Фридрих Незнански
Платинената карта (26)

5.

Андрей Максимович никога не беше се страхувал от някого. Още когато бе малък, неговият баща му внушаваше, че страхливият човек никога няма да постигне нещо в живота си. А Андрей вярваше на баща си. Не би могъл да не му вярва.

Андрей Игоревич Максимович „избичи“ шест години в някои не толкова далечни места за злоупотреби в тъкачната фабрика, на която бе директор. Можеше да му дадат и повече, но заедно с Андрей Игоревич в това доста тъмно и доста доходно дело беше замесено и синчето на един от високопоставените съветски чиновници. Името на синчето не попадна в протокола, а на Андрей Игоревич дадоха му минимална присъда. Смекчаващ фактор се оказа и нервната болест на съпругата на Максимович, на която постоянно трябваха вносни „скъпоструващи“ лекарства. Поне така бе записано в протокола.

След като излежа присъдата си и излезе на свобода с „чиста съвест“, Андрей Игоревич не изпадна в униние, както много от останалите, постигнати от такава горчива участ. Перестройката бе в разгара си и Максимович ентусиазирано се включи в тази нова за него игра.

С останалите неконфискувани капитали Максимович организира кооперация за шиене на модни дрехи. Той примами шивачите от съседния Дом за битови услуги, а за платовете се договори с някои свои стари познати (отчасти и участници) от тъкачната фабрика, която ръководеше преди шест години. И работата потръгна.

Не след дълго Максимович се сдоби с вносна кола, с вила в Загорянка (в замяна на конфискуваната), а през лятото заведе жената и сина си в Рим. Всичко вървеше към добро, бизнесът на Андрей Игоревич се разрастваше, приходите също. Но през 1993 година се случи голяма неприятност. От успехите на Максимович се заинтересуваха едни напомпани, късо подстригани момчета, облечени в анцузи.

Оказа се, че Андрей Игоревич е налапал твърде голямо парче от общата баница и се е подложил на риска да се задави с него. Мускулестите момчета предложиха на Максимович своята помощ в тази деликатна „гастрономическа“ дейност.

Обаче се оказа, че Андрей Игоревич не е съгласен с такава постановка на въпроса. Той смяташе, че „парчето от баницата“ му е съвсем по зъбите. И когато напомпаните момчета напомниха на Максимович, че нищо на тази земя не може да бъде вечно, и особено зъбите, Андрей Игоревич не се сдържа и ги прати някъде доста надалече. На следващия ден намериха Максимович проснат в собствения му гараж със строшена глава.

Оттогава Максимович-младши заживя нов живот. Вече беше студент във Философския факултет на МГУ Като културен и смел младеж той настоя пред милицията да намерят убийците на баща му, като допълнително подсказа на следователя кого точно да търсят.

На другия ден на улицата го настигнаха две яки момчета и след като го отмъкнаха зад ъгъла, кратко и достъпно му обясниха, че не бива да се навира в игрите на възрастните.

В болницата, където Андрей се озова след разговора с яките момчета, го навести един следовател. След като остави върху шкафчето му китка банани, той каза:

— Що си се запънал бе, момко? Те са гепили всичко, не ти ли е ясно? Само да си отвориш устата, и ще знаят какво ти се е прищяло да кажеш.

— Дали не е без вашата помощ? — учтиво запита Андрей.

— Кой да ти каже… — усмихна се следователят. — Добре де, лежи, оправяй се, ние ще завършим делото и без теб. И без това няма кой знае какво да кажеш, нали? Явно е, че дори не си успял да видиш лицата на нападателите, не е ли така?

Андрей се замисли и реши да не противоречи:

— Тогава всичко е прекрасно — удовлетворено каза следователят, ставайки от стола. — Колко още ще те държат тук?

— Три седмици — отвърна Андрей.

— Ще ти дадат ли извинително удостоверение за университета?

— Би трябвало.

— Виждаш ли! — Следователят разтвори ръце. — Всичко се нарежда по най-добрия начин. Добре, няма да ти преча повече. Лежи и оздравявай. Само че… — Следователят се усмихна. — По-ле-кич-ка.

Полека-лека Андрей се оправи. След това повече не се занимаваше с милицията. Трябваше ли? Те и без това не можеха да се справят.

