Фридрих Незнански
Платинената карта (64)

5.

Навън страшно застудя, но в кабинета на Меркулов бе топло и уютно. Турецки седеше във фотьойла си с чаша кафе в ръката и замислено мърдаше вежди. Меркулов го наблюдаваше с усмивка.

— Е какво, Саня, можем ли да приключим това дело? Арестувахме Борисов и Овчинников — признаха си всичко.

Турецки леко повдигна вежди и погледна косо Меркулов.

— Да, Костя, вече можем — отвърна той без всякакъв ентусиазъм.

— Тогава защо си толкова мрачен?

Турецки отпи от кафето си.

— Как да ти кажа… Това дело ми струва много нерви, Костя, прекалено много… — Той сви рамене. — Дали не остарявам?

— Поне е сигурно, че не се подмладяваш — съгласи се Меркулов. — Но като за старче все още вършиш работа.

— Благодаря ти за комплимента, но като честен човек аз ще го преадресирам към Денис Грязнов. Без него аз…

— Знам, знам… — махна с ръка Меркулов. — Но ти, Саша, си като вълк единак в гората — награби здравата нещата, изпоплаши всички.

Турецки изсумтя:

— Падаш си по преувеличенията.

— Брой! — Меркулов започна да свива пръсти. — Намери убиеца на Плат. Това първо. Успя да осветлиш сенчестите места в управленията на големите компании в Москва. Второто. Направи прозрачни всички комбини на най-мощните фирми монополисти в страната. Трето поред. Четвърто: доказа неплатените данъци от нефтените, металургичните, газовите, търговските и разни други магнати. Не си струва да скромничиш, Саня. Ти помогна на държавата, която ще налее в бюджета си милиарди долари. А това така или иначе е един голям успех.

— Ама че гръмко — усмихна се Александър Борисович.

— И трябва да се отбележи — всичко е справедливо.

— Само че ти забрави още едно име — Сергей Михайлович Акишин. Ако съм успял да постигна нещо, то е било само чрез неговата помощ.

— Няма проблеми — кимна Меркулов. — Но благодарение на кого той се оказа на свобода? Ако не бяхте вие с Денис, той нямаше да е между живите. Въобще нямаше да го има. Между другото, той как е?

— Разведе се с жена си, всичко останало е нормално. А какво стана с хулигана Адамски?

— Освободиха го. Делото е прекратено. — Меркулов погледна към чашата с кафе, която Турецки държеше, и внезапно попита: — Слушай, ти сега вкъщи ли си отиваш?

— Аха — кимна Турецки. — И какво?

Меркулов помръдна с ъгълчето на устните си.

— А, нищо особено.

— Тогава защо попита?

— Няма нищо.

Турецки презрително присви очи.

— Стига, Костя, говори. Имаш някакви предложения?

— Имах една мисълчица. Но и без това си достатъчно уморен. Пак ще трябва да си лекуваш нервите. Иди си вкъщи, пийни мляко с мед преди сън и си лягай. — Меркулов иронично погледна почервенелия Турецки и неочаквано се предаде: — Добре бе, невротико, така да е. Имам една бутилка отлично вносно лекарство. Но не съм напълно сигурен дали си го заслужил. Нали сам казваш: Денис, Акишин…

— Вносно, казваш — недоверчиво повтори Турецки.

— Точно така — кимна Меркулов. — Френско. Искаш ли да го пробваш?

Александър Борисович въздъхна.

— Не съм сигурен дали ще помогне… Добре де, така да е… Хайде.

Меркулов извади от шкафчето продълговата правоъгълна кутия и я сложи върху бюрото.

— „Чи-вас Ри-гал“ — прочете етикета Турецки. — Ти какво, Константин Дмитриевич, да не си минал от коняк на уиски?

— Подарък ми е — обясни Меркулов. — От един далечен английски приятел. Между другото предназначено е и за двама ни. Заради Флин.

— Нима? Тогава какво чакаш? Наливай!

Меркулов сложи чашите върху бюрото си, отвори бутилката и наля.

— За какво пием? — попита Турецки, вдигайки чашата си.

Меркулов сви рамене.

— За шанса, за какво друго? И за твоята интуиция! Закъде сме без нея?

— Точно с това ми е трудно да не се съглася — с усмивка отвърна Турецки.

Колегите се чукнаха и отпиха.