Фридрих Незнански
Платинената карта (29)

3.

Когато Максимович надигна глава, за да види кой го обижда по такъв начин, той видя не един, а двама. Наблизо стоеше още някакъв, чието лице се стори на Андрей Максимович учудващо познато.

Човекът с познатото лице подаде ръка на Максимович. Обаче рижият предпочете сам да стане от асфалта.

— Какво, по дяволите, искате? — рязко попита той двамата непознати.

— Ние сме от милицията — сухо отвърна Голованов. — Търсим Андрей Андреевич Максимович. И ако не греша, това сте именно вие.

Максимович изглеждаше повече учуден, отколкото уплашен.

— От милицията? — попита той, недоверчиво оглеждайки Голованов и Демидов. — Повече ми приличате на бандити. Всъщност за какво става дума?

— За нещо жизненоважно — отговори Демидов. — При това не толкова за нас, отколкото за вас.

— Забавна история — замислено изрече Максимович, който вече бе успял да дойде на себе си. — А дали имате карти?

Голованов извади от джоба си една фалшива карта, разтвори я и я приближи към лицето на Максимович.

— Следовател… — прочете Максимович. Лицето му отново стана озадачено. — Е, щом е така, то… — После погледна изпод навъсените си вежди към Демидич и строго каза: — Може би все пак ще освободите вратата?

— С удоволствие — отговори Демидич, — но само когато и тримата се озовем зад нея. Много ми се ще да погледна вашата знаменита фирма отвътре.

— Разбира се, моля — каза Максимович и широко се усмихна, като оголи едрите си и жълтеникави зъби, каквито обикновено имат повечето рижи.

Оперативниците и Максимович влязоха вътре, след което Демидич пусна тежката желязна врата, която със сухо щракане хлопна зад гърба им.

В хола имаше голямо бюро с два телефона, а върху него табелка с надпис „Охрана“. Обаче зад него не седеше никой.

— Ха сега де — усмихна се Демидич, — а охраната къде е?

— Вероятно там, където е и „злото куче“ — отговори Голованов и се обърна към Максимович: — В момента има ли някой друг в офиса, освен нас?

— Не — мрачно отвърна Максимович.

— А сътрудниците?

— Днес е петък, намален работен ден. Всички си тръгнаха — обясни рижият програмист.

Голованов внимателно огледа полутъмния хол и каза:

— Толкова по-добре. Да влезем в офиса.

Офисът на „Паскал-маркет“ представляваше голяма, ярко осветена стая с бели стени. В стаята имаше четири бюра, няколко табуретки и черен офисен шкаф, чиито полици бяха отрупани с дебели пластмасови папки. Освен мебелите в офиса имаше и няколко компютъра и дребна офис техника: принтери, ксерокси, факсове.

Един от ъглите на офиса бе изпразнен от мебели. Там бяха подредени няколко големи неразпечатани кашона.

— Това какво е? — попита Голованов, посочвайки кашоните.

— Нови компютри — спокойно отговори Максимович. — Решихме да сменим офис техниката с по-модерна.

— Стига бе! — усмихна се Демидич. — Значи тия машинки… — той показа компютрите върху бюрата — не са достатъчно модерни?

— Техниката остарява бързо — все така спокойно отвърна Максимович. — Външно изглеждат нови, но карантията им отдавна е безнадеждно остаряла.

— Това е доста тъжно — съчувства му Демидич. — Какво толкова. Важното е, че са ви стигнали средствата, за да подмените машинния си парк. Ще ми позволите ли да ги погледна?

— Какво да гледате? — не разбра Максимович.

— Ами тези ваши нови компютри. Ужасно обичам техниката.

— Но те още даже не са разопаковани! — възрази Максимович с тревога в гласа.

— Е, и какво? — сви могъщите си рамене Демидич. — Тъкмо ще ги разопаковаме. Даже можем и да ги наредим по бюрата. Няма да ви се налага да викате хамали. Е, какво, започваме ли?

Володя Демидов се отправи към кашоните.

— Чакайте! — извика Максимович. — Нямате право! Къде ви е заповедта?! — Той се втурна да пресече пътя на Демидов, но се препъна в кабелите и се просна на пода.

— Може ли така невнимателно — каза Сева Голованов и се наведе, за да помогне на компютърджията да стане, но той отблъсна ръката му.

— Ще отговаряте за това! — заплашително изсъска Максимович.

— Ще отговарям — с усмивка кимна Сева. — Непременно ще отговоря.

Максимович се изправи, изтърси панталоните си и седна на стола, който бе точно пред кашоните, като по такъв начин прегради пътя на Демидич.

— Гледай сега какво става — тъжно рече Голованов. — В такъв случай ще бъда принуден… — Изведнъж веждите на Голованов подскочиха нагоре. — Тъй-тъй — каза той, — я да видим какво имаме тук?

