Фридрих Незнански
Платинената карта (8)

3.

Телефонът в дома на следователя Турецки звънна рано сутринта.

— Ало — отговори Александър Борисович със сънлив глас.

— Здравейте. Мога ли да говоря със следователя Турецки?

— Вече го правите — отвърна Александър Борисович, прикри телефонната слушалка с ръка и сладко се прозина.

— С вас разговаря следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов.

— Истринската? Хм… Слушам ви внимателно.

— Александър Борисович, вчера вечерта случайно намерих нещо, което сте изгубили.

— Да съм загубил? — Турецки се намръщи, опитвайки се да си спомни какво всъщност е изгубил, но така и не успя. — Извинете, какво точно съм загубил?

— Картончето — отговори Мордвинов.

— Картонче? — Турецки замислено потърка челото си. — Извинете ме, но съм сънлив и не мога да схвана. Стори ми се, че казахте „картонче“. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така.

Мордвинов млъкна. Турецки се надяваше той да изясни още нещо, но следователят от Истринската прокуратура запази мълчание. Тогава самият Турецки каза:

— Извинете, Юрий Алексеевич, не бихте ли могли да ми спестите загадките? Кажете ми направо — какво точно сте намерили?

— Хм… Нали вече ви казах — служебната ви карта. Обадих се в службата ви и дежурният ми даде номера на домашния ви телефон.

— Почакайте една секунда.

Турецки скочи от леглото и бързо отиде в антрето. След малко оттам се чу побеснелият му глас:

— Майната ви! Да пукнете дано, гадини!

Той се върна в спалнята.

— Какво става? — разтревожено попита Ирина.

— Нищо страшно. Просто… — навъси се той. — Както изглежда, вчера вечерта са ми откраднали портфейла с документите.

Турецки взе слушалката.

— Ало, Юрий Алексеевич? Ще ми кажете ли къде намерихте картата?

— На двора пред моя блок.

— И живеете в Истра?

— Да.

Турецки учудено погледна Ирина и шепнешком повтори:

— В Истра! — След това отново каза на Мордвинов: — Юрий Алексеевич, а да сте намирали наблизо един кафяв портфейл?

— Не. Само картата.

Турецки въздъхна.

— Добре де, майната му на портфейла. Благодаря ви, че се обадихте, Юрий Алексеевич. Как и кога мога да си прибера картата?

— Мога още днес да се отбия при вас.

— Би било страхотно! В колко можете да дойдете?

— Около единадесет-дванадесет, кога ви е по-удобно?

— Нека тогава да е около единадесет — каза Турецки. — Да, и… ще трябва да почерпя, Юрий Алексеевич.

— Естествено — Мордвинов дори не направи опит да възрази.

— Какво предпочитате — водка или коняк?

Мордвинов размисли и каза:

— Уиски, „Чивас Ригал“.

Турецки неволно подсвирна.

— Шегувам се — каза Мордвинов. — Ще мине и без нищо. Идвам при вас в единадесет.

— Знаете ли как да ме намерите?

— Разбира се. Довиждане!

— Довиждане.

Мордвинов затвори телефона. След него и Турецки.

— Колко пари имаше в портфейла? — попита Ирина Хенриховна.

— Около четиристотин рубли — отвърна Турецки. — Дреболия, естествено, но все пак е гадно. — Той се плесна по челото: — Ама и аз съм един кретен! Как може да съм такъв наивник! А уж съм следовател… Добре, че тоя човек е намерил картата ми. Странно съвпадение, нали?

— Да бе — отвърна Ирина, протегна се и добави: — Какво ли не се случва на този свят.

Турецки бе седнал зад бюрото в кабинета си и разглеждаше фотороботите на „добре облечените бизнесмени“, които бяха посетили господин Плат в хотела му. Те изглеждаха съвсем прилично и изобщо нямаха бандитски вид.

Върху бюрото вдигаше пара черна чаша с ароматно кафе. Александър Борисович внимателно взе чашата, отпи малка глътка и в този момент на вратата се почука.

— Влезте — властно изрече Турецки.

Вратата се отвори и в кабинета влезе висок суховат очилатко със спокойно и умно лице и широко чело с напредващо оплешивяване.

— Здравейте! — каза той. — Аз съм Мордвинов.

— А, радвам се да ви видя!

Турецки се изправи, за да го посрещне. Двамата здраво стиснаха ръце.

— Настанявайте се — каза Турецки, посочвайки с жест кожения фотьойл.

Мордвинов седна на фотьойла и обгърна с поглед кабинета.

— Уютно е при вас — отбеляза той. — Не е като в моя кабинет.

— Опитваме се да правим впечатление — присмехулно отвърна Александър Борисович. — Нали знаете с кого обикновено се налага да имаме работа.

Мордвинов кимна разбиращо.

— Чувал съм. Позволих си да направя някои справки за вас. Казват, че се занимавате с убийството на милиардера Плат?

— Занимавам се — отвърна Александър Борисович — Наистина до този момент без особен успех. Донесохте ли картата ми?

— А, да, извинете. — Юрий Алексеевич извади от джоба си служебната карта и я подаде на Турецки.

Турецки пое картата, разтвори я, хвърли един поглед, кимна и я прибра в джоба си.

— Казвате, че просто се е валяла на двора? — попита той.

Мордвинов се усмихна и поклати глава.

— Не беше чак толкова лесно, Александър Борисович. За да отвоювам картата ви, се наложи да ме наръгат с нож в левия хълбок.

— Нож в хълбока? — намръщи се Турецки.

Юрий Алексеевич махна с ръка.

— А, не се тревожете, просто драскотина.