След гибелта на баща му много неща в живота на Максимович-младши се промениха. Като начало от бащиния му бизнес семейството не получи ни троха. Изведнъж се оказа, че баща му дължи на всекиго по нещо. И най-вече на яките момчета с анцузи (които, естествено, бяха предоставили на когото трябва каквито трябва документи), прибраха като начало фабриката на Андрей Игоревич, след това колата му, а после и вилата в Загорянка.

Така семейството му остана само с апартамента. При това, както Андрей се досещаше, единствено защото баща му не бе успял да купи новия четиристаен, тъй като мислеше, че това не е спешно. Старото тристайно апартаментче в също толкова стара, подлежаща на ремонт кооперация не беше привлякло вниманието на новоизпечените кредитори.

Освен апартамента Андрей наследи и още една вещ, с която не би се разделил за нищо на света — великолепен и почти нов компютър пентиум, подарък на Андрей от баща му за двадесетгодишнината.

Между другото болестта на майка му се усложни. Депресиите й ставаха все по-дълбоки и продължителни. По време на пристъпите си тя не искаше да вижда никого, включително и сина си, затваряше се в спалнята и се тъпчеше с шепи антидепресанти.

Андрей, който безкрайно много обичаше и уважаваше майка си (шест години тя го беше носила него, лентяя, на гърба си, работейки като проста медицинска сестра в поликлиниката), се опитваше, доколкото може, да я окуражава. Когато тя реши да се върне на работа, той категорично й забрани. На тъжния и напълно основателен въпрос на майка му: „Тогава с какво ще живеем?“ — Андрей отвърна: „Както сме живели досега, така и ще я караме. Заклевам се, че няма за какво да се безпокоиш.“

И Андрей започна да работи. Не се отказа от университета. Вярно, наложи се да се премести в друг факултет, защото във философския нямаше вечерни курсове, но това дори беше за добро. След като изхвърли книжките на Аристотел и Хегел на тавана, Андрей Игоревич се захвана яко с програмиране.

През деня Андрей работеше като програмист в една малка фирма, където го приеха само заради това, че правилно произнасяше думите „бейсик“, „фортран“ и „дънна платка“, а вечер ходеше на лекциите в университета. Не след дълго стана ясно, че с помощта на компютъра може доста добре да се печели.

Като начало Андрей направи малка програмка за начинаещи счетоводители. Програмката бе купена от една фирма, която се занимаваше с повишаване на квалификацията. Зарадван от първия си успех, Андрей създаде простичка, но извънредно увлекателна компютърна игра, нещо като кръстчета и нули, но за ерудити. Успя да продаде играта на чуждестранна фирма, с която се бе свързал чрез един приятел — канадец, с когото в свободните си дни се боксираше на ринга, като участник в студентския отбор.

След това направи компютърната игра „билярд“, след това „ъгълчета“, а след това една много мощна фирма, занимаваща се с програмиране, покани Андрей на работа. От този момент нататък животът на Андрей Максимович и майка му потече без проблеми. Оттогава вече нищо не им липсваше.

Преди няколко години в жилището на Андрей дойде висок, възрастен мъж с тъжно лице.

— Дмитрий Олегович — представи се той. — Колега на вашия баща.

Майка му беше вкъщи, но вече спеше, затова Андрей покани госта в кухнята.

— Искате ли кафе? — попита.

Той поклати прошарената си глава.

— Премного съм ви благодарен, Андрей Андреевич, но предпочитам чай. Ако може, нека да е по-силен. По две чаени лъжички на чаша.

Андрей се учуди, но не възрази.

Дмитрий Олегович с удоволствие отпи от силния горещ чай, цъкна с устни и каза:

— Вие много приличате на вашия баща Андрей Андреевич. Макар че аз го поназнайвам от не най-хубавите му времена.

Андрей се намръщи. Той вече бе разбрал кои са тия „времена“, но все пак попита:

— Какво имате предвид?

— Ами това, скъпи мой Андрей Андреевич, че ми се наложи почти шест години да работя с вашия татко рамо до рамо. И честно ще ви кажа, това беше един от най-добрите хора, които съм срещал през живота си. Той беше бригадир в шивакия цех, а аз негов заместник. — Мъжът мрачно се усмихна. — Славно време беше. Ръкавици, ватенки, халати — шиехме всичко. Андрей Игоревич беше много добър бригадир. Мъжагите го уважаваха. За шест години не съм чул лоша дума от него.

— Да — потвърди Андрей. — Баща ми беше много добър човек.

