Фридрих Незнански
Платинената карта (11)

3.

Денис се срещна с Ина Шилова, най-добрата приятелка на Вера Акишина, в първи хуманитарен корпус на университета, в библиотеката. Забелязал слабичкото, късо подстригано тъмнокосо момиче с червен пуловер, той се отправи към нея, лавирайки между редиците от маси, зад които унило бяха залегнали зад учебниците си студентите.

Мястото до Ина бе свободно. Денис седна и надникна в разтворената книга, която четеше момичето.

„Ако в някой човек се всели Дева Граха, то неговото лице напомня разцъфнал лотос; той има добър поглед; никога не е зъл или мълчалив; потта, изпражненията и урината му се отделят в малки количества…“

Момичето се откъсна от четивото си и погледна недоволно към Денис.

— Вие ли сте Ина Шилова? — шепнешком попита той.

Лицето на момичето се успокои. Тя се усмихна приветливо.

— Точно така. А вие би трябвало да сте Денис Андреевич.

— Същият — кимна Грязнов. — Мога ли да знам що за ужаси четете?

— Подготвям курсова работа по аюрведическа демонология — отвърна Ина. — Имам изпит по културология.

— Преча ли ви?

Ина внимателно се вгледа в лицето на Денис, след това загадъчно се усмихна и бавно поклати глава.

— Изобщо не. Трябва да я представя след два дни. Дотогава ще се справя хиляда пъти. Знаете ли… хайде да отидем да запалим по цигара и ще си поговорим.

След няколко минути те бяха на безлюдното стълбище. Ина извади кутия „Вог“, измъкна тъничка бяла цигара и я пъхна между ярко оцветените си устни. Погледна въпросително към Денис. Той извади от джоба си запалка, поднесе я към цигарата на момичето и врътна колелцето.

Ирина запали и кимна.

— А вие? — попита тя, пускайки облаче дим.

— Аз не пуша — отговори Денис.

— Така ли? — тънките вежди на момичето учудено се вдигнаха нагоре. — Тогава защо имате запалка?

— Точно за такива случаи — каза Денис.

— Хм… — Ина леко се усмихна. — Явно сте предвидлив човек.

— Старая се… — отвърна Денис. — Но за съжаление не всичко може да се предвиди.

Ина кимна, след това погледна през прозореца и замислено произнесе:

— Казвате, че Вера е изчезнала…

— Напълно е възможно — отговори Денис. — Вече два дни не се е прибирала вкъщи.

— Странно… — Ина тръсна пепелта от цигарата си в ламаринената урна. — Не е в нейния стил. Тя дори не ходеше по нощните клубове.

— Защо?

— Съвременната музика я дразнеше. Наричаше я „млатилка“. Освен това в клубовете винаги е опушено и всички поркат бира. А Вера не понася алкохол. А и тютюневият дим я дразнеше. Даже няколко пъти се карахме заради това.

— А как се отнасяше към момчетата? — попита Денис. — Все пак Вера е много красиво момиче.

Ина въздъхна.

— Така е. Спомням си, че в първи курс нашите момченца даже се сбиха заради нея.

— Само в първи курс ли? А как са нещата сега?

— Хм… — Ина дръпна от цигарата си, протегна я настрани и издиша дима през ъгълчето на устата си. — Денис Андреевич, не ви ли се струва, че нямам правото да разгласявам чуждите тайни. Особено когато се отнасят до любовните интриги на приятелката ми?

Денис отрицателно поклати глава.

— Не, не мисля така. Напълно е възможно да се окаже, че от това, което сега ми разкажете, ще зависи животът на Вера. Оценявам вашата преданост към приятелката ви, но в дадения случай дискретността е неуместна.

Ина се усмихна.

— Защо не — казахте го достатъчно ясно и разбираемо. Е, добре. Вера сега си има постоянно гадже. Въпреки че в този случай думата не е съвсем точна.

— Защо?

Ина погледна право в очите на Денис и каза:

— Може и да греша, но според мен Вера въобще не е спала с него.

Денис не се сети как да изкоментира тази реплика, затова реши да измени посоката на разговора.

— Не сте особено разтревожена за това, което се е случило с Вера — отбеляза той. — Все пак е изчезнала най-добрата ви приятелка, а вие го възприемате спокойно и хладнокръвно.

— Грешите — възрази Ина. — Просто не желая да показвам чувствата си пред всеки срещнат. — Ина сухо се усмихна. — При това аз съм й толкова най-добрата приятелка, колкото Стасик Тоцки е нейно гадже. Знаете ли, Денис… Извинете, забравих бащиното ви име.

— Само Денис.

— Знаете ли, Денис, Вера е момиче, което си е самодостатъчно. Не я интересуват околните. Тя предпочита да прекарва времето си пред компютъра, а не с приятелки и приятели.

— Не е ли затворена и комплексирана?

— Откъде-накъде? — учуди се Ина. — Не е. Изобщо не е. Тя е момиче, което е напълно уверено в себе си и общува с останалите леко и непринудено. Но само ако тя самата го е поискала. Проблемът е единствено в това, че рядко й хрумва.

— Кажете, Ина, Стас Тоцки във вашия курс ли е?

