Фридрих Незнански
Платинената карта (40)

5.

Няколко часа преди срещата си с хлъзгавия Кретинин Турецки разговаря с шефа на фирмата „Устойчиви технологии“ (същата, заради която отблъснали фирмата на скандалджията Адамски — „Уралинтек“).

Самият Сергей Александрович Галин, шеф на „Устойчиви технологии“, изглеждаше съвсем внушително и солидно. На пръв поглед беше типичен рафиниран интелигент. Галин имаше една особеност доста неприятна за неговите събеседници: постоянно вмъкваше в думите си афоризми и поговорки, като че ли апелираше към тях като безусловни и неоспорими авторитети.

— Ролята на системния интегратор в тази сделка е една от най-главните! „Информинвест“ се заинтересува от нас. Мисля, че няма нищо чудно в това. Ние сме много уважавана фирма в професионалните среди.

— Така ли? — усъмни се Турецки. — А пък аз със сигурност знам, че независимият директор Акишин е желаел „Информинвест“ да работи с „Уралинтек“, а не с вашата „уважавана“ фирма, но достатъчно влиятелни хора, като Херсонски и Кретинин, са били против това…

— Може би, може би… — философски отговори Галин. — Но както се казва — който изпревари… Има доста авторитетни фирми, но Херсонски поиска от нас да му помогнем. Не знам какви други съображения е могъл да има, освен онези, които вече ви изброих. Виждам, че не ми вярвате особено много.

— Почти никак — честно си призна Турецки.

— А не бива. Както е казал Ларошфуко, разговорът се поддържа не с ум, а чрез взаимно доверие. — Галин вежливо се усмихна. — Извинете, Александър Борисович, вие срещали ли сте се с Акишин?

— Не. Отвличането му осуети срещата ни.

— Тогава защо с така увереност твърдите, че Акишин е бил против нашето участие в тази сделка?

— Колегите на Акишин ми обясниха неговата гледна точка по този въпрос — каза Александър Борисович. (Това беше напълно вярно — през последните дни Турецки успя да се срещне и да разговаря с десетки мениджъри, събирайки информацията капка по капка.)

— И какво? — повдигна вежди Галин.

— Акишин е критикувал избора на „Информинвест“ за системен интегратор. Казвал е на Херсонски, че „Устойчиви технологии“ и вие лично, като шеф на тази „уважавана“ фирма, не сте най-добрият, най-известният и далеч не единственият играч на този пазар. Акишин е бил убеден, че Херсонски поддържа рискова стратегия на внедряване и че за компанията ще е по-добре, ако прибегне до услугите на „Уралинтек“ и нейния шеф Игор Адамски.

— Може би… Сигурно и нашата фирма има своите недостатъци. Но винаги е по-добре да си ъгловат с нещо, отколкото кръгъл без нищо…

Разговорът с Галин, също както и с Кретинин не доведоха доникъде. Бизнесмените умело заобикаляха „проблемните точки“, измъквайки се с общи фрази и съветвайки Турецки да намери колкото може по-бързо Акишин, за да може самият той да постави всички точки над и-то.

Когато се връщаше вечерта вкъщи, Александър Борисович се чувстваше напълно скапан. Не стигаше това, че основните фигуранти в делото бяха високомерни и несговорчиви, ами и като капак на всичко главният прокурор взе делата за убийствата на Плат и Кожухин под своя „личен и пряк“ контрол. Днес сутринта на Турецки недвусмислено му дадоха да разбере, че тези дела се движат прекалено вяло и от него, Александър Борисович Турецки, началството очаква повече хъс и повече служебно старание.

Интуицията подсказваше на Турецки, че нищо в това дело не е толкова еднозначно, колкото изглежда. По време на дългите си години работа като следовател той бе привикнал да не се доверява на първоначалното си впечатление, колкото и неоспоримо да изглеждаше то.

Със сигурност зад убийствата на Плат и Кожухин се мяркаха черните сенки на Херсонски, Галин и Кретинин, но сянката затова е и сянка — има очертана фигура, но не можеш да видиш лицето й.

Сетивата на Турецки му подсказваха, че освен кълбото, което свързваше „фигурантите по делото“ в единно и неразделимо цяло, съществува още нещо — някаква отвъдна тъмна сила, която лесно би могла да се възползва от очевидните обстоятелства в качеството на димна завеса, за да извърши черното си дело.

За да се решиш да премахнеш от хоризонта такава забележителна (и дори знаменита) фигура като Лайъм Плат и да се надяваш, че ще избегнеш разобличаването, трябваше да си или пълен идиот, или гений.

Бизнесмените и мениджърите, с които се срещна Турецки, нямаха вид на идиоти.

Вглъбен в мислите си, Турецки едва не задмина мястото за паркиране. Наложи се да върне малко назад. Прозорците на апартамента му бяха тъмни — изглежда, Ирина още не беше се върнала.

След като паркира колата, Александър Борисович запали цигара и известно време остана в купето, пушейки и размишлявайки. След това се измъкна на свеж въздух, включи алармата на колата и се отправи към входа.

„А за какъв дявол трябва да се прибирам? — хрумна му изведнъж. — Къщата е празна, Ирина я няма. Да седя в кухнята на чаша чай и да гледам някакво идиотско предаване?“

Изведнъж на Турецки тази идея му се стори отвратителна. Той спря до входа за няколко секунди. След това се обърна, пъхна ръце в джобовете си и с бавна походка се отправи към изхода на двора.

След като отмина по този начин две пресечки, Турецки усети глад. Докато бяха в „Самовара“, не хапна както трябва. Да пийнеш водка с човек, който ти е неприятен — както и да е, но да седиш и да предъвкваш в присъствието на неприятен човек, като по този начин започваш някак си да приличаш на него — за Турецки това щеше да бъде нещо особено неприятно.

Той знаеше наблизо няколко добри и евтини кафета. Но за да стигне до тях, трябваше да се връща, а на Александър Борисович някак не му се искаше да върви в посока към къщи.

Пред себе си той забеляза кървавочервените неонови букви на ресторанта „Прелетна пица“.

— Ега ти тъпия каламбур — измърмори Александър Борисович и въздъхвайки, се отправи към ресторанта.

Турецки влезе в „Прелетна пица“ и седна на първата свободна маса, покрита с чиста покривка на червено-черни карета.

Александър Борисович още не бе успял да извади цигарите си, когато до масата му се изправи хубавичка сервитьорка. Тя остави пред Турецки менюто и се накани да тръгне, но Александър Борисович я хвана за ръката. Момичето спря и учудено го изгледа.

— Как се наричате? — попита Александър Борисович.

— Ами Альона. И какво?

— Много сте красива, Альона — каза Турецки. — Кажете ми, ангел мой, за какъв дявол работите тук?

— И какво? — попита сервитьорката.

— Струва ми се, че момиче с такова лице е достойно за нещо повече.

Сервитьорката внимателно изгледа Турецки и за всеки случай се усмихна.

— А вие можете ли да ми предложите нещо друго? — игриво попита тя.

— Всичко, което е по силите ми.

Бузите на хубавицата леко порозовяха. Тя бързо се обърна, след това леко се наведе към Турецки и бързо прошепна:

— С кола ли сте?

— Да — излъга Турецки.

— Смяната ми свършва след три часа. Ако искате, можем да се повозим някъде.

— Страхувам се, че днес няма да стане — каза Турецки, като пусна ръката на момичето.

Сервитьорката се изправи и се усмихна презрително.

— Което и трябваше да се докаже — насмешливо каза тя. — Сега вече ясно ли ви е защо работя тук? — Тя извади от джоба си бележник и молив. — Ще поръчате ли нещо?

— Да — каза Турецки. — Халба бира. И освен това… някаква пица.

— Каква точно?

— Каквато решите вие.

— С гъби става ли?

— Напълно.

Сервитьорката записа в бележника си пица с гъби.

— Колко голяма? — попита тя.

Турецки постави между устните си цигара и каза:

— Колкото да ме нахрани.

Момичето тръгна. Александър Борисович запали цигарата си и започна разсеяно да оглежда залата.

В очите му влезе дим от цигарата и те се насълзиха.

— По дяволите! — каза Турецки, извади от джоба си кърпичка и изтри очите си.

Сервитьорката се върна, тропна на масата халба бира.

— Приятен апетит — студено пожела тя.

— Благодаря, Альона.

Сервитьорката се отдалечи. Турецки отпи от бирата, след това извади бележника си и химикалката. Разтваряйки на чиста страница, той се зае да схематизира отношенията между Плат, Кожухин, Акишин и бизнесмените, с които бе успял да поговори през последните дни.

Когато танцът завърши, Ирина Хенриховна и Леонид не седнаха веднага на масата. Известно време постояха в полумрака на залата. Леонид нескрито се любуваше на лицето на Ирина. На свой ред тя, омагьосана от танца, не смееше да отстрани ръката му от талията си.

Най-сетне тя каза:

— Леонид, вече ни гледат. Нека седнем.

— Смущавате ли се от погледите на другите? — попита той.

— Честно казано, да — призна си Ирина.

Леонид я доведе до масата, целуна й ръка, настани я на стола, след което и той седна.

Върху масата вече ги очакваше топла храна. Леонид напълни чашите с вино.

Пицата беше страхотно вкусна и италианското вино й пасваше просто възхитително.

— Е, как е? — весело попита Леонид. — Ненапразно ви доведох тук, нали?

— Наистина — съгласи се Ирина, изтривайки ръцете си със салфетката. — Пицата наистина е много добра.

— А останалото как ви се струва?

— Останалото? — усмихна се Ирина. — Какво имате предвид?

— Нашия танц — отвърна той, леко понижавайки гласа си.

— Търсите си комплименти?

— Търся ги — кимна той.

— Танцът беше прекрасен. Но не и музиката.

— А каква музика обичате? Само не ми казвайте, че е класическата — бързо добави той, забелязал веселия блясък в очите на Ирина.

Турецка лукаво въздъхна.

— С вас е абсолютно невъзможно да се говори. Вие предугаждате всички мои реплики.

— Имам една идея — каза Леонид и стана от масата. — Стойте тук, веднага ще се върна.

Той се отдалечи. Няколко минути Ирина остана на масата сама и с разсеяна усмивка отпиваше от виното си. „Да се запознаеш с някакъв мъж на улицата и веднага да отидеш с него на ресторант… — мислеше си тя. — Какво ти става, Турецка? Да не би да е кризата на средната възраст? Но тя май се случваше само на мъжете? Ако сега можеше да те види дъщеря ти…“

Леонид се върна. Седна на масата и каза с интригуващ глас:

— Гледайте ръцете ми! — Той вдигна юмрука си и започна да брои, като изправяше пръсти. — Едно! Две! Три!

От високоговорителите се разля нежна и красива музика, обработка на нещо класическо, чието название Ирина не успя да си спомни.

— Как е? — попита той. — Успях ли да ви угодя?

— Вие сте просто вълшебник! — каза Ирина. — Да не би да сте успели да ми поръчате и музика?

— Аха. Направих им предложение, на което не можеха да откажат. Имате дълг към мен.

— Така ли? И какво трябва да направя?

— Няма да ви откажа, ако ме поканите на бяло танго^[1].

Леонид подаде ръка на Ирина.

— Е, добре — предаде се Турецка. — Но това ще е последният танц за тази вечер.

Ирина стана от масата и изведнъж погледът й стана стъклен, а устата й се отвори от изумление.

— Какво ви е? — тревожно попита Леонид. — Изглеждате така, сякаш сте видели привидение!

— Точно това видях — бързо изговори Турецка и неочаквано седна.

— Ама… — започна той, но Ирина не му позволи да довърши.

— Седнете! — тихо заповяда тя. — Хайде!

Той послушно седна.

— Не разбрах какво…

— После ще ви обясня всичко. Поседете минута мълчаливо.

Леонид сви рамене и посегна към бутилката.

— Не! — каза Ирина. — Не се навеждайте. Останете изправен.

Върху лицето на Леонид се появи искрено изумление, обаче и този път се подчини. Само тихо рече:

— Обаче…

И веднага млъкна, натъкнал се на отчуждения студен поглед на Ирина.

По лицето й пробяга облак.

До масата близо до входа стоеше младичка сервитьорка. Тя тихо се уговаряше за нещо с посетителя, който поради неразбираеми причини беше хванал ръката й. Посетителят изглеждаше значително по-възрастен от сервитьорката. Беше зрял симпатичен мъж с уморено, донякъде присмехулно лице.

Турецка не откъсваше очи от двойката и лицето й ставаше все по-студено и студено.

— Всичко това не ми харесва — обