Фридрих Незнански
Платинената карта (42)

1.

Вера Акишина вече почти не вярваше, че до съвсем скоро обичаше Стас Тоцки. Тя забрави за него още първата вечер, когато седна пред компютъра на Грув. Едва четири дни по-късно, когато Андрей Максимович й съобщи, че с Тоцки всичко е наред, тя си спомни защо всъщност се е оказала тук.

Беше очаквала, че в душата й ще избухнат някакви чувства — любов, тъга, болка, — нищо подобно не се случи. Само преди четири дни той беше гаджето й, почти годеник, а ето че сега тя вече не чувстваше абсолютно нищо.

„Значи и това не е било любов“ — разбра Вера.

Преди време вече й се беше случвало нещо подобно. Всичко започна преди година, когато Вера бе в Париж. Тя работеше като мениджър в компютърния изложбен център. По време на някакво мероприятие при нея дойде висок, тъмнокос млад мъж и заговори на английски.

— Имате лице, което не е съвсем типично за руско момиче — каза той, усмихвайки се.

Младежът бе изящен и елегантен, както единствено англичанин би могъл. Скъп костюм, леко стилно палто, модни обувки. Чисто избръснато и непроницаемо спокойно лице — лице на истински джентълмен. Високо чело, големи тъмни очи, очила със златна рамка върху тънкия нос.

Той погледна висящия върху блузката на Вера бадж и я попита:

— Наистина ли се наричате Вера Акишина?

— Да — отговори Вера. — Това учудва ли ви?

— Общо взето, не. Аз съм Флин. Дейвид Флин — подаде ръка младежът.

Вера стисна ръката му, той задържа за малко дланта й в своята и леко докосна пръстите й с устни.

— Вие също ли работите тук? — попита Вера, колкото да каже нещо.

Дейвид Флин кимна.

— Да. Сътрудник съм на една английска фирма. Тук съм в командировка.

— Ако ви интересува нашият щанд, аз съм готова да отговоря на въпросите ви — донякъде смутено каза Вера.

— Наистина ли? — усмихна се той. — На всички?

— На всички — каза Вера.

— Омъжена ли сте?

Вера не обичаше да нахлуват в личния й живот и затова отговори доста рязко:

— Това засяга ли ви?

— А казахте — на всички — усмихна се Флин. — Оказва се, че сте ме излъгали?

— Просто се хващате за думата — спокойно каза Вера. — А това не е честно.

— Напълно съм съгласен с вас. Вземам думите си обратно. — Той огледа щанда и каза: — Все пак ще ви задам още няколко въпроса.

И Дейвид започна да разпитва Вера за щанда и фирмата, която тя представяше. Той говореше делово като опитен познавач на нещата, не си позволяваше коси погледи към високата гръд на Вера и не след дълго тя се отпусна, започна да разговаря с младежа леко и непринудено, като че ли го познаваше отпреди сто години.

След десет минути Дейвид Флин погледна с явно разочарование часовника си.

— Уви, вече е време да тръгвам. А бих искал да ви питам за още толкова много неща.

— Няма нищо страшно, ще наминете утре — каза Вера. — Все пак изложбата още не се закрива.

— Да — въздъхна Дейвид. — Но утре летя за Лондон. Не знам какво да направя.

Обаче Вера намери отговор и на това.

— Ще ви оставя своите координати — каза тя. — И вие ще се свържете с мен.

Тя взе от бюрото визитна картичка и я подаде на Дейвид.

— Вера Сергеевна Акишина — прочете той. — Да, но тук няма домашен телефон.

— Той не ви трябва — каза Вера.

— Кой знае — загадъчно изрече Дейвид, прибра визитката в джоба си и внезапно каза: — Знаете ли какво, хайде днес да вечеряме някъде заедно!

Вера се намръщи.

— Нямам представа дали ще мога…

— Ако мислите, че ви свалям, трябва да ви разочаровам — каза Дейвид. — Срещата ни ще бъде напълно делова. Кой знае, възможно е фирмата, която представям, да поиска да сътрудничи с вас.

— Какво пък — отвърна Вера, — щом е така, аз съм съгласна.

— Забележително! — усмихна се Дейвид. — В колко свършвате работа?

— Изложбата работи до шест. След това още един час… Мисля, че ще съм свободна около седем.

— В такъв случай ще ви чакам пред входа точно в седем вечерта. Ако закъснеете, обадете ми се на джиесема.

Дейвид й даде визитката си. На нея беше написано само името му и телефон за връзка.

— А защо няма и длъжността ви? — учуди се Вера.

— Представям няколко фирми едновременно. Затова тук е само името ми. Дописвам названието на фирмата в зависимост от това с кого работя.

— Ясно — каза Вера. — Тогава до седем.