— И много предприемчив — продължи гостът. — Бедата на Андрей се състоеше в това, че не бе способен да се огъва пред обстоятелствата. Той надделяваше със сила там, където трябваше да овладява нещата с хитрост. Знаете ли, Андрей Андреевич, аз му бях предсказал, че някой ден това качество ще му коства живота, но както се сещате, в отговор той само се изсмя.

Тъжният възрастен мъж, който смяташе себе си за по-умен от всички, започна да дразни Андрей.

— Извинете ме — сухо каза Андрей, — ако сте дошли единствено за да ми разкажете за онова време, когато баща ми е бил в затвора, то… — За миг Андрей се поколеба, но завърши твърдо: — По-добре си вървете. Баща ми не обичаше да си спомня за ония години. А след като на него не му харесваха, не виждам защо на мен…

— Да, разбира се — кимна гостът, без ни най-малко да се обиди. — Разбирам вашите чувства. Но изобщо не съм тук заради това. Виждате ли, Андрей Андреевич, вашият баща излезе на свобода няколко години преди мен. След като го пуснаха, той намери моето семейство — жена ми и сина ми. Откри ги и им помогна. Много им помогна. Та така, Андрей Андреевич, аз мисля, че сега е мой ред да ви помогна.

— Вие да ни помогнете? На нас? — Андрей едва не се разсмя. — Много ви благодаря, но ще трябва да ви разочаровам. Ние не се нуждаем от помощ. Изобщо.

— Да, да, знам — все така миролюбиво отвърна Дмитрий Олегович. — Вие имате хубава и интересна работа. И печелите доста. Обаче… Какво ще кажете, ако ви предложа работа, за която ще заплатя… ами… да кажем, пет хиляди долара?

— Месечно? — недоверчиво попита Андрей.

— Работата ще бъде еднократна — обясни Дмитрий Олегович. — От онова, което знам за вас, ще ви отнеме не повече от три-четири дни. Ще можете да го направите и вкъщи, след другата ви работа.

Андрей с подозрение изгледа госта си.

— И какво трябва да се прави?

— Практически същото, което всеки ден правите във вашата фирма. — Забелязвайки недоверието в очите на Андрей, гостът веднага се поправи: — Е, почти същото. Съществува един код, който трябва да пробиете. Ще ви предоставя цялата необходима апаратура.

— И що за код е това? — попита Андрей.

Върху устните на Дмитрий Олегович отново се появи тъжната усмивка.

— Не мога да ви кажа. Единствено заради вашата безопасност.

— Това означава ли, че работата е опасна? — присви очи Андрей.

— Ако вършите само това, което се иска от вас, няма да е такава. Андрей Андреевич, сам оценете, нима бих злепоставил сина на човека, който в труден момент е помогнал на семейството ми?

— Но все пак ще е престъпление? — с тих глас попита Андрей.

Гостът сви устни и сгъна мършавите си рамене.

— Зависи.

Андрей се замисли. След това попита:

— Веднага ли ще платите?

— Разбира се — кимна Дмитрий Олегович. — Ще получите две хиляди сега и още три, когато работата бъде завършена. — Гостът леко склони глава встрани и попита: — Е, съгласен ли сте?

— Да — кимна Андрей. — Съгласен съм. Кога започваме?

— Веднага — каза Дмитрий Олегович. — Апаратурата е в колата ми. Да вървим, ще ми помогнете да я пренеса.

Както и се очакваше, работата отне на Андрей само три дни. Дмитрий Олегович дойде да вземе готовия „продукт“, съпроводен от навъсен младеж, също толкова слаб и висок като самия него.

След като погледна монитора, младежът се извърна към Дмитрий Олегович и каза:

— Всичко е наред. Направил го е.

„Разбира се, че съм го направил — помисли си Андрей. — А вие какво си мислехте? Да видим сега ще ми платите ли паричките или не.“ В случай че гостите откажеха да платят, Андрей държеше зад вратата новичка, още миришеща на машинно масло брадва. Разбира се, Андрей не се канеше да убива никого, но можеше да се наложи да ги поизплаши, за това решителността на Максимович-младши щеше да му стигне.

Но не се наложи да пуска в действие брадвата. Дмитрий Олегович се разплати докрай. Плати, след което посочи възслабия младеж и каза:

— Запознайте се, Андрей, това е синът ми.

— Грув — каза младежът и подаде на Андрей дългата си слаба длан.

