Фридрих Незнански
Платинената карта (53)

2.

— Здравейте, Татяна Олеговна.

— Здравейте.

Акишина доброжелателно погледна Турецки, но явно не го позна.

— Аз съм Александър Борисович Турецки. Преди няколко дни се видяхме, спомняте ли си?

— А, да, разбира се… — Татяна Олеговна небрежно се усмихна. — Надявам се, че ми носите добра вест?

— Зависи от вас — строго отвърна Турецки.

— От мен? — учуди се Акишина.

Александър Борисович кимна.

— Точно така. Къде можем да поговорим?

— Мм… Може и в учителската, но там е пълно с хора. — Татяна Олеговна смутено погледна Турецки.

— Другите няма да ни пречат — каза Александър Борисович. — Татяна Олеговна, пушите ли?

— Понякога — каза Акишина.

— А къде пушите?

— Имаме специално място за пушачи. Но е възможно и там да има хора.

— Тогава какво ще кажете да се поразходим навън? Нали в момента имате свободен час?

Акишина погледна стенния часовник и кимна.

— Да, имам почти половин час. Ако искате, можем да се поразходим. Само да си наметна шлифера.

Близо до музикалната школа, в която работеше Акишина, имаше малка градинка. Акишина и Турецки се отправиха към нея.

Седнаха на една от пейките. Турецки запали цигара.

— Татяна Олеговна — започна тихо той. — Разговорът ни ще бъде сериозен. Искам да отговаряте на въпросите ми ясно и честно.

Акишина изгледа Турецки и изведнъж се усмихна ослепително — явно тази усмивка винаги й вършеше работа, когато разговаряше с мъже.

— Говорите така, сякаш съм на разпит в кабинета ви — закачливо каза тя.

— Надявам се, че няма да стигнем дотам — каза Турецки без никакво чувство за хумор. — Как е Вера? При нея всичко наред ли е?

Акишина погледна косо Турецки. Сви рамене.

— Какво би трябвало да й има?

Турецки се подсмихна. Тази жена явно умееше да лъже — интонацията й бе абсолютно спокойна, с лек оттенък на учудване.

— Известно ни е, че се срещате с Андрей Максимович — каза Турецки.

Едва сега Акишина леко побледня.

— Какво значи: срещам се? — попита тя. — И изобщо, кой е тоя Андрей Максимович?

— Андрей Максимович е човекът, който е отвлякъл дъщеря ви, Татяна Олеговна. А Денис Грязнов е мой стар познат. Знам всички детайли на това разследване. Предполагам, сте наясно, че Максимович е заплашен от седем години затвор?

Като че ли внезапен студ обзе Татяна Олеговна и тя потрепери.

— Не е имало никакво отвличане — категорично изрече тя. — Ако не вярвате — попитайте Вера.

Турецки поклати глава.

— Не говоря за отвличането. Максимович и неговите приятели ще бъдат обвинени за престъпления по параграф втори на член сто седемдесет и седми от Наказателния кодекс на Руската федерация — изготвяне и разпространение на фалшиви кредитни карти и други платежни документи. Наказанието, предвидено по този член, е от четири до седем години.

Акишина продължаваше да мълчи.

— Надявам се, че вие нямате нищо общо с всичко това?

— Въобще нямам никаква представа. А това, че съм изменяла на съпруга си… Аз съм само една влюбена жена, нищо повече. Нима това е престъпление — да обичаш някой, който е по-млад от теб?

Бузата на Александър Борисович нервно потрепна.

— Недейте, аз не говоря за това. Вие сте знаели, че Вера е в Подолск. И сте знаели, че тя участва в производството на фалшиви карти.

Известно време лицето на Акишина остана студено и непроницаемо. След малко тя се съвзе и изрече с мек глас:

— Не знаех нищо. Подозирах, че са замислили някаква авантюра, но Андрей никога не ме е посвещавал в делата си. Той само ми каза, че им трябва добър програмист. И после добави, че Вера ще получи добри пари за работата си. Не знам как бихте постъпили вие, но този аргумент ме убеди напълно. Верочка учи в престижно висше училище срещу заплащане. Освен това се нуждае от пари за модни дрешки, за джобни разходи. Нали ги знаете младите. Сергей Михайлович е много строг баща. Никога не е глезил Верочка. И тя си е решила: никой няма да пострада, ако се появят малко допълнителни пари.

