Фридрих Незнански
Платинената карта (63)

4.

За Турецки следващият ден започна с две новини, едната от които криво-ляво поносима, но втората бе особено неприятна. Тя беше следната: в Москва бе пристигнал френският дивизионен комисар, но нямаше кого да арестуват в негово присъствие — Дейвид Флин бе изчезнал. Яко дим. Вечерта мошеникът се прибрал в една от наетите квартири — на „Голяма Грузинска“, а на сутринта, нахлувайки в жилището, оперативниците намериха празна стая и старателно оправено легло.

Апартаментът беше празен. При това англичанинът не бе оставил никакви следи от присъствието си в него.

Нито компютри, нито мръсни чаши, дори и в кофата нямаше боклук.

Докато претърсваха входа, милиционерите откриха зад радиаторите черна перука и очила със златна рамка и едва тогава един от оперативниците се сети, че един час след като Флин влязъл във входа, оттам излязъл висок младеж със спортно яке, с буйна рижа коса и голям спортен сак в ръката. Зад ъгъла младежът бил задържан за проверка на документите. Те били напълно в ред.

— Говореше ли руски? — попита старшият на екипа оперативния, който бе проверявал рижия.

— Както ние с вас, другарю майор — отговори той.

— Мда… — замисли се майорът, след което мрачно констатира: — Флин е изпратил някой, който да го подмени. И ние се хванахме. Поне спомняш ли си името му?

Оперативният потиснато поклати глава.

— Не мога да си спомня точно, другарю майор. Нещо като Петров или Петруев, или Петрунин. Беше нещо близко до Петър. Тия дни спирахме доста хора.

Милиционерите бяха разстроени, майорът — сърдит. Присъстващият дивизионен комисар, мосю Леже, след като изслуша превода на казаното от майора, мрачно се навъси и изгледа нашенските оперативници с такова нескрито негодуване, че те по неволя сведоха очи.

Вера Акишина излезе от вратите на университета и замря от учудване. От пейката насреща се надигна Дейвид. Изглеждаше доста странно: кафяво, леко протрито кожено яке, намазана с гел коса, причесана назад, къса тъмна брадичка. На ухото на Флин се поклащаше обица, а очите му, дотогава тъмнокафяви, сега бяха яркосини — като две незабравки.

— Здравей, Вера — каза Дейвид на руски, но със силен английски акцент.

— Здравей, Дейвид — отвърна Вера, между другото съвсем не приветливо. — Какво е станало с теб? Защо си такъв… странен?

Дейвид се усмихна и сви рамене.

— Извини ме, не те разбрах.

Вера си спомни, че Дейвид не знае руски, и му повтори същото на английски.

— А, това ли било… — каза той с привичната си безгрижна усмивка. — Просто смених имиджа. Нищо особено, сега мнозина го правят. Можем ли да поговорим някъде?

— Да, разбира се. Да отидем в градинката. Макар че днес е доста хладно.

— Нищо, няма да ти отнема много време — увери англичанинът Вера.

Отидоха в градинката.

От деня на последната им среща дърветата бяха доста оголели и градинката, полята от неотдавнашния дъжд, изглеждаше влажно неприветлива. Пейките бяха мокри, затова им се наложи да говорят прави.

— Аз заминавам — каза Флин, държейки Вера за ръката, търсейки погледа й.

— Прибираш се вкъщи? — попита Вера.

Дейвид кимна.

— Да.

Известно време Вера не каза нищо, след това изрече:

— Знаеш ли, че милицията те търси?

— Знам, мъничката ми — отвърна Дейвид, разглеждайки с любов лицето на Вера. — Ти ми ги прати, нали?

Вера не направи опит да го скрива и кимна утвърдително. Лицето на Дейвид не се промени, то продължаваше да бъде открито, мило и дружелюбно.