Той се наведе и вдигна от пода малка чантичка-банан, която се носи на колана. Максимович се втренчи в чантичката и разтвори уста.

Голованов дръпна ципа и извади от чантичката пачка доларови банкноти, превързани с ластик. Показа я на Демидов и весело рече:

— Виждаш ли, Володя? Тук има няколко такива. Доста неочаквана находка, нали?

— Това не е мое! — припряно изрече Максимович. Въпреки че в офиса бе доста прохладно, той целият се изпоти. По високото чело на рижия програмист се хлъзна капка пот.

— Не е ваше? — повдигна вежди Голованов. — Че на кого може да е? Володя, да не би случайно ти да си го загубил?

Демидов се засмя и поклати голямата си глава.

— Не, командире. Моят портфейл си е у мен.

— Интересно, откъде ли се е взело това? — Голованов започна да вади от чантичката пачки и да ги подрежда върху бюрото, мърморейки: — Ала-бала-ница, турска паница… И още една допълнително. Общо пет пачки. Вероятно във всяка има по десет хиляди. Колко ще се получат, ако ги съберем, Андрей Максимович?

— Оставете ме на мира — уморено отвърна Максимович. — Вече ви казах, че това не са мои пари. — Това е банков кредит за развитие на фирмата.

— А, значи все пак чантичката е ваша? — зарадва се Голованов. — Слава богу тогава. А аз вече си мислех, че ще трябва да търсим собственика й.

— Всичко, което правите, е незаконно — рязко изрече Максимович. — Ще ви съдя.

— Я вземи да ни осъдиш — кимна Голованов. — Да ти помогнем ли да съставиш по-правилно жалбата?

Максимович погледна Сева изпод вежди и присви очи.

— А вие не ми говорете на „ти“. Не сме пили с вас „брудершафт“.

— Пази боже — отговори Голованов. — Аз не пия „брудершафт“ с крадци и мошеници. Никога не съм пил с такива.

Максимович леко побледня.

— С крадци и мошеници? — обади се той като тихо ехо.

Голованов кимна.

— Именно. Страхувам се, че през близките шест години ще ти се наложи да пиеш не шампанско, а чифир^[1]. С криминалните. В зоната нямат нищо друго. А и него ще се наложи да отработваш. Не се притеснявай, ти си младо момче, в зоната ще има много клиенти за твоя задник.

Максимович изтри мокрото си от пот чело с ръкава на ризата си. След това се насили да се усмихне и изрече почти без запъване:

— Интересно… И за какво искате да ме пратите в затвора?

— Не се притеснявай, синко, списъкът е дълъг. Но аз си мисля, че ще го увеличим с още един член, след като отворим тези кашони.

Максимович отново изтри лицето си с ръкав. Потта се стичаше по него на едри капки, като че ли седеше в сауна. Без да му позволи да дойде на себе си, Голованов се доближи до него с бързи крачки, извади ръката от джоба си и почти без да замахва, шибна на момчето як плесник зад врата. Беше неочаквано — Максимович изкрещя и едва не падна от стола.

— Къде е Вера Акишина? — ревна Голованов така, че стените потрепераха. — Къде е? Къде си я откарал?

— Вие нямате…

Голованов лепна на Максимович още един шамар. Програмистът се сгърчи и закри глава с ръцете си.

— Къде е Вера Акишина? — закрещя на програмиста Голованов. — Гад такава, ще ти откъсна главата и ще я напъхам в задника ти! Къде си дянал момичето? Жива ли е още?

— Абе жива е! Жива! — Максимович вече почти плачеше. — В жилището на Грув.

— Къде живее Грув?

— В Подолск. На „Маштакова“.

Голованов и Демидич се спогледаха.

— Вие тук с какво се занимавате? — продължи Сева, без да сменя тона си. — Казвай! По-бързо! Грабите бази данни?

Максимович погледна свития юмрук на Сева и отчаяно затресе глава.

— Н-не… К-карти… Пластмасови…

— Апаратурата в кашоните за това ли е предназначена?

— Да — кимна програмистът. — Едва вчера пристигнаха. Не успяхме да ги разопаковаме.

— С кого работиш? Имената!

Неочаквано Максимович свали ръце от главата си, изправи се и втренчи поглед в оперативника.

— Излъгах ви — с неотразима омраза в гласа произнесе той. — Ние продаваме компютри. Просто продаваме компютри. А за това, че ме бихте, ще влезете в съда.

— Виждам, че се съвзе — усмихна се Голованов. — Това е хубаво. За съд ще си поговорим после, а сега… Володя — обърна се той към Демидич, — ти май имаше плейър.

— Че как иначе — басово каза Демидич. Той пъхна огромната си лапа в джоба на сакото и извади малък диктофон. — Ето, заповядай.

— Какво сега, да не би да слушаме музика? — с насмешка попита Максимович.

Голованов не отвърна нищо. Той взе диктофона от Демидич, доближи го съвсем до лицето на програмиста и натисна бутона.