Фридрих Незнански
Платинената карта (28)

2.

Денис Грязнов бе седнал зад бюрото с кутия портокалов сок в ръка и замислено гледаше през прозореца, когато вратата на офиса се отвори и се появи светлокосата глава на Филя Агеев.

— Седиш ли си? — с неразбираема усмивка попита той. — И това е хубаво. Защото ако беше прав, щеше да паднеш.

Филя влезе в офиса и плътно затвори вратата след себе си. Приближи се до бюрото на Денис и се срина в мекото кожено кресло.

— Айде давай, не ме мъчи — поглеждайки строго към Агеев, каза Денис. — Докъде я докара? Разбра ли кой е отвлякъл Акишин? Или къде Максимович крие дъщеря му?

— Далеч повече! — каза Филя. — Или по-скоро със значително повече пикантерия — поправи се той. — Разкрих номера на аудито на любовницата на Андрей Максимович.

— Е?

— Да. Сигурно много ще се учудиш, ако ти кажа, че тя е твоя позната.

— Зависи коя точно ще се окаже — с основание реагира Денис.

— Та така, любовницата на Андрей Максимович и съпругата на отвлечения бизнесмен Татяна Олеговна Акишина са едно и също лице.

Денис смаяно поклати глава и подсвирна.

— Не може да бъде! Нещата стават все по-интересни.

— Думи нямам.

— Ще се окаже, че тя от самото начало е знаела кой е „отвлякъл“ дъщеря й? — предположи Денис.

— По всяка вероятност е точно така — кимна Филя. — Ако се вярва на бабичката, която Голованов разприказва, Татяна Акишина идва редовно при Максимович. И през зимата, както и през лятото. Не знам много за интимните им отношения, но те са стари познати.

Денис се замисли.

— От друга страна, Максимович би могъл само да я използва — предположи той.

— Възможно е — съгласи се Филя. — Но интуицията ми подсказва, че са комбина.

— Ако наистина е така, то не е изключено Акишина да познава и похитителите на мъжа си. Въпреки че както изглежда изчезването на Вера Акишина и отвличането на нейния баща не са свързани помежду си. Кога ще се заемеш с Артур Акишин?

— Още тази вечер. Знам кога е последният му семинар в университета. Ще го хвана във фоайето. Там наблизо има едно прилично кафе, ще седнем да си поговорим.

— Какво ще му предложиш?

— Записи на разговорите му, снимки. Разучих — малкият много държи на реномето си. Член е на профкомитета на факултета, обществен деятел и така нататък. Общо взето, момчето се цели нависоко и не би искал да му скапят биографията. Ще му предложа решението на всички проблеми тихо и без шумотевица. Освен това Голованов и Демидич са се захванали плътно с Максимович. Ако той си признае, ще имаме още един коз.

— Мислиш ли, че ще клъвне? — попита със съмнение Денис.

Филя кимна убедено.

— Трябва да клъвне. Разбира се, аз не съм психолог, но също разбирам едно-друго и мога да разговарям с такива юпита.

— Е, дай боже. Между другото, Голованов се обади преди двадесет минути. Проследили са Максимович до офиса на компютърната фирма „Паскал-маркет“. Същата, в която вчера твоят Артур се мота два часа.

— Помня — недоволно отвърна Филя.

(Вчерашния ден той наистина стърча два часа под арката, недалеч от желязната врата с табелка „Паскал-маркет“. Филя не успя да проникне в офиса, на позвъняванията и почукването не отговаряше никой, единствено обективчето на видеокамерата го гледаше отвисоко студено и твърдо.)

— Успя ли да разбереш нещо за тази фирма? — попита Филя.

Денис поклати глава.

— Не. Регистрирана е преди година и половина. Нищо друго не знам. Макс се опита да пробие по своите канали, но нищо не стана.

— Ясно — въздъхна Филя. — Да се надяваме, че Голованов и Демидич ще успеят да сондират този странен офис. А при теб как е с отвличането на татенцето? Имаш ли някакви насоки?

— Ще ги има утре — отвърна Денис.

Филя присви очи.

— Агентурата?

— Аха. Чичо Слава ме свърза. Наистина, ще се наложи доста да се поохарчим, но това са неизбежни разходи.

— Е, какво пък, дерзай — пожела му Филя. Усмихна се и добави: — Само че не бъди прекалено разточителен. Нали те знам, Рокфелер недорасъл. Хвърляш на доносниците парите с пачки, а собствените ти сътрудници гладуват.

— Не ми изглеждаш прегладнял — ухили се Денис. — Поне бузите ти са доста охранени и розови.

— Точно такива стават, когато човек започва да подпухва от глад — тъжно приключи Филя.

В момента, в който рошавата глава на Филя се провря през отворената врата и запита дали Денис Грязнов е седнал солидно на стола си, оперативниците на агенция „Глория“ Сева Голованов и Володя Демидов седяха в колата пред сивата къща на „Покровка“, зад една от чиито железни врати преди няколко минути бе изчезнал Андрей Максимович.

Навън беше влажно и ветровито. Ръсеше студен дъжд.

— Кой ще отиде? — попита Демидич, бегло поглеждайки към Сева Голованов.

Сева едва забележимо се усмихна.

— Разбрах — каза Демидич и въздъхна. — Вечно на мен се пада най-неприятната работа. Случайно да имаш чадър?

— Извинявай, приятелю, но нямам.

— Ясно — каза Демидич. — Е, аз тръгвам.

Той вдигна яката на сакото си и излезе от колата под дъжда.

Отиде до желязната врата на фирмата „Паскал-маркет“, хвана бравата и леко я раздвижи. Разбира се, вратата беше заключена. Тогава Демидич натисна черния бутон на звънеца. Почака малко и отново го натисна. Не отдели пръста си повече от десет секунди. И този път нямаше отговор. Демидов извади дъвката от устата си, надигна се на пръсти и я залепи върху обектива на видеокамерата.

След това се върна в колата.

— Заключено като танк — кратко съобщи на Голованов.

— Ясно — отвърна той. — Момчетата са се кодирали. Много ми е интересно как успяват да въртят търговия с компютри при такава дяволска конспирация?

— Изводът е един: те въобще не продават компютри — каза Демидич. — Струва ми се, че крият там момичето. — Демидич хвърли поглед към Голованов и шеговито попита: — Е, сега какво, командире, влизаме ли вътре заедно с вратата, или ще чакаме?

— Чакаме — каза Голованов. — Прозорците на фирмата гледат към вътрешния двор. Освен видеокамерата, която разкара, други няма. Иди до вратата. Ако до половин час Максимович не излезе, аз ще те сменя.

Демидич въздъхна, отново вдигна яката на сакото си и се отправи към желязната врата. В полумрака под ниската арка беше почти незабележим.

Към края на двадесетте минути вратата се открехна. Демидич хвана бравата и със сила я дръпна към себе си. Човекът, отворил вратата на фирмата, явно не се надяваше, че ще се натъкне на такава могъща сила, каквато притежаваше оперативникът Володя Демидов.

Не успя да пусне бравата и излетя навън като тапа от бутилка, след което се просна на асфалта. Беше Андрей Максимович.

— Здрасти! — каза му с усмивка Демидич. — Подхлъзна ли се?