— Не трябваше да го правиш, Вера — каза Дейвид. — Всъщност не те обвинявам. Не си имала друг изход. А и нищо страшно не се е случило. Сега имам друга външност и други документи. Дойдох при теб, за да поговорим за нещо друго.

— Така ли? — Вера погледна пръстите на Флин, стиснали китката й. След това премести поглед върху новото лице на Дейвид. Това лице й се стори смешно и тя не сдържа усмивката си. — За какво става дума?

— За двама ни — каза Дейвид. — Не бях ти казвал преди, но аз… — Той се смути. — Направих нов паспорт не само за себе си, но и за теб. — Дейвид извади от джоба си документа и го подаде на Вера. — Ето, погледни.

Вера взе паспорта и го разтвори. На снимката бе нейното собствено лице. В графата „Фамилия, име, бащино име“ вдясно от снимката пишеше: „Елена Сергеевна Иванова“.

Вера затвори паспорта и погледна Дейвид.

— Това пък защо? — попита тя неразбиращо.

— Как защо? — Дейвид объркано се усмихна. — Искам да дойдеш с мен. Заедно с мене, разбираш ли? Искам никога повече да не се разделяме. Вера, малката ми, ние ще сме добре заедно! Ние си приличаме с теб, Вера!

Вера безмълвно поклати глава.

— Не, Дейвид. Няма да тръгна с теб.

— Но защо?

— Не те обичам и ти го знаеш.

— И какво от това? Ако сега не ме обичаш, ще ме обикнеш после! — Дейвид я прегърна през раменете. — Хлапе, помисли си: какво можеш да правиш в тази страна? С твоя талант би могла да преобърнеш планини! И аз ще ти помогна. Вера, ние заедно сме непобедими. Повярвай, мъничката ми, знам какво говоря. Ще имаме всичко, което поискаме. Трябват ти брилянти? Ще имаш брилянтите! Искаш коли и самолети — ще ги имаш! Ще имаш всичко, абсолютно всичко!

— Но аз не искам нищо подобно — равнодушно отговори Вера. — И без това имам всичко, което ми трябва. Не мога да изоставя майка ми, нито баща ми и брат ми. Искам всичко да си остане както е.

Известно време Дейвид внимателно се вглеждаше в очите й. Вера спокойно издържа погледа му. Тя не чувстваше нищо спрямо Дейвид, за нея той бе празно място, точно колкото Стас Тоцки или който и да било друг мъж. Тя отдавна бе разбрала, че е неспособна да обича и се беше примирила с това.

Внезапно устните на Дейвид потрепераха. Очите му се разшириха и се обвиха във влажна пелена. Изразът им и техният блясък предизвикаха отвращението на Вера.

— Не можеш да ми откажеш това — каза Дейвид с някакъв странно глух глас. — Не можеш, чуваш ли? Ти си всичко, което имам. Плюя на парите, плюя на всичко. Или си тръгваме заедно оттука, или…

— Или какво?

— Или аз няма да замина никъде — каза Дейвид.

Внезапно подухна вятър и дългата светла коса на Вера се изви нагоре — превърна се в нещо като облак или корабно платно. Вера я прибра с ръка и като че ли в продължение на небрежния си жест сви рамене.

— Твоя работа, Дейвид. Ако искаш — остани в Москва, ако искаш — заминавай. Все едно ми е.

— Ти не ме разбра — с гробищен хлад в гласа си каза Дейвид. Той пъхна ръка в джоба си и повтори: — Ти изобщо нищо не разбираш.

— Извини ме, Дейвид, но трябва да се прибирам. — Вера се извърна, за да си тръгне, но Дейвид я стисна за ръката и със сила я обърна към себе си.

Вера изкрещя.

— Никъде няма да ходиш — злобно изрече Дейвид. — На този свят още не се е появил човекът, който ще ми противоречи!

— Дори Плат? — без какъвто и да било присмех попита Вера.

Дейвид се озъби с дяволска усмивка.

— Той посмя — присмехулно процеди Дейвид. — За което си плати. Нали не искаш да постъпя с теб както с него?