— Защо не казахте предварително? Аз сам щях да дойда в Истра!

— Изобщо не се безпокойте. Така или иначе трябваше да пътувам до Москва — по работа… Общо взето, рядко се домъквам дотук. — Мордвинов се усмихна. — Сега може да се каже, че съм се възползвал от случая.

Турецки тревожно погледна левия хълбок на следователя и каза:

— Не би трябвало да се разкарвате по улиците с рана. Не дай боже…

Мордвинов се намръщи и нетърпеливо изрече:

— Нали ви казах — дреболия, само драскотина. Забравете за това. Самият аз вече почти напълно съм я забравил.

— Добре, ще се опитам — каза Турецки. — Но все пак разкажете ми какво точно се случи.

Мордвинов леко се изчерви. Беше очевидно, че спомените за предишната вечер не му доставят никакво удоволствие.

— Завчера през нощта някакви хулиганчета бяха продупчили гумите на „десетката“ ми. Реших да не прибирам колата на платения паркинг, подозирах, че тия гадове ще се върнат. Реших да ги проследя. И ги пипнах. Проснах единия, но докато се опитвах да хвана и другия, първият изчезна. А другият ме хакна с ножа си в хълбока и също се изпари. На моите години не е толкова лесно да преследваш млади хулигани. Та на мястото, където се въргаляше единият от тях, лежеше и вашата бумага. Вероятно е паднала от джоба на тоя боклук.

— Жалко, че не сте успели да хванете самия него — рече Турецки. — Добре, Юрий Алексеевич, благодаря за картата. Струва ми се все пак, че нещо ви дължа…

Мордвинов искаше да възрази, но Турецки го спря с жест, след това отвори шкафчето, извади оттам продълговат хартиен плик и го подаде на Мордвинов.

— Ето — каза той. — Това е за вас. От сърце.

Юрий Алексеевич погледна плика, след това се втренчи в Турецки, намръщи се и поклати глава.

— Ама сте и вие, Александър Борисович! Аз само се пошегувах.

— Вие може и да сте се шегували, но аз не съм. Вземете го, ако не искате да ме обидите.

Мордвинов пое пакета и го претегли на ръка.

— Какво е това? — попита той.

— Отворете го и вижте.

Мордвинов разгърна плика, видя бутилката „Чивас Регал“ и подсвирна (също както го направи Турецки рано сутринта).

— Хайде бе! — възкликна той.

Александър Борисович се усмихна.

— Радвам се, че ви харесва.

Мордвинов отново се навъси и подаде бутилката на Турецки, но той не му позволи да каже ни дума.

— Изобщо не се опитвайте да възразявате! Сам знаете, че картата ми струва значително повече. Ще си го пийнете вкъщи за мое здраве.

Мордвинов въздъхна и отдръпна ръката си.

— Добре — каза той. — Ще взема бутилката, но само при едно условие. Ако веднага му ударим по чашчица.

— Аз съм на работа — припомни Турецки.

— По петдесет грама — каза Мордвинов. — Иначе няма да я взема.

Александър Борисович за малко се замисли, след това небрежно махна с ръка.

— Добре, господ да ни варди. Обаче само по петдесетак.

Турецки извади две чаши и ги постави върху бюрото. След това отиде до вратата и я заключи.

В същото време Мордвинов отвъртя капачката на бутилката и напълни чашите до половината.

— Мамка му — тихо напсува той. — Намокрих ви документацията.

Внезапно Мордвинов се втренчи в един от листовете, лежащи върху бюрото.

— Леле, майчице — кротко издума той.

— Какво има — запита веднага Турецки, приближавайки се до бюрото.

— Откъде сте се сдобили с тази физиономия?

Мордвинов бодна пръст върху фоторобота на единия от двамата добре облечени бизнесмени.

— Какво толкова ви заинтригува? — поинтересува се Турецки, присвил очи.

— Интересът ми е чисто професионален — отвърна Мордвинов. — Вчера сутринта намериха този човек в Истринския язовир. Аз съм следователят по делото за неговата гибел.

Александър Борисович се усмихна и учудено поклати глава.

— Неслучайно са забелязали, че светът е малък. Та казвате, че се е удавил?

— Аха — кимна Мордвинов. — Или са му помогнали да се удави.

Турецки настръхна.

— Помогнали са му? Искате да кажете, че са го убили?

— Може ли това да значи нещо различно? — отвърна на въпроса му с въпрос Мордвинов. Но след това леко охладня и добави: — Обаче май не всички са съгласни, че е станало така.

— Но все пак вие имате основание за подобна версия? — попита Турецки.

— Естествено — отвърна Мордвинов и му разказа за намерения труп, следите от чужди боти и изтръгнатия кичур коса.

— Е, да — рече Турецки, замислено почесвайки брадичката си. — Наистина съществуват основания. Юрий Алексеевич, сам господ ви прати. Вече изяснихте ли си кой е убитият?

— Разбрахме. Имаше в себе си документи. Някой си Иван Петрович Кожухин, председател на Съюза на инвеститорите в Русия. След един час имам среща с жена му. Макар че отпреди две години те са разведени… Я чакайте, Александър Борисович, ама вие така и не ми казахте какво търси портретчето на моя мъртвец върху бюрото ви?

— Според вас той може и да е мъртвец. Но за мен е просто заподозрян.

— Делото за убийството на Плат? — попита Мордвинов.

— Същото — кимна Турецки. — Тъй че ние ще отидем при съпругата на Кожухин заедно. След това ще нагледаме офиса му и ще се поразговорим с неговите колеги. Е, а сега… — Александър Борисович вдигна чашата си. — След като вече сме си налели, да му пийнем.