— Това прякор ли е? — полюбопитства Андрей, стискайки ръката му. Пръстите на момчето бяха сухи и студени.

— Така ме наричат — каза Грув. — Или така, или никак.

„Щом е Грув, нека си е Грув. Все ми е тая“ — помисли си Андрей. А гласно изрече:

— Добре, Грув. Приятно ми е да се запознаем.

— И аз разбирам малко от това — каза Грув, кимвайки с глава по посока на монитора. — Не е зле направено, Андрей. При това достатъчно бързо.

— Три дни — отговори Максимович. — Според уговорката.

Младежът се усмихна. За разлика от баща му неговата усмивка изобщо не бе тъжна, а обратното — закачлива и дръзка.

— Ние предложихме минималното време само за да те проверим — каза Грув. — На мен щяха да ми трябват два-три дни повече.

— Това означава, че още има да се учиш — отговори Андрей.

Оттогава Андрей Максимович започна постоянно да работи с Дмитрий Олегович Янковски и неговия син с прякор Грув.

Всъщност тази работа не беше постоянна и изобщо не беше дори редовна. Горе-долу веднъж на два-три месеца (доста рядко повече) Дмитрий Олегович се обаждаше на Андрей и му съобщаваше, че съществува поредната възможност „да се поглези със зелено“. След това се срещаха някъде на неутрална територия — обикновено в кафене или ресторант. Янковски връчваше на Андрей плик от плътна хартия.

След като се споразумяваха относно работата, те изпиваха по чашка коняк и се разделяха, за да се срещнат отново след няколко дни в същото кафе. Тогава Андрей предаваше на Дмитрий Олегович плик с резултатите от своя труд, а в замяна получаваше друго едно пликче — малко, но натъпкано с банкноти.

Майката на Андрей Максимович не се досещаше за нищо. Синът й продължаваше да ходи на работа и да носи заплатата си в края на всеки месец. Така продължи година и половина.

Всичко приключи толкова внезапно, както и започна. Един път Андрей, както обикновено, свърши работата си, напъха плика в джоба си и се отправи към близкото кафе, където Янковски му бе определил среща.

Наближавайки кафето, той забеляза милиционерска кола и линейка. След като стигна дотам, видя милиционерски бариери, а не след дълго и носилка с трупа на слаб прошарен човек, която двама яки санитари вкарваха в линейката.

След като схвана кой лежи върху носилката, Андрей се обърна и пробивайки си път през тълпата от зяпачи, се разкара оттам. Реши засега да не се връща вкъщи. Слава богу, майка му бе заминала при дядото и бабата в Орьол, така че можеше да не се тревожи поне за нея.

Като начало Андрей три часа скитосва из Москва, присядайки на пейките из вътрешните дворове и градинките, като отчаяно се опитваше да реши какво точно трябва да прави.

Когато мина и третият час, Андрей си спомни, че пликът с изпълнената поръчка все още е в джоба му. Тогава той свърна зад едни гаражи, запали плика, почака, докато пламъкът не стигна до пръстите му, хвърли горящия плик върху асфалта и почака, докато се изпепели.

„Край — каза си Андрей. — Други улики няма.“

След което изведнъж и внезапно се успокои. Върна се вкъщи, пи чай, изтръгна от контакта телефонния кабел (знаеше, че Грув ще се обади, но не искаше да говори с него, преди да е успял да се концентрира), след това се просна в леглото и заспа здравия сън на младенец.

На сутринта отново включи телефона и той само след минута отчаяно зазвъня. Беше Грув.

— Ало, здрасти, Андрей. Може би вече знаеш какво стана!

— Да — честно отвърна Максимович. — Видях как натовариха баща ти в линейката.

— Наистина, беше неприятно — каза Грув. — А какво стана с плика? Успя ли да му предадеш плика с поръчката?

— Не — каза Андрей. — Разбира се, това не е моя работа, но как можеш в подобен момент да мислиш за плика? Току-що убиха баща ти!

— Първо, не са го убили — спокойно отвърна Грув. — Той умря от сърдечен пристъп. И второ, аз се запознах с него половин година преди тебе. Той ни изостави, когато нямах и три години. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Плюя на това животно. В момента ме вълнува само едно нещо.

— Какво? — попита отново Андрей.

— Ще можем ли да работим и без него? В мобилния на татенцето намерих телефонния номер на посредника, от когото бащата е получавал задачите и парите и на когото е предавал готовите резултати.

