Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (70)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Платиновая карта, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Платинената карта

Преводач: Ленко Веселинов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Елзевир“

ISBN: 978-954-729-226-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3855

История

  1. — Добавяне

3.

Наложи се Олег Марков да бъде убеждаван дълго. Рябчук вече почти напълно бе изчерпил доводите си, а бутилката коняк, която донесе, за да се създаде задушевна атмосфера, беше към края си.

— Ама поразмърдай си мозъка — за кой ли път повтаряше Рябчук. — Ще ни преметне. Като едното нищо ще ни метне.

— Не, Десантника не е плъх. Наистина е гадно копеле, но не е плъх.

— Точно затова ще ни преметне, защото е копеле! — разгорещено кресна Рябчук, хващайки се за точната характеристика, която Марков даде на Десантника. — Ти само поразсъждавай кое как стои… Вземи предвид, че мангизи за оня тип така или иначе няма да вземем. Или ще получим маслина в задника, или белязани мангизи. Къде тогава ще се завреш с маслина в гъза и белязани хартийки?

— Ти, Мишаня, такова, как му викаха… си песимист — рече Марков.

— Така да е — кимна Рябчук. — Нека аз да съм песимист, но ти, Олежка, разсъждаваш като цървул. Нас ще ни приберат, а Десантника ще трупа лой някъде по Бахамите.

— Ти пък що реши, че парите са в него?

— Не го ли чу какви си ги говореха с ченгето? Не? Щото аз ги чух. Той поиска от клиента цялата сума в кеш. Освен това ченгелът му каза да не се договаря с клиента през главата му. Бях до вратата на килера и чух всичко.

Марков се замисли. Мишаня му доля коняк в чашата. Той я взе и мълчаливо изпразни съдържанието й в гърлото си. Смръщи се.

— Добре — каза той. — Да допуснем, че ще трябва да проснем Десантника. Но как? Той е бая здрав глиган. Направо ще ни накълца на парчета.

— Виж, това е вече друга тема — самодоволно подхвърли Рябчук. — Скивай какво си имам. — Той измъкна от джоба си кутийката, извади ампулата с клофелин и я показа на Марков. — Виждаш ли го това?

— К’во е?

— Клофелин. Ще му го капнем в чашата и той ще се отцепи. Докато е възнак, ще го вържем за стола. А като се събуди — ще си поговорим с него от душа.

— Да не мислиш, че ще си каже?

Рябчук свирепо се усмихна.

— Къде ще се дява? Помниш ли как разкатавахме оня от гарата? Докато се разприказва за сейфа? Ей така и с Десантника. Ще изпее всичко, няма къде да ходи.

Марков замислено почеса небръснатата си брадичка.

— Не знам, не знам…

— Стига си се скапвал — махна с ръка Рябчук. — Ако искаш, аз се нагърбвам с това. Главното е да го вържем за стола и да пуснем оня — да не ни се вре в краката. Може и пари да ни бутнат за него. — Рябчук се замисли и поклати глава. — Ама не, рисковано е да искаме мангизи. Ще е по-добре само да го захвърлим някъде. В гората. И нека да топурка към коптора си.

Марков взе бутилката и отново напълни чашата си.

— Боязливо ми е някак — каза той. — Десантника не е глупак. Каква ще стане, ако ни усети?

— Стига бе! — възмути се Рябчук. — Как ще усети? Кога трябва да се върне?

Марков погледна часовника си.

— Време му е вече.

— Кльопачка купи, нали?

— Да — кимна Марков.

— Аз имам още една бутилка коняк! Ще му кажем, че сме решили за малко да разпуснем, ще му предложим коняче. Той обича да си пийва.

— Така си е — съгласи се Марков, надигна чашата и сякаш в потвърждение на думите си решително я изпразни. После я остави на масата, погледна съмишленика си и каза: — Добре, съгласен съм. Само че ти ще се занимаваш с Десантника, ясно? А аз… засега аз ще откарам смотаняка.

С това приятелчетата сключиха споразумение.

