Фридрих Незнански
Платинената карта (52)

1.

Десантника остави върху масата халбата бира и изтри устни с опакото на дланта си.

Човекът, който седеше срещу него, бе нисък и набит. Светлината падаше откъм гърба му, като оставяше лицето почти невидимо. Десантника се усмихна, оголвайки едрите си бели зъби, и каза:

— При вас нищо не е като хората. Правите се на шпиони. За какво всъщност е цялата тази конспирация? Страх ви е, че крия в джоба си магнетофон?

— Ако се страхувах от микрофони, нямаше да съм тук — спокойно отвърна събеседникът му. — Просто не ми харесва, когато хората, които вършат престъпление, се наричат един друг по име. И стените имат уши, скъпи мой.

— „Уши“, „уши“ — недоволно изръмжа Десантника. — Дано по-скоро всичко свърши, цялата тази ваша история ми омръзна напълно. Не очаквах, че ще се вдигне толкова шум. Трябваше да ме предупредите, че вашият Акишин е известна фигура, и тогава изобщо нямаше да се съглася. А и вече не отговарям за моите хора. Тоя изверг ги измъчи. Ще претрепят вашия смотаняк и няма да имам в какво да ги упрекна. Или трябва да им обясня, че не е красиво да обиждат по-възрастните?

— Всичко ще свърши скоро, не се безпокойте — опита се да успокои Десантника неговият събеседник. — Донесох парите, за които ме помолихте.

Той се наведе към куфарчето в краката си и го плъзна към Десантника. Десантника го вдигна и го сложи върху коленете си. Открехна го, огледа с поглед съдържанието му и отново го затвори.

— Това не е всичко — мрачно каза той.

— Разбира се. Останалото ще получите след края на операцията. Както се бяхме разбрали.

— Страхувате се, че може да не се навием на убийство? Нямаше ли да е по-лесно веднага да го пречукаме?

Човекът насреща поклати глава.

— Нямаше да е по-лесно. Докато той е жив, ченгетата ще мислят, че отвличането е за пари.

— Ченгетата не са чак толкова тъпи — отбеляза Десантника.

— Точно заради това го държим жив — отвърна събеседникът му. — И ми се струва, че това бе решено още в самото начало. Защо трябва отново да го обсъждаме?

— Вие така си мислите — твърдо каза Десантника. — Животът нанася своите корективи. Нали сте чували тази сентенция? Накратко казано: искам цялата сума наведнъж.

— Какво толкова се разбързахте? — недоволно попита събеседникът му.

— Би трябвало да ви е ясно, че изобщо не ви вярвам. Защото при вас така е прието — ако излъжеш веднъж, ще излъжеш два пъти.

— И кои сме тия „ние“?

— Много добре знаете кои сте. Няма какво повече да дрънкаме. Или кихайте, или си прибирайте смотаняка и се оправяйте сами с него.

Десантника надигна халбата и отпи голяма глътка.

Седящият срещу него изглеждаше потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той каза:

— Не ми харесва, че едностранно променяте условията на сделката. Не е по правилата на бизнеса.

— Това не е бизнес — възрази Десантника. — Това е самият живот.

— Само поради тези съображения ще се съглася с вашите искания. Ще получите цялата сума не по-късно от три дни. Това удовлетворява ли ви?

— Не може ли по-бързо?

Събеседникът му поклати отрицателно глава.

— Не. Нужно е време, за да се организира. И без това правя компромис само заради вас.

— Така да е — съгласи се Десантника. — Нека са три дена. — Той лениво се усмихна и добави: — Какво да правя, няма да взема да ви убивам, нали така?

— Мисля, че това приключва срещата ни — каза събеседникът, без да обръща особено внимание на плоския хумор на Десантника. — Обадете ми се, ако се появят някакви проблеми. Знаете ми телефона. А сега трябва да тръгвам.

Той стана от масата.

— А бирата? — попита Десантника.

— Допийте я вие — каза неговият събеседник, извърна се и се отправи към изхода.

Десантника го изпрати с поглед, след това присви сивите си очи и процеди през зъби:

— Копелдак.