, след което поглежда към Ньоклеби. Тя крачи бързо към входа и Хенинг с изненада осъзнава, че харесва това, което вижда.