Томас Енгер
Фантомна болка (39)

36

Оставят Ставерн зад себе си и минават покрай ливади за езда, полета с лукови насаждения и няколко църкви. Мъжът нарежда на Турлайф да спре в аварийната лента до едно поле с царевица, стигаща до прозорците на колата. Отвън него той вижда протока Скагерак, който разделя Норвегия от Дания. Във водата има множество лодки, както малки, така и големи. В небето над тях се носят бели и тъмносиви облаци.

— Искаш ли да изключа двигателя? — пита Турлайф. Слънцето го напича през прозореца. Мъжът до него гледа към стар гараж с ръждясали врати и черен ламаринен покрив. Когато чува въпроса, той обръща цялото си тяло към Турлайф.

— По-рано днес те попитах накъде искаш да поемем. Помниш ли?

— Д-да.

Мъжът посочва напред, където шосето се извива наляво в дълга, плавна крива.

— Стотина метра по-нататък има кръстовище. Нямаш право на десен завой и трябва да караш направо, но въпреки това ще те попитам. Надясно или наляво?

— К-какво?

— Надясно или наляво?

— Но…

— Надясно или наляво?

— Не знам! Накъде искаш да карам?

— Помниш какво ти казах по-рано днес, нали? Питам те за последен път: надясно или наляво? Наляво и жена ти умира. Надясно и всички ще ядете мексиканска…

— Надясно — отговаря веднага Турлайф. — Ще завия надясно, Ок?! Защо просто не ми кажеш накъде искаш да карам? Ще направя всичко, за да спася жена си! Приятелката си!

— Добре, Туфе. Не забравяй това, което току-що ми каза: ще направиш всичко, за да спасиш жена си, приятелката си. Страхотно. Сега тръгвай. Придържай се към шосе 301.

— Какво ще правим, когато стигнем?

Мъжът не отговаря. Турлайф въздъхва и включва на скорост. Отново излиза на пътя и бавно увеличава скоростта до 60 километра в час. Следва дългата крива наляво и не след дълго вижда табелата за шосе 301. Натиска спирачката, за да вземе завоя, след което продължава напред и ускорява нагоре по малкия хълм. Тясното шосе е обградено от гъста гора, която от време на време отстъпва на полета с лукови или картофени насаждения. Не се разминават с нито една кола. Турлайф стиска волана. Малки странични пътища продължават надясно към ферми и хижи, които не вижда.

— Спри там.

Мъжът сочи към избеляла кафява ограда пред парцел, който няма обозначения. Турлайф вижда надгробни плочи, стърчащи от добре поддържаната трева. Паркира между две брези, чиито клони хвърлят плътна сянка.

— А сега какво? — пита Турлайф.

— Ще чакаме. Можеш да изключиш двигателя.

Няколко минути седят в тишина. След това чуват приближаваща кола. Черна котка пробягва през пътя и изчезва в храстите. Колата се появява, профучава покрай тях и отново става тихо. Не след дълго се появява трактор. След това двама велосипедисти. Турлайф забелязва, че мъжът ги проследява с очи, видимо заинтригуван.

Изведнъж той се обръща към него и казва:

— Идеално.

— Кое?

— Виж огледалото.

Зад тях се задава мъж със слушалки, тъмносин анцуг и синьо яке. Той тича за здраве, но без да бърза.

— Изчакай да мине покрай нас.

Турлайф чака, следейки мъжа в огледалото. Той изпреварва колата, без да й обърне внимание. Просто изчезва зад завоя. Минава още една минута.

— Ок, включи двигателя.

— Какво ще правим?

— Прави това, което ти казвам.

Двигателят изревава.

— Какво искаш да направя?

— Карай. Бързо.

Турлайф натиска педала на газта. Колата ускорява. Тичащият мъж се появява пред тях. Стигнал е основата на дълъг склон, който се извива като змия.

— По-бързо! — казва мъжът и се обляга напред.

— Защо?

— Защото искам да го блъснеш.

— Не мога да го блъсна. Ще го убия!

— По-бързо!

Турлайф се подчинява, стиснал волана. Мислите подскачат в главата му като влакче на ужасите. Какво да прави сега? Не може просто да блъсне този човек!

Минават покрай къща, пред която има табела, рекламираща изложба на скулптури.

— Там живеят хора! — крещи Турлайф.

— Какво от това?

— Ами ако ни видят? Ами ако зад нас има други коли?

— Мисли за жена си. Мисли за това, което ще й направим, ако не го прегазиш.

— Не мога да го направя — крещи той.

— Разбира се, че можеш!

От очите на Турлайф бликват сълзи и му пречат да вижда пътя. Той ги затваря и опитва да примигне, но сълзите продължават да бликат. Едва си поема дъх. Двигателят отново изревава и колата напредва към тичащия мъж. Гората от двете страни на пътя изведнъж изчезва, заменена от лукови насаждения. Замирисва на лук, а сърцето на Турлайф всеки момент ще изскочи от гърдите му. Той надава отчаян стон и ръцете му извиват волана към тичащия мъж. „Ще те блъсна — мисли си Турлайф. — Ще те блъсна сега.“

Той затваря очи и чака сблъсъка на колата с човешкото същество, чийто живот всеки момент ще отнеме. Живота на един невинен мъж. Но сблъсъкът така и не идва. Гумите на колата така и не се извиват към чакълената ивица отстрани на пътя, отвъд която започват луковите насаждения. Турлайф отваря очи. Няколко метра напред има остър ляв завой и те летят към поле, където червените цветчета на картофите все още напомнят за лятото. Турлайф отчаяно се опитва да овладее колата и да се върне на пътя. Чува писък на гуми. Успяват да вземат завоя в последния възможен момент. Турлайф е сграбчил волана и диша тежко. Тичащият мъж зад тях се е заковал на място и размахва юмрук към колата.

„Провали се — мисли си Турлайф. — Не издържа изпита.“

Поглежда към мъжа до себе си, който вече е набрал номер на мобилния си телефон и го притиска до ухото си.

— Здрасти, аз съм — казва той и хвърля един леден поглед към Турлайф. — Той оплеска нещата. Убий жена му.