Фридрих Незнански
Платинената карта (27)

1.

Хранеха Сергей Михайлович Акишин с лъжичка, като малко дете. Наистина навираха лъжичката в устата му грубо и жестоко, така че няколко пъти едва не нараниха небцето му. Както и преди, върху очите на Акишин бе нахлупена черна шапка и той не можеше да вижда нищо. Ръцете на Сергей Михайлович бяха вързани зад гърба му, така че практически той не можеше да ги движи.

— Дъвчи, смотльо — каза бандитът, тъпчейки в устата му лъжица със супа. — И гледай да не се задавиш.

— Чиж — извика бандитът един от другите, — за какъв дявол го храниш със супа? Цялата му яка е мокра.

— К’во толкоз, нека сърба. Супицата е готина, домашна. Не ти ли е мъчно за домашната храна, а, смотаняко?

— Дай му по-добре макарони. Ако не го уцелиш с лъжицата, ще си ги намотае на ухото.

— Чуй бе, смотан — каза на Акишин бандитът, който го „хранеше“, — ти к’во обичаш повече — супа или макарони?

— Все едно ми е — отвърна Сергей Михайлович.

Откакто бе разбрал, че бандитите нямат отношение към отвличането на дъщеря му, наистина му беше вече все едно. Акишин не се вълнуваше особено много за собствения си живот. Той бе разбрал, че бандитите са поискали три милиона долара, и знаеше със сигурност, че никой и никога няма да плати заради него толкова пари.

Акишин бе сигурен и в това, че бандитите не са дотам глупави, че да искат невъзможното, разчитайки на късмет. Не, тук имаше нещо друго. Бяха го отвлекли не заради парите. В крайна сметка не заради откупа. Когато за пръв път стигна до този извод, Сергей Михайлович малко се изплаши, но след това справедливо разсъди, че ако бандитите искаха да го убият, щяха отдавна да са го направили.

Акишин вече не се страхуваше от нищо, само търпеливо очакваше с какво все пак ще завърши този театър. Той се отнасяше към бандитите като към прости статисти, прекрасно съзнавайки, че в цялата тази история те са само марионетки, а някой друг дърпа конците.

Въпреки това на Акишин му беше доста неприятно да слуша от бандитите постоянни грубости и простотии.

— Слушай бе, животно! — отново му каза бандитът „хранилник“. — Я си отваряй устата. Не мога да работя само аз.

— Оставете ме на мира — уморено каза Сергей Михайлович.

— Те ти на! — ухили се бандитът. — Чу ли го бе, Бонч, смотанякът иска да го оставим на мира! Ти първо ще ни ръснеш три „лимона“, а после ще се молиш за отпуск, ясно ли ти е?

Акишин се намръщи. Той не можеше да види лицето на бандита, но можеше да си го представи според гласа му — кръгло, набръчкано, с глупави жестоки очи и дебели месести устни.

— Моля ви, не ме наричайте смотаняк — помоли Акишин.

— А стига, бе! — отново се ухили бандитът. — Смотаният го дава яко! Как да ти викам бе, тарикат?

— Наричам се Сергей Михайлович Акишин. Всъщност това го знаете и без да ви го казвам. Наричайте ме по малко и бащино име. Ако не искате, може и по фамилия.

— Акишин ли? — попита бандитът, като се изкикоти тънко. — Ти к’во бе, смотан, да не би да се кефиш от фамилията си? Ми тя ти е напълно говняна. Само я чуй: Акишин^[1]… — Бандитът звучно плю върху пода и изкоментира с неприязнен глас: — Направо ти иде да драйфаш! Като че ли си налапал червата си. Не, смотан, по-добре е да си смотльо, отколкото Акишин. Щото ти си си смотаняк.

Някъде наблизо иззвъня телефон. Някой от бандитите вдигна слушалката.

— Ало — каза той. Слуша известно време, след което започна да говори. — Абе всичко му е добре… Да… Всъщност копелето превърта… К’во?… Добре, ще го направим. Я чувай, Акишин, с теб искат да си поприказват. Чиж, домъкни го до телефона.

— Ти да не си се смахнал? — отвърна „хранещият“ бандит. — Как да го домъкна, той е деветдесетина килограма. По-добре е да примъкнеш слушалката тука.

— Може, ама кабелчето не стига. Хващай го за яката и влачи.

— Мамка му, намерихте си хамалин — изръмжа „хранещият“. — Добре де, ще се пробвам.

Една силна ръка хвана Сергей Михайлович и го помъкна по плъзгавия дървен под. Яката на ризата на Акишин така болезнено се вряза в шията му, че той застена.

— Стига си скимтял, мършо — без злоба каза „хранителят“. — Вече си до телефона.

И тогава от слушалката на телефона се чу електронно модулиран глас:

— Сергей Михайлович — изрече гласът. — Чувате ли ме?

— Да — прегракнало каза Акишин, — чувам ви.

— Аз съм този, който организира вашето отвличане. Искам да ви успокоя. Ние нямаме намерение да ви убиваме. Само искаме чрез вас да спечелим малко пари.

— Кой сте вие? — попита Акишин. — Познаваме ли се? Кажете ми името си.

— Това не е нужно — произнесе лишеният от интонация електронен глас. — Искам да седите кротко и да не се опъвате. Скоро всичко ще свърши и ще се върнете вкъщи.

— Глупости! — рязко отвърна Сергей Михайлович. — Никой никога няма да плати за мен три милиона долара и вие прекрасно го знаете. Не бихте могли да не го знаете. По-добре е да ми кажете истината: какво преследвате с целия този спектакъл? Какво искате от мен?

— Вече ви казах: искаме да изкараме пари чрез вас.

Внезапно Сергей Михайлович почувства страхотна умора.

— Добре — тихо измърмори той. — Щом не искате, не ми казвайте. Но не може ли поне да знам… дъщеря ми… с нея всичко наред ли е?

— Нямам представа — отвърна непознатият. — Ние отвлякохме вас, а не дъщеря ви.

— А жена ми? — отново попита Сергей Михайлович с още по-тих глас. — Тя добре ли е?

— Вашата жена не ни е нужна — отвърна непознатият. — Трябвате ни вие. Не ни се иска да ви убиваме, но ако се наложи, ще го направим. Така че кротко и не се перчете. Това е всичко, край на връзката.

От слушалката се чуха кратки сигнали.

— Е, какво, скапаняко, побъбрихте ли си? — произнесе гласът на „хранещия“ бандит. — Сега си дояж супата и възнак. Уфф… Изпотих се от грижи по тебе.

— Ами ти не се грижи — спокойно каза Сергей Михайлович. — Някой да те кара?

— Кой ме кара ли? — Бандитът се изкикоти. — Лакомията, смотаняко. Единствено тя. Ако знаеше колко ни плащат за тебе, щеше да ме разбереш.