Турецки въздъхна.

— Татяна Олеговна, стига ме будалкахте.

Миглите на Акишина обидено потрепнаха.

— Да не би да намеквате, че ви лъжа?

— Вече го казах. Лъжете ме, при това доста неумело. Искам да ви напомня, че не сте в класната си стая, а аз все пак съм вече възрастен човек. Затова престанете да извъртате.

Върху очите на Акишина се появиха сълзи. Тя се намръщи и с нервен жест вдигна яката на шлифера си.

— Вероятно ви е навик да обиждате жени? — попита тя с треперещ глас.

Турецки внимателно изгледа обидения й изискан профил и поклати глава.

— Учудва ме вашата наивност — каза той. — Наистина ли си представяте, че сте заобиколена от идиоти? Или… — той сви рамене. — Не знам, общо взето, изглеждате напълно нормална жена.

— Благодаря — промърмори Акишина. — Много ви благодаря за деликатното отношение към дамите. Можехте веднага да ми нахлузите белезниците. Или да опрете дулото на пистолет в слепоочието ми.

— Не преувеличавайте. По-добре би било да ми кажете дали предварително сте знаели, че вашият съпруг ще бъде отвлечен?

— Какво?! Вие в ред ли сте? — изсмя се нервно Акишина. — Според вас аз съм участвала в отвличането на собствения си съпруг?

— Защо не? — усмихна се Александър Борисович. — След като сте участвали в отвличането на дъщеря си.

Акишина тихо застена.

— Колко пъти трябва да повтарям — това не беше отвличане! Това е само някакво досадно недоразумение, би трябвало да ви е ясно! Вече се извиних на Грязнов и платих всичко, което дължах. Докога ще се занимаваме с това?

— Добре, стига толкова — сви рамене Турецки. — Нека сега си поговорим за нещо друго.

Александър Борисович пъхна ръка в джоба на якето си и извади пачка фотографии. Акишина се втренчи в снимките и присви очи.

— Какво е това — припряно попита тя.

— Вие — отвърна Турецки. — Вашата собствена персона.

Той взе най-горната снимка и я подаде на Татяна Олеговна.

— Искате ли да я разгледате?

Акишина взе снимката и късогледо примижавайки, я приближи до очите си. И без това слабото й лице се изостри още повече. Тя бавно плъзна погледа си към Турецки.

— Значи, вие… — устните на Татяна Олеговна затрепериха — Боже, колко долно е това!

— Съгласен съм с вас — въздъхна Турецки. — В това няма нищо приятно. Не можеш да вършиш мръсна работа, без да се изцапаш. При това…

— Какво има на останалите? — прекъсна го Акишина.

— Няма значение — спокойно каза Турецки, старателно събра фотографиите й, прибра снопчето в джоба си. Извърна се към Акишина: — А сега какво? Стига ли ви това, което видяхте, или искате да чуете и записа на разговора ви с Херсонски?

— Не искам да слушам никакъв запис! — изкрещя Акишина с неприятно писклив глас.

— Толкова по-добре — тогава ще го чуете в съда.

Устните на Акишина побеляха. Тя вдигна ръце и притисна към лицето си тесни бледи длани.

— Господи… И откъде се взехте всички вие? — Тя отлепи ръце от лицето си и отново погледна Турецки, като този път не скриваше ненавистта си. — Врете се, нали? Пъхате си носа в чужди работи? Ровите в мръсното бельо като торни бръмбари. И вероятно се гордеете с това, което вършите.

Турецки я слушаше, без да я прекъсва. Докато слушаше, от време на време тръскаше цигарата си. Вече му беше напълно ясно, че Акишина по природа е истеричка, и не искаше да измъчва болните й нерви с груби думи. Беше решил да я изслуша. В стремежа си към словоизлияния склонните към истерия хора обикновено казват повече, отколкото би им се искало. Както се казва, издънват се. Те просто не са в състояние да се спрат. Очевидно Акишина имаше тъкмо такъв припадък. Лицето й, което допреди минута бе бледо, сега възбудено порозовя. Очите й блестяха със зъл истеричен блясък. Пръстите на ръцете й, отпуснати върху коленете, нервно потрепваха, като че ли по тях пулсираше електрически ток. Тя говореше бързо и накъсано.