Ако бяха малко по-трезви, щяха да забележат как преди десетина минути вратата на стаята леко се открехна и веднага се затвори отново. Щяха да забележат и злобно проблесналите очи на Десантника. А ако бяха забелязали всичко това, щяха да си спомнят колко безшумно умее да стъпва той. И колко внимателно може да слуша.

Когато вратата се отвори за втори път, Марков и Рябчук седяха на масата и сякаш нищо не било, обсъждаха мацките, които бяха изчукали преди няколко дни.

— О, Десантник! — забеляза боса Рябчук. — Влизай, брато, какво си щръкнал там? Приземявай се на нашата поляна.

Десантника спря на прага и огледа масата, отрупана с мезета.

— Как е, пичове, май сте решили да му цапнете? — весело попита той.

— Що не? — кимна Марков. — Съвсем се вкиснахме тука. Да се поразветрим малко.

— Бива, момчета — одобри Десантника. Той заключи зад себе си вратата с резето и отиде до масата. — Я, какво пиете? Охо, коняченце! — Десантника взе бутилката и я повъртя в ръцете си. — Азербайджански? Баровци!

— Че какво ни е? Ако ще къркаме — да е по баровски!

Рябчук взе от полицата трета чаша и я сложи върху масата.

— Да ти капна ли?

— Абе не знам — сви рамене Десантника. — Нещо главата ме цепи от сутринта. Може и да е от контузията.

Марков се учуди.

— Ти какво, Десантник? Каква контузия? Нали ти гръмнаха само лапата?

— Имаше и контузия — настоя Десантника. — Добре де, налей.

Рябчук му наля.

— А на себе си? — настоя Десантника.

— Няма проблем — каза Рябчук и напълни още две чаши.

Десантника още не бе успял да посегне към своята, когато Рябчук целият се напрегна и изсъска:

— Я тихо!

Всички замряха.

— Май нашето животно нещо се размърда — каза Рябчук. — Олежа, нещо да не си се схванал? Върви да видиш какво става там!

— Защо пък аз? Върви ти!

— Добре, стига сте мрънкали, аз ще го нагледам — каза Десантника и се отправи към килера.

Рябчук извади от джоба си ампулата с клофелина и светкавично я изля в чашата на Десантника.

След няколко минути Десантника се върна.

— Какво става там? — попита Марков. — Жив ли е?

— Шава, какво да му е? — отвърна Десантника и седна на масата. Аз… — Изведнъж Десантника се напрегна, също както преди малко бе го направил Рябчук. — Чухте ли? — разтревожено попита той.

— Не — поклати глава Рябчук. — А к’во?

— Май че някой ходи навън — шепнешком рече Десантника.

Всички се ослушаха.

— Нищо няма бе, брато, сторило ти се е — нетърпеливо каза Рябчук. — Ни курец…

— Млъкни! — хрипкаво изсъска Десантника.

Рябчук замълча. Десантника напрегнато се вслушваше.

— Ето пак — тихо каза той. — Вие да не би да сте глухи? Не чувате ли? Навън някой ходи!

— Май да — съгласи се мнителният Марков. Той погледна Рябчук и каза: — Мишан, верно, крачки. И аз ги чух.

Сега вече и Рябчук се разтревожи. Той се опита да се вслуша в звуците, които идваха отвън, и на него също му се строи, че чува нещо.

— Верно, нещо става… — прошепна Рябчук.

— Веднага — вие двамата при ония прозорци! — нареди Десантника. — Аз ще огледам през този.

Рябчук и Марков скочиха от столовете си и се втурнаха към прозорците, които гледаха към двора. Десантника също стана от стола и се приближи до прозореца, който беше по-близо до масата. С една ръка той внимателно повдигна щората, а с другата бързо размени местата на чашите.

Известно време бандитите внимателно се вглеждаха през прозорците. Десантника се отдръпна пръв и каза:

— Като че ли е чисто. При вас как е?

— Няма — обади се Марков.

— При мен също — отвърна Рябчук.

— Явно ми се е сторило — реши въпроса Десантника. Той седна на мястото си и насмешливо изгледа съратниците си. — Е какво, момци, продължаваме ли?

„Момците“ се настаниха по местата си и хванаха чашите.

— За приятелството и доверието! — вдигна тост Десантника.

Чукнаха се и отпиха.