Поредният порив на вятъра разроши косата на Вера, но тя не я приглади. Стоеше изправена и гледаше Дейвид, насилвайки се да разбере какво всъщност иска той, какво иска от нея тоя странен, налудничаво изглеждащ човек.

Зад гърба на Дейвид изпращя клонка. Той светкавично се извърна и придърпа Вера, предпазвайки се с тялото й от възможния нападател. Черното дуло на пистолета се вряза в слепоочието на момичето.

— Stop! — яростно изрева Дейвид, опрял оръжието до главата на Вера.

Денис Грязнов се измъкна иззад дървото и замря неподвижно.

— Who are you?

— Казвам се Денис Грязнов — отвърна Денис на английски. — Аз съм детектив. Не правете глупости, Дейвид, хвърлете оръжието!

Флин се засмя.

— Дотолкова ли сте самоуверен? — насмешливо попита той. — А ако й продупча главата? Едва ли за това ще ви похвалят!

— Няма да го направите — твърдо каза Денис.

— Хайде де! Я да проверим? — Той премести ръката си с пистолета, като опря цевта в бузата на Вера. Тя мълчеше. Върху побледнялото й лице нямаше страх, личеше само учудване. — А сега как е? — попита Флин. — Иска ли ви се да проверите?

— Дейвид, това е безсмислено — потрепвайки нервно с бузата си, каза Денис. — Така или иначе няма как да избягате.

— Кой знае! Възможно е да се окаже, че съм по-умният. — Флин насочи пистолета към Денис. — Покажете си ръцете!

Денис вдигна ръце и показа празните си длани.

— Къде ви е оръжието? — попита Флин.

— Нямам — отвърна Денис.

Флин се усмихна.

— Направо ви повярвах. Я си вдигнете пуловера!

Денис послушно запретна пуловера си. Зад колана на джинсите му нямаше нищо.

— Обърнете се гърбом! — настоя Флин.

Денис се подчини.

— Като че ли наистина сте невъоръжен — неразбиращо рече англичанинът. — Хм. Тогава как смятате да ме арестувате, детективче?

— Паркът е обкръжен от мои хора — каза Денис. — Няма как да избягате.

Флин светкавично се огледа наоколо. Отново премести погледа си върху Денис.

— И каква е причината да ви вярвам, детектив?

— Защото нямате друг изход — навъсено отвърна Денис. — Първо пуснете момичето. Нали вече разбрахте, че нямам оръжие.

— Момичето ще дойде с мен! — яростно изкрещя Флин.

Вера вдигна ръце и обхвана с тънките си бели пръсти лакътя на Флин.

— Не, Дейвид — тихо изрече тя. — И без това няма да дойда с теб. Ако искаш — убий ме.

Известно време Флин размишляваше. Високото му чело бе прорязано от дълбоки и отчетливи бръчки. След това той потръпна, като че ли току-що се бе събудил, погледна Денис с тежък поглед и внезапно изкрещя:

— Искаш Вера? Вземи си я тогава!

Флин с рязко движение блъсна Вера настрани — достатъчно силно, за да я събори на земята. Денис се втурна към Флин, но той бързо вдигна пистолета и натисна спусъка.

Гръмна изстрел.

Тежкият черен пистолет падна от ръката на Флин и глухо изтропа върху асфалта. Главата на англичанина клюмна и той падна на колене, като че ли имаше намерение да се помоли. Денис изрита пистолета. Флин се вгледа в червеното петно, което се разстилаше върху тънкия му бял пуловер на нивото на сърцето, вдигна глава и се втренчи в Денис с мътен поглед. След това побледнелите му устни бавно се изкривиха в някакво жалко подобие на усмивка и той каза:

— That’s all…

След което Флин рухна ничком и притихна.

Денис приклекна и докосна с пръсти шията на англичанина.

След това се изправи, погледна Вера и каза:

— Мъртъв е.