— За какво става дума тогава? — запита Максимович.

— Ами за това, че аз не умея да общувам с хората. Или веднага се затварям, или започвам да се държа като истински клоун. Нужен е спокоен и авторитетен човек. Такъв като тебе.

„Абе, глупако! — прииска му се на Андрей да попита Грув. — Откъде-накъде, мамка му, аз ще съм спокоен и авторитетен?!“ Но вместо това неочаквано за себе си каза:

— Добре, съгласен съм. Намини надвечер, ще го измислим.

Така двамата започнаха да работят заедно. И работиха още половин година, докато не се запознаха с Артур Акишин.

Артур Акишин се появи в живота им като дяволче от магическа кутия. Всичко стана в компютърния клуб, където се сражаваха любителите на играта „Quake“. Напоследък Андрей и Грув обичаха да се отбиват в този клуб, за да свалят напрежението след поредната извършена работа. Те предизвикваха на битка всеки от присъстващите и неизменно го побеждаваха без особени усилия. Първият, когото не успяха да победят, бе Артур Акишин.

„Сополанкото“, както веднага го нарече Грув, играеше бързо и решително. Той предпочиташе да не стои в засада и да чака противникът му да направи грешка, а се устремяваше в челна атака срещу врага под град от куршуми. Колкото и да бе странно, тази тактика вършеше работа. Младото блондинче с капризно и студено лице успя да разстреля Андрей и Грув от упор.

Играеха на по халба бира. След като играта завърши, Грув се измъкна от клуба и потегли по някакви негови работи, а Андрей поведе своя нов познат в бара, за да го почерпи със спечелената бира.

— От момчетата съм чувал някои неща за вас — каза блондинчето, пийвайки от студената бира и внимателно изучавайки Андрей със сините си очички-свределчета.

— Така ли? — усмихна се Максимович, пощипвайки рижата си брадичка. — И какво точно си чувал?

— Чувал съм, че вие, приятелчета, печелите доста добре. При това припечелвате единствено с помощта на собствените си мозъци.

— Направо ме смая — отново се усмихна Максимович. — В наше време даже водопроводчиците изкарват повече благодарение на собствения си мозък.

— Момчетата казват, че сте хакери — набързо изрече Акишин. — И аз им вярвам.

Андрей не отговори нищо, само извади от джоба си цигарите и бавно запали. „На ти тебе тайна със седем печата — със сарказъм си помисли той. — Конспиратори смотани.“

— Не би трябвало да се страхувате от мен — каза Артур, вглеждайки се внимателно в лицето на Максимович. — Няма да ви издам. Нещо повече, бих искал да работя с вас.

— Да работиш с нас? — иронично повтори Максимович. — Нещо бъркаш, приятел. Ние с нищо такова не…

— Я стига — намръщи се Акишин. — Не съм дошъл тук, за да ме будалкаш. Работата е там, че… — Сините очи на Акишин хазартно заблестяха, а гласът му спадна до хрипкав шепот. — Става дума за това, че имам идея как може бързо да се забогатее. Но за нейната реализация ми трябват партньори.

„Странно момче — мислеше си Максимович, присвил очи и втренчил се в младежа през сивото облаче дим. — Или е отчаян, или е глупак.“

— И каква ти е идеята? — спокойно попита Андрей.

— Идеята е гениална — отговори блондинчето, бляскайки с възбудени очи. — Но веднага трябва да ви предупредя, че работата ще бъде опасна. Вие с Грув готови ли сте да рискувате?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че сте готови — уверено изрече Акишин. — Иначе не бих разговарял с вас.

„Не, не прилича на глупак — реши Максимович. — По-скоро е шантавелник. С такива може и да хлътнеш, но може и да гепиш нещо сериозно.“

— Добре, готов съм да те изслушам — каза Максимович и натисна цигарата си в пепелника.

И Акишин започна.

Много по-късно Максимович разбра, че видимото безразсъдство на Акишин беше само своеобразна проява на присъщите му припряност и паникьорство. И че неговата храброст беше от оня вид, за който някога Лермонтов бе написал „тя не е наша, не е руска“, а по-точно — да затвориш очи и да се бухнеш във вира, пък да става каквото ще.

Обаче тази вечер Артур Акишин направи на Андрей Максимович и на Грув предложение, на което те не можеха да откажат.