— До седем! — кимна Дейвид, целуна й ръка на сбогуване и си тръгна — висок, красив, елегантен, истински английски джентълмен.

Ресторантът, в който Дейвид заведе Вера, беше малък и уютен, кухнята бе смесена (Вера каза, че не обича ресторантите, специализирали се върху определена национална кухня, затова Дейвид я доведе тук).

Седяха край дървена маса в полумрака на лампите, скрити от плетени абажури. На средата на масата имаше малък свещник, а в него запалена свещ.

— Как ви се струва тук? — попита Дейвид.

— Нормално — отговори Вера. — Аз въобще не обичам ресторантите. Харесва ми повече това, което готви мама.

— Майка ви добре ли готви?

Вера помисли и сви рамене.

— Не знам. Честно казано, за мен храната няма кой знае какво значение. Някоя приятелка ще ме покани в стола и аз отивам. Вкъщи мама ме вика на вечеря — аз пак отивам. Изяждам си вечерята и се връщам на работа.

— След вечеря? — учуди се Дейвид.

Вера кимна.

— Да.

— Вие сте истински работохолик. Макар че… — Той се усмихна. — Ще ви издам една тайна, аз също обичам да работя нощем. По-малко суетня наоколо, нищо не те отвлича.

— Майка ми ужасно се вбесява от това — каза Вера. — А вашето семейство не ви ли се кара?

— Карат ми се — кимна Дейвид. — И още как ми се карат. Отначало не знаех какво да предприема, но неотдавна намерих прост и ефективен изход.

— Какъв? — запита Вера.

— Когато ми досаждат прекалено много, аз ги заключвам в кухнята и сядам пред компютъра. Първия половин час те пискат и блъскат по вратата, но след това се уморяват и заспиват. И спят до другия ден. А сутрин отново ги пускам на свобода.

Известно време Вера гледаше учудено Дейвид, след това усети, че той се шегува, и въздъхна.

— Вие се шегувате. А аз говорех сериозно.

— Малката, аз също бях сериозен — хвана ръката й Дейвид и я целуна. — Между другото, струва ми се, че ни носят храната.

Дойде сервитьорката и постави пред Вера чиния с пържени пилешки крилца. На Дейвид тя поднесе салата.

— Вие какво? — попита Вера, когато сервитьорката се отдалечи. — Нима един мъж може да се нахрани само със салата? Майка ми винаги казва, че мъжете трябва да вечерят обилно.

— Аз съм от необикновените мъже — каза Дейвид. — Вегетарианец съм.

— А — каза Вера, — тогава е разбираемо.

Вера се зае с храната. Дейвид я гледаше как яде и се усмихваше. Тя не обръщаше никакво внимание на усмивката му.

— Вера — каза Дейвид.

— Какво?

— Помните ли нашия днешен разговор за компютърните програми, които предлага вашата фирма?

— Разбира се. Имам в чантата си няколко диска. Тук, в Париж, винаги ги нося със себе си. В случай че някой иска да ги погледне.

— Този случай вече е факт — каза Дейвид. — Искам да ги видя. Струва ми се, че ръководството ми ще бъде заинтригувано от вашите разработки.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Радвам се. — Вера отстрани чинията с недоядени крилца. — В хотела имам лаптоп — каза тя. — Но съквартирантката ми в стаята ме помоли да не се връщам преди единадесет.

— Така ли? — повдигна красивите си вежди Дейвид. — Мога ли да знам защо?

— И аз не знам. Каза, че тази вечер щяла да има гост. Помоли ме да се разходя из града до единадесет.

Дейвид замислено потропа с пръсти по масата.

— Ама че работа… — каза той. — Не знам какво можем да направим. Знаете ли, Вера, защо да не отидем у дома? Наел съм квартира недалеч оттука. Мансардата, разбира се, нищо не струва, дори ме е срам да ви я покажа. Но имам апаратура. Какво ще кажете?

— По принцип нямам нищо против — сви рамене Вера. — Само че… — тя донякъде смутено погледна към Дейвид. — Само че не знам дали ще е удобно? Та ние с вас почти не се познаваме. Ще излезе, че се натрапвам.

— Глупости — намръщи се Дейвид. — На никого не се натрапвате. Просто си вършите работата, както и аз. Ще си доядете ли крилцата?

Вера погледна към чинията си.

— Не, вече не съм гладна.

— Тогава ще ги вземем за вкъщи, а по пътя ще купим бутилчица вино. Какво вино обичате най-много?

— Нали вече ви казах: изобщо не пия вино.

— Така е, защото не сте пили добро вино — весело каза Дейвид. — Опитайте, а ако не ви хареса, ще ви купя пепси. Става ли?

— Става — кимна Вера.

— Тогава да тръгваме!

Дейвид се извърна и щракна с пръсти към сервитьора.