Томас Енгер
Фантомна болка (19)

16

Хенинг крачи по златисто-кафявия под на ресторант „Ярлен“. Първото нещо, което вижда на влизане, е стена, боядисана наполовина в червено и наполовина в бяло. Стенните свещници приличат на шапки, които някой е залепил с перифериите нагоре. Масите са постлани с бели покривки, но няма почти никакви клиенти.

Хенинг си избира една маса в центъра на залата и си поръчва датски телешки бургер с картофи, зеленчуци и червено цвекло само и единствено защото харесва Дания и датчаните. Докато чака храната да пристигне, поглежда през прозореца към петметровата стена от другата страна на улицата.

Затвор „Осло“.

„Той е някъде зад тази стена — мисли си Хенинг. — Мъжът, който знае нещо за пожара.“ Иска да се срещне лице в лице с Туре Пули възможно най-скоро.

Хенинг все още се чувства приятно сит, когато Грьонинген влиза в ресторанта, точно два часа и петнадесет минути след краткия им разговор в „Сила & респект“. Той се е изкъпал и преоблякъл в тесни кожени панталони и бяла тениска, под която прозира голямото му шкембе. Крачките му са премерени и решителни, а ръцете му висят на разстояние от торса, сякаш постоянно носи нещо под мишниците си. Дългата му коса се спуска свободно върху раменете, но темето му вече е започнало да оплешивява, оставяйки място за дълбоки бръчки.

Хенинг се изправя.

— Струва ми се, че по-рано не се представих както трябва — започва той и протяга ръка. — Хенинг Юл.

Грьонинген неохотно се ръкува с него.

— Позволяваш си твърде много — казва той.

— Защо?

— Да влезеш във фитнеса и да ме заговориш за… — Грьонинген млъква и се оглежда, но вижда само едно шумно семейство с деца на една маса в ъгъла. — Имаш късмет, че никой не те видя — продължава той.

— Късмет за мен или късмет за теб?

Грьонинген не отговаря.

— Значи никой не знае, че се опитваш да откриеш човека, натопил Туре?

Грьонинген го поглежда и понечва да отговори, но после се разколебава и решава да каже друго.

— Да влезеш в този фитнес и да започнеш да задаваш въпроси не е много умно — обявява той. — Хората ще си помислят, че си доносник.

— И тези примерни граждани, за които говориш, са такива параноици?

— Знаеш какво имам предвид.

— Струва ми се, че знам. Но исках да говоря с теб, защото Вероника ми каза, че си опитал да помогнеш на Туре.

— Опитвах и опитвах — отговаря той и провисва нос.

— Значи още нищо не си открил?

Грьонинген се е втренчил в салфетката си.

— Не.

— Това обяснява защо вчера Туре ми се обади — казва Хенинг и чака Грьонинген да вдигне глава, което той прави след около половин секунда.

— Обадил ти се е?

— Да. Помоли ме за помощ. И тъй като ти също се опитваш да му помогнеш, реших, че можем да обединим усилията си.

Грьонинген изсумтява презрително.

— Напълно ми е ясно — продължава Хенинг, — че не знаеш дали можеш да ми се довериш. И още никой не е прибрал наградата от един милион крони. Но можеш да се успокоиш, Гайр. Не ми пука за парите. Имам друга причина да се съглася да помогна на Туре.

— И каква е тя?

— Ето какво ще направим — казва Хенинг и изчаква Грьонинген да се обърне към него. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш относно това защо съм тук, а после ти ще ми кажеш всичко, което знаеш за случая. Интересувам се от всеки, който е познавал Туре.

Грьонинген се извръща и впива тъмнокафявите си очи в саксията с цветя на съседната маса.

— Не съм доносник — казва той с печален тон, сякаш току-що е изневерил на принципите си.

— Не те карам да бъдеш. Искам само да ми разкажеш малко за Туре и за неговите приятели — да ми опишеш техните взаимоотношения. Няма нужда да говориш за неща, които не искаш. Пак повтарям: интересувам се единствено от този случай. Ако попадна на нещо друго, докато го разследвам, не ми пука.

Хенинг с изненада осъзнава, че наистина има предвид това, което казва.

Минава доста време, но Грьонинген продължава да мълчи. От време на време той поглежда към Хенинг, след което се извръща. Сервитьорът се приближава до масата и се усмихва. Грьонинген си поръчва шницел с картофи и зеленчуци. Когато сервитьорът се отдалечава, Хенинг се обляга на масата и казва:

— Синът ми умря. — В гърлото му веднага засяга буца. — Опитах се да го спася от апартамента. Някой го подпали. — Хенинг се опитва да преглътне. — Туре каза, че знае нещо за случилото се в апартамента ми. Обеща да ми каже какво знае — ако му помогна. Това е единствената награда, която искам. Ще направя всичко, за да накарам Туре да ми каже какво знае. Независимо от това къде ме отведе този случай. — Той прави кратка пауза. Грьонинген продължава да гледа право напред. — Разбирам, че не искаш да ми помогнеш да помогна на твоя приятел. Но ще ти обещая нещо, Гайр. Няма да се махна. Нито сега, нито когато и да било.

Хенинг забелязва, че гласът му трепери. Въпреки това Грьонинген продължава да мълчи.

— Възможно ли е ти също да знаеш нещо? — продължава Хенинг след малко.

— А?

— За пожара в апартамента ми.

— Аз?

— Да, ти. Нали с Туре сте близки приятели. Ако Туре знае нещо, може би го е споделил с теб.

— Не ми е казвал нищо.

Хенинг поглежда Грьонинген в очите. Семейството в ъгъла избухва в дружен кикот. Грьонинген бързо се обръща към тяхната маса, след което отново забива поглед в салфетката си. Взима я и я разстила.

— Как беше той? — пита Грьонинген.

— Туре? Не знам. Никога не съм го срещал лице в лице и не знам какъв е бил преди. Освен това не говорихме дълго.

— Не съм говорил с него от много време.

— Защо?

— Позволяват му само едно свиждане на седмица и то обикновено е с Вероника. Това е единственото, което им е останало, така че не искаме да им пречим.

Хенинг се въздържа да прави коментари, защото усеща, че Грьонинген започва да омеква.

— Трудно ми е да говоря за Туре, откакто влезе в затвора — казва той. — Всъщност никой не иска да говори за това, сякаш е нещо, случило се твърде отдавна. Опитах се да открия къде са били всички в нощта на убийството, но половината са били заедно, а другата половина са били извън града.

Хенинг кимва.

— Но си знаел, че Туре е имал среща с Юке Брулениус?

— Да, почти всички знаехме. Той дойде в салона да потренира, преди да потегли за старата фабрика.

Хенинг вдига каната с вода, която сервитьорът е оставил на масата, и си налива. Поглежда към Грьонинген, за да види дали и той иска. Мъжът безмълвно подава чашата си.

— Можеш ли да ми опишеш Туре? — пита Хенинг и му налива вода. — Имам предвид от гледната точка на един приятел?

Грьонинген въздъхва и се замисля. Изведнъж се усмихва.

— Първият път, когато срещнах Туре, той ме удари с юмрук в лицето.

— Защо? — пита Хенинг и също се усмихва.

— Защото братовчед му опита да свали приятелката ми и аз го вкарах в болница. Тогава Петер беше малък и Туре трябваше да се застъпи за него. Счупи челюстта ми.

Грьонинген докосва лицето си и прокарва пръсти през рехавата си брада.

— Когато се свестих, той беше клекнал над мен. Рече ми: „Грижа се за своите хора. Искам да запомниш това.“

— И така станахте първи приятели? — пита невярващо Хенинг.

— Е, не веднага. Но Туре видя, че имам необходимите качества и ми предложи да се включа в…

— Мафиотския бизнес?

— Наричай го както искаш. Намираше ми работа. С течение на времето станахме най-добри приятели, въпреки че имаше много кандидати за тази роля.

— В какъв смисъл? — пита Хенинг и отпива от водата.

— Туре беше популярен тип. Всички се страхуваха от него. Да бъдеш негов приятел беше престижно. Всички го уважаваха. Винаги получаваше това, което искаше. И не говоря само за работата. Говоря и за… много други неща.

— Какви неща?

— Един ден гледахме някакво реалити шоу по телевизията и Вероника се появи на екрана. Туре каза: „Искам я!“. И точно това се случи.

Хенинг завърта чашата в ръката си.

— А в бизнеса с недвижими имоти? Също ли получаваше това, което искаше?

— Да, като цяло.

— Имаше ли някакви врагове в този бизнес?

— Сигурен съм, че е имал, но се съмнявам, че някой от тях би хвърлил толкова усилия, за да се отърве от него. Щеше да бъде по-лесно просто да го убие.

„Това звучи напълно логично“, мисли си Хенинг. Срещата на Туре с Юке Брулениус е била лична работа, нямаща нищо общо с неговия бизнес.

— Разбрах, че не всички са били съгласни с Туре по отношение на реакцията след убийството на Видар Фел.

— Повечето не бяха.

— Кой беше най-гръмогласен в своето несъгласие?

Хенинг скръства ръце и обляга лакти на масата.

— Ирене Отнес. Приятелката на Видар. Тя ни даде да разберем, че иска мъст. Доброволци не липсваха. Петер бе един от тях. Но Туре ги усмири. Всичко щеше да отиде по дяволите, ако бяхме започнали война с шведска банда.

— Кой, освен Ирене Отнес беше жаден за мъст?

— Всички бяхме.

— Имам предвид някой, който е бил особено ядосан от решението на Туре да не си отмъстите на Брулениус.

Грьонинген се замисля.

— Роберт.

— Кой е той?

— Роберт ван Дерксен. Учител по бойни изкуства. Беше добър приятел на Видар, но Туре и Роберт не се разбираха много добре. Поне тогава.

— Защо не?

Грьонинген издиша шумно.

— Една вечер преди три или четири години отидохме на едно събитие в центъра — отварянето на луксозен бар. Вероника беше там със своите модели. Безплатен алкохол, жива музика и всичко останало. Е, Роберт реши да се възползва. И не говоря само за алкохола. Сякаш мислеше, че момичетата също са безплатни. Туре не беше очарован — все пак това бяха момичетата на Вероника. Каза му да престане, но това не помогна. По-късно го изведе навън, за да се успокои, и Роберт се опита да го удари. Но беше твърде бавен за Туре.

Хенинг вдига учудено вежди.

— Нали каза, че Дерксен е учител по бойни изкуства?

— Да, но тази вечер беше пиян. Когато изтрезня и разбра какво се е случило, той се почувства много унижен. Оттогава отношенията му с Туре не са същите.

— Значи Роберт ван Дерксен е имал мотив както за това да убие Юке Брулениус, така и за това да натопи Туре Пули?

— Да.

— Но дали би могъл да счупи челюстта на Брулениус? В стила на Пули?

— Да, определено — отговаря Грьонинген без колебание, след което добавя: — Не е особено трудно. Ако се упражняваш достатъчно.