Фридрих Незнански
Платинената карта (44)

3.

Дейвид започна да причаква Вера от университета почти всеки ден. Като че ли нарочно Стас Тоцки замина на някакъв студентски симпозиум в Питер, така че Вера нямаше и на кого да се оплаче.

Честно казано, нямаше от какво толкова да се оплаква. Флин се държеше като истински джентълмен. Той вече не си позволяваше никакви грубости, затова пък при всяка възможност подаряваше на Вера някакъв скъп подарък — златно часовниче с инкрустирани брилянти или платинена гривна, понякога красива брошка.

Вера не си и помисляше да пита Дейвид откъде има толкова пари. Тя вземаше подаръците му безропотно, съзнавайки, че не би трябвало да ги приема (в подобни случаи момичетата от книгите запращаха подаръците в лицето на досадния ухажор). Но не можеше нищо да направи.

Вера не показваше получените подаръци. Тя прекрасно разбираше, че ако майка й види някоя от тези скъпи „дреболийки“, върху главата й щеше да се стовари буря от въпроси, на които нямаше как да отговори. Затова Вера складираше подаръците в кутия, която заключваше в чекмеджето на бюрото си (там никой нямаше достъп, дори Артур).

Един път Дейвид й подари обица с бисерче.

— Харесва ли ти? — попита той.

Обицата беше много красива, призна Вера. След това попита Дейвид:

— Но защо е само една?

— Другата остана в жилището ми — отговори Дейвид.

— Имаш жилище тук? — попита Вера без учудване.

Англичанинът кимна.

— Имам. Знаеш, че не обичам да живея по хотелите. Ненавиждам суетнята; не обичам, когато някой, преструвайки се, че почиства, рови в нещата ми. На квартира ми е по-добре и по-спокойно. — Той хвана ръката на Вера и попита: — Искаш ли заедно да отидем да приберем втората обица?

— Да — съгласи се Вера за свое учудване.

И тръгнаха.

Квартирката на Дейвид беше съвсем миниатюрна. В стаята имаше маса, върху нея — компютър, табуретка. Имаше и легло. Широко легло.

Този път Вера не се отказа от виното. То беше сладко, ароматно и от него не й се гадеше. Наистина след втората чаша леко й се зави свят, но след малко й мина.

Дейвид бе учтив, остроумен и нежен. Започна да я целува по ръцете, после по лицето. След това тя се съгласи да пие с него брудершафт. Вера нямаше повече сили да се съпротивява. При това… Дейвид й подаряваше такива красиви неща.

Вера се отдаде на Флин спокойно и безропотно. Знаеше, че на Дейвид няма да му хареса, ако лежи в кревата като дърво, затова правеше всичко, за да му е приятно. Това не изискваше някакви особени усилия. Вера харесваше начина, по която я люби Дейвид, неговите изтънчени ласки доста се отличаваха от онова, което правеше в леглото Стас. И в края на краищата тя успя да изпита и удоволствие.

— Е — каза Дейвид, когато всичко свърши, — сега ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен?

— Не — спокойно отвърна Вера.

— Защо?

— Защото не те обичам.

Дейвид я погледна учудено, след това поклати глава и попита с леко раздразнен глас:

— А Стас — обичаш ли го?

Вера не отговори на въпроса. Не защото не искаше, а защото не можеше. От една страна, Стас Тоцки й беше гадже, почти годеник, а от друга — никога не й беше подарявал такива скъпи подаръци и никога не бе карал тялото й да трепти така, както в прегръдките на Дейвид. И все пак Стас беше близък. И разбираем. Тя знаеше кой е той и с какво се занимава. Не се налагаше да мисли какво ще стане, след като се оженят. Със Стас въобще не се налагаше да мисли за каквото и да било. Всичко беше като по ноти.

Вера протегна ръка, взе от шкафчето чашата с вино и я изпразни на един дъх. След това стана от леглото и започна да се облича. Дейвид я гледаше мрачно. Когато тя се облече напълно, той попита:

— Защо се съгласи да спиш с мен?

— Защото много ти се искаше — отговори Вера.

Дейвид помълча малко, след това попита:

— А на теб?

— На мен? — Вера престана да се облича и за секунда се замисли. Когато навикът й да казва цялата истина надделя, тя отвърна: — Вероятно също съм искала. Беше ми приятно с тебе. Много приятно. Но това няма да се повтори.

Дейвид леко се надигна от леглото.

— Защо?

— Защото утре Стас се връща — отговори Вера. — А той е мой годеник.

— Ти наистина ли ще се омъжиш за него?

— Да, ако той поиска — каза Вера.

— Не е ли глупаво? — възкликна Дейвид. — Ще погубиш живота си. Аз мога да ти дам всичко.

— Знам — каза Вера. — Но на мен не ми трябва всичко.

Когато тя излезе от апартамента, Дейвид все още лежеше в леглото, опитвайки се да разбере какво е замислило това странно момиче? Каква игра му върти? И защо той, опитният и далеч не глупав мъж, е хлътнал по тая смахната рускиня, която го върти на пръста си, при това без да полага никакви усилия?

Въобще не му идваше наум, че Вера изобщо не играе и че в обикновения живот, несвързан с виртуалната реалност, тя е наивна до идиотизъм.