Десантника взе от чинийката парченце лимон иго метна в устата си. Спокойно го сдъвка и глътна. После взе още едно.

— Как ги кльопаш толкоз лесно? — смая се Марков. — Само като те гледам, и скулите ми се схващат.

— Ами ти не гледай — дъвчи! — посъветва го Десантника.

Рябчук и Марков внимателно наблюдаваха Десантника. После изведнъж главата на Рябчук се килна встрани, той „клъвна“ с нос, но бързо се изправи. Марков, гледайки косо към Десантника, не го забеляза.

— Що за… — успя да каже Рябчук, но в същия момент подбели очи, главата му се заклатушка така, като че ли шията на бандита внезапно бе станала гумена; опита се да каже нещо, но не успя, клепачите му се затвориха и той тресна глава върху масата.

Марков отвори уста и смаяно се втренчи в заспалия Рябчук. Тогава чу близо до ухото си изщракването на предпазител и бавно се извърна. Дулото на пистолета студено гледаше право в лицето на Марков. Очите на Десантника, който държеше оръжието, бяха още по-студени.

— Какво, копелдаци, решихте да ме проснете, а? — прегракнало, с жестока насмешка попита той. — Ама не става.

— Недей, Десантник. Кой е искал да те просва? — изплашено попита Марков.

— Ти и тоя педал — каза Десантника.

— Не бе, брато, грешка имаш. Да пукна дано.

— Ще пукнеш — ухили се Десантника. — И ще се вмиришеш. Каква я мислехте — че можете да прекарате Десантника? Чеченците не можаха, та вие ли?

— Брато, верно, бъркаш я! — Гласът на Марков затрепери. — Той искаше да те разкара, не аз! Знаеш ме, приятели не предавам! Тази мърша ме подучваше, обаче аз — никак! Въобще не поддадох!

— Чух аз как не „поддаде“. — За разлика от Марков Десантника говореше спокойно и уверено. — Добре, омръзна ми да плямпам с тебе, гнидо. И без това имах намерение да ви пречукам и двамата.

Лицето на Марков се сгърчи в трескава гримаса и побледня. Ръцете му бяха под масата, опрени в коленете.

— Брато, постъпваш лошо — бързо изрече Марков. — Много лошо, мамка му. Дай да си разделим мангизите и да се разбягаме.

— Някаква причина да деля с тебе? — усмихна се Десантника. — Че ти си вече почти труп. А аз с трупове не преговарям.

— Охх… — въздъхна внезапно Рябчук зад гърба на Десантника.

Десантника се извърна. А не трябваше. Възползвайки се от секундното забавяне на развръзката, Марков бързо извади ножа от каубойския си ботуш. Ударът нацели Десантника точно когато се обръщаше към Марков и попадна право в гърдите му. Десантника отскочи назад, ръкохватката на ножа се изплъзна от ръката на Марков — острието бе здраво заседнало между ребрата му.

— Копеле! — изкрещя Десантника и натисна спусъка. След това още веднъж. И отново.

Първият куршум се заби в стената вдясно от главата на Марков. Той се хвърли на пода, но вторият куршум се впи в шията му, от която бликна фонтанче кръв. Лежейки, Марков със стон притисна длан до врата си и с всичка сила изрита крака на стола, върху който седеше Десантника.

Десантника изгуби равновесие и рухна на пода заедно със стола. Изтърва пистолета. А и вече не му беше до него. Той с ужас и недоумение гледаше дръжката на ножа, който стърчеше в гърдите му. От гърлото на Десантника се изтръгна гръмко гъргорене.

Марков се опита да стане и отново падна. Кръвта бликаше от артерията, стичаше се между белите му като тебешир пръсти, сплетени около шията.

Лицето на Марков ставаше все по-бяло и по-бяло. Той повдигна глава за последен път, разтвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но от гърлото му не се изтръгна никакъв звук. Главата му се отметна назад, окървавените му пръсти се разтвориха и той замря, вперил поглед в тавана.

Когато екипът за залавяне нахлу в къщата, намериха тримата бандити, лежащи на пода. Двама от тях бяха вече мъртви, а третият спеше здрав клофелинов сън.