Томас Енгер
Фантомна болка (78)

75

Ивер вдишва дълбоко веднага след като излиза от „Асгард“. Навън се чувства по-добре и… по-чист, въпреки че лятната нощ продължава да бъде влажна и задушна.

Опитва се да изглежда незабележим. Не иска да срещне някой, когото познава, на излизане от стриптийз клуб, който, въпреки всички претенции, продава едно-единствено нещо — оргазми. Решава да се прибере направо вкъщи. В момента мисълта да се опъне на дивана със студена бира в ръка го привлича повече от мисълта да прекара нощта при Нора.

Ивер пресича „Бугстадвайен“ и продължава надолу по „Йосефинесгате“, където високите сгради и обраслите дворове са частично осветени от пълната луна. Минава покрай „Йосефине“, където е прекарвал безброй петъчни вечери, слушайки жива музика и караоке, когато собствениците дават поле за изява на талантливите и не толкова талантливите клиенти. Няколкостотин метра по-надолу лявата стена на стадион „Бислет“ се извива към кръстовището. Ивер вади мобилния си телефон и изпраща есемес на Хенинг.

Стъпките се появяват отникъде. Тежки стъпки от обувки с твърди подметки. Ивер няма достатъчно време, за да се обърне, преди железните пръсти да се вкопчат във врата му. Не може да помръдне главата си. Завличат го в една странична уличка и го хвърлят на земята. Чувства чакъл под тялото си. Краката му задълбават и той опитва да се изправи, но не успява, защото някой го хвърля обратно на земята, сякаш е лек като перце. Инстинктивно затваря очи, когато към лицето му се насочва юмрук. Чува удара и усеща как челюстта му се откача. Всичко започва да пулсира. Ударите следват един след друг със скорост, която отнема дъха му. Очите му започват да смъдят, заслепени от ярка светлина. Не чува нищо. Усеща единствено остра, раздираща болка.

Кръв шурти от устата и носа му, смесвайки се със слюнката и сълзите. Ивер опитва да вдигне ръце, за да се защити, но те отказват да му се подчинят. Ударите продължават да валят отгоре му. Скоро спира да ги усеща, а главата му просто се люшка насам-натам в ритъм с тях. Последната му мисъл е, че ако побоят не свърши скоро, това ще бъде краят.