— Мислите си, че сте ме хванали, нали? Притиснали сте ме до стената, или както вие там го наричате. Сега ще рапортувате на началството си, че сте хванали още една престъпничка! Похитила собствения си съпруг! Боже мой, каква глупост… Но защо? След като сте толкова умен, отговорете ми: за какво ми е притрябвало да го отвличам? За пари? Но всичко, което имахме със Серьожа, бе общо. Ако се нуждаех от пари, просто трябваше да ги поискам от него. Винаги ми е давал това, което ми трябва.

— Тогава защо организирахте отвличането му?

— Искате да знаете защо? Ще ви кажа! И знаете ли защо? Защото прекалено много се мотаеше в краката ми! Пречеше на нещо, което би могло да помогне на десетки хиляди хора.

— Имате предвид бизнеса на Херсонски?

— Защо използвате с мен подобен тон? Все пак ми се струва, че не сме във вашата прокуратура. Няма да ви позволя да разговаряте с мен на това място и с такъв тон!

— Извинете, не исках да ви обидя.

— Но го направихте!

— Татяна Олеговна — меко, почти ласкаво отвърна той. — Отвличайки мъжа ви, Херсонски е извършил престъпление. Но все още не е късно всичко да се оправи. Сигурно въобще не сте си представяли, че нещата ще стигнат толкова далече.

— Ама господи, разбира се! Естествено, не ми е хрумвало, че всичко ще стигне чак дотам! — Явно Акишина се бе хванала за думите на Турецки като за спасителната сламка. — Въобще не съм си и помисляла, че ще причиня вреда на Сергей. Яша каза, че нервите на Сергей не са в ред и че с упорството си вреди не само на себе си, но и на колектива.

„Точно това е отговорът“ — зарадва се вътрешно Александър Борисович. И без да позволи на Акишина да прекъсне разговора, той напористо попита:

— И какво точно поиска от вас?

— Да мълча. Да мълча и освен това… да се обадя на милицията и в агенция „Глория“. Трябваше да се правя на разстроена и уплашена съпруга. Не ми беше трудно, защото всъщност наистина бях изплашена. Парите, които платих на Грязнов, получих също от Яша. Правех всичко за добро, разбирате ли? Исках да се съберем с Яша и той обеща, че ще се оженим, но преди това трябвало да приключи с някаква сделка. Само още една, след което ще сме щастливи завинаги!

— Да, разбирам. Къде го крие Херсонски?

— Не знам. — Татяна Олеговна намръщи красивото си челце. — В някаква вила в Подмосковието.

— Къде е тази вила? — рязко попита Турецки.

— Не знам. Аз… дочух нещо за Митишчи.

— Кой му е помогнал да организира отвличането? Милицията? Не ви ли е споменавал нещо за милиция?

Акишина нервно изхлипа.

— Господи, нищо не помня! Като че ли каза… Не знам, нищо не знам…

— А някакви имена? — напираше Турецки. — Херсонски каза ли имената им?

— Не. Не ми е казвал нищо. Чух, че говори с някого по телефона и го наричаше „майор“. След това спомена нещо за „вашите ченгешки номера“… Нищо друго не си спомням.

Акишина бе почти в треска. Кръвта отново се отля от красивото й лице, то се превърна в гипсова маска.

— Той плати ли ви, за да мълчите? — попита Турецки с доста по-спокоен глас.

Акишина прехапа долната си устна и кимна.

— Колко?

— Десет хиляди — каза Акишина. — В долари.

— Хм… Ясно.

— Мислех, че е за добро. — Акишина едва сдържаше сълзите си. — Исках Верочка да бъде щастлива. Търсех и собственото си щастие. Семейният ни живот се бе превърнал в кошмар. Аз не обичах Сергей и той ми отвръщаше със същото. Никога не гледаше на мен като на човек, предпочиташе да бъда куклата. Кукла, която да показва на приятелите си, за да ги накара да му завиждат. Красивата кукла! Докато Яша откри в мен човека. Човек, разбирате ли? Той наистина ме обичаше!

— А Максимович? — тихо попита Турецки.

Татяна Олеговна се сепна. Тя вдигна ръце и отново прилепи длани до лицето си. След това раменете й потръпнаха. По изящния й нос потекоха сълзи. Тя зарида.