Томас Енгер
Фантомна болка (50)

47

Колата на TV2 бавно се отдалечава от затвор „Осло“, а Турлайф Бренден седи на задната седалка и целият трепери. Пред очите му се е спуснала черна мъгла.

Гури Палме седи отпред и говори по телефона. Изведнъж тя се обръща назад и го пита:

— Как си, Туфе?

Гласът й го кара да подскочи.

— Д-добре — отвръща той.

— Сигурен ли си? Не изглеждаш добре.

Турлайф не отговаря. Опитва се да забрави очите на Туре Пули, но това е невъзможно. Станали са студени и неподвижни, сякаш някой ги е покрил с влажна мембрана. Слюнка потича от устата му, смесвайки се с бялата пяна. Ръцете му започват да се тресат, а не след дълго гърчът се разпространява из цялото му тяло като зараза. След това Пули се извива на една страна и секунда по-късно тялото му застива, а тишината се спуска над него като одеяло.

— По-късно днес ще ни извикат в участъка за показания — продължава Палме.

„Показания“ — мисли си Турлайф ужасено и лицето му пламва. Той знае, че няма да може да излъже полицаите. Ще започне да заеква и няма да може да ги гледа в очите. Сигурен е, че полицаите ще станат подозрителни, чудейки се защо е толкова нервен. Ще му задават още и още въпроси, докато накрая се пречупи. И знае какви ще бъдат последствията.

Мъжът в черното кожено яке му е казал, че може да се прибере вкъщи след убийството на Пули и че всичко ще бъде като постарому. Но това е лъжа, разбира се. Турлайф е отнел живота на човешко същество. И каква гаранция има, че наистина ще го оставят на мира? Турлайф е видял лицето на мъжа и знае, че той има съучастници. Наистина ли смятат, че ще държи устата си затворена завинаги? Ами ако ченгетата надушат нещо нередно и му отнемат този избор?

Турлайф вижда азиатец, облечен с тънки летни дрехи, извел кучето си на разходка в парка пред полицейския участък. Мъжът много прилича на водача, когото Турлайф и един негов приятел са наели за своя епичен преход през Кавказките планини. Опитали са се да стигнат от Лаза до Хиналиг в Азербайджан. Турлайф затваря очи и си спомня прехода през дълбокото ждрело между покритите с трева планини. Спомня си как са вървели в ледена вода до кръста и как, когато най-накрая пристигат в селцето, към тях се втурват четири-пет побеснели кавказки овчарки. Овчарят, който излиза да ги посрещне, не се засяга от това, че замерят кучетата му с камъни, за да ги усмирят. Беззъбият мъж дори ги кани вътре на чаша чай, а след това започва да барабани по една кофа и да пее овчарски песни.

Турлайф си спомня, че в селцето е имало само един телефон и всички мъже излизат от колибите си, за да ги гледат как си общуват с външния свят. Децата ги следват навсякъде и изгарят от желание да им покажат тухлената постройка, където ще спят онази нощ. Бащата излиза заедно с най-големия си син и ги приветства топло на арабски, след което ги завежда в кошарата. Турлайф избира агнето, което няколко секунди по-късно е заклано.

След това измиват краката си с топла вода и хапват миризливо овче сирене с чай. Малки момиченца надничат към техния мъжки свят иззад завесите. Турлайф никога няма да забрави начина, по който се е чувствал тогава — като пътешественик в Средновековието.

Отваря очи. Има толкова неща, които не е направил и които не е видял. Толкова неща, които иска да покаже на децата си.

Уле Райнертсен завива към подземния паркинг на телевизията и паркира колата. Турлайф излиза последен.

— Отивайте без мен — казва той и затръшва вратата.

Палме се обръща към него.

— Ти къде ще ходиш?

— Аз… трябва да взема нещо от колата си.

Тя го гледа няколко секунди, след което кимва. Турлайф излиза от паркинга и присвива очи на силната слънчева светлина. Спира в сянката, която хвърля съседната сграда, и мисли за Елизабет, за децата и за това, което възнамерява да направи. И го осенява прозрение. Понякога е много по-трудно да живееш, отколкото да умреш.