— Не — отвърна момичето. — Той е във философския факултет. Вера се запозна с него в стола. — Ина се усмихна широко. — Беше смешна история. Стояха един до друг на опашката и Стас изля върху джинсите й чаша компот. След това се втурна да я изтрива с кърпичката си, но бутна подноса и преобърна върху Вера чиния със супа. — Ина поклати глава. — Общо взето, глупчо. Не знам какво намира в него. По принцип е доста симпатично момче, но иначе е пълен загубеняк.

— Забавно — каза Денис. — Как бих могъл да го намеря?

— Съвсем лесно — сви рамене Ина. — Качете се на единадесетия етаж и погледнете програмата на лекциите му. Той е в трети курс. Ще го хванете в паузите и ще си поговорите. Макар че, честно казано, не виждам за какво. Вероятно Стасик нищо не знае.

Ина дръпна от цигарата си, след това я хвърли в урната, усмихна се и добави: — Пълен цървул.

— Казахте, единадесети етаж? — повтори Денис.

— Точно така. Можете веднага да се качите и… — Ина се сепна. Тъмните й очи заблестяха. Тя докосна ръкава на Грязнов и каза: — Знаете ли, Денис, имаше още една история… Вярно, че беше доста отдавна. Толкова отдавна, че почти бях забравила за нея. Кой знае, може това да има някаква връзка с изчезването на Вера.

— Слушам ви внимателно — каза Денис.

— Става дума за това, че миналата година Вера бе в Париж…

— На конкурса за програмисти? — уточни Денис.

Ина кимна.

— Да. Но отначало тя отиде в Париж, за да свърши някои неща за фирмата, в която работеше. Там правеха някаква изложба — не знам как точно я наричаха. Изложбата беше организирана в компютърния промоционален център, а Вера работеше като мениджър на щанда на тяхната фирма. И така, по време на някакво мероприятие някакъв мъж отишъл при Вера и я заговорил на английски. Казал й, че се интересува от руски фирми. Вера го насочила, обяснила му всичко възможно. Но по-късно се оказало, че човекът се интересува не толкова от руски фирми, колкото от едно определено руско момиче. И това момиче се наричало Вера Акишина.

— Започнал да я сваля? — попита Денис.

Ина прекара връхчето на езика по устните си и се усмихна.

— Точно така. Ходил подир нея, подарявал й цветя… Но след като изложбата свършила, Вера се върна в Москва.

— С това ли е завършил романът им?

— Де да беше така. Само след един месец чужденецът се появи в Москва и предложи на Вера ръката и сърцето си. Можете ли да си представите?

Денис подсвирна.

— Не може да бъде! А Вера?

Ина въздъхна.

— Отказа. Тя вече си имаше Стас Тоцки.

— А нейните родители знаеха ли цялата тази история?

Ина се замисли за секунда, след това поклати глава.

— Едва ли. Вера никога не посвещаваше старците в личните си неща. Обикновено оня я пресрещаше пред университета, след това отиваха да се разхождат по площада. Така скитосваха около две седмици, после чужденецът изведнъж изчезна някъде. Спомням си, че попитах Вера къде се е дянал, а тя ми отвърна, че се е прибрал вкъщи, в Лондон. След това не съм го виждала. А и Вера вече не го споменаваше.

— Не си ли спомняте как се казваше?

Ина намръщи челцето си.

— Мм… Като че ли името му бе Дейвид. А фамилията… така и не разбрах фамилията му.

— А кой друг, освен вас знаеше за съществуването на Дейвид?

— Нямам представа. Може би брат й, Артур… Но едва ли. Вера не си общува много с него.

— Защо? Нали казахте, че Вера е дружелюбно и общително момиче?

Ина замислено намръщи красивите си веждички.

— Ама че въпроси задавате, Денис. Откъде да знам какво не е наред между тях? Може да я е влачил за косите, когато са били малки. А може и да са се скарали заради някое момче — всичко е възможно.

— Той да не би да е хомосексуалист?

Ина разпасано се ухили и сви рамене:

— Не знам, не съм проверявала. В днешно време е трудно да се открие нормално момче. Има вид на мачо, а като ти влезе в леглото, се превръща в плужек. Или е направо педал.

— Да, явно частният ви живот не е лесен — не без ирония отбеляза Денис.

Ина присви блестящите си кафяви очи.

— Мисля, че не си струва да ме иронизирате — не съм го заслужила, нали?

Денис кимна покорно и каза помирително:

— Добре, няма повече. Извинете ме. Значи Вера не се разбира особено с брат си. Доколко не се разбира?

— Въобще — отговори Ина. — Общуват си като всеки брат и сестра. Но крият тайните си един от друг и всеки живее собствения си живот. Характерите им са различни, нали разбирате?

— Всичко е ясно — каза Денис.

— Нека ви посъветвам: когато разговаряте с Артур, не се опитвайте да се шегувате с него. Той е много самолюбив и обидчив, като момичетата е.

— Благодаря ви за съвета, Ина. Както и за разговора.

Тя махна с тънката си ръка.

— Добре де, всичко е наред.

Денис подаде ръка на момичето. Тя се усмихна и пъхна дланта си в лапата на Грязнов. Смутен за секунда, Денис повдигна към лицето си ръката на Ина и леко я докосна с устни. Бузите на Ина леко порозовяха.

— Странен човек сте вие, Денис Андреевич — каза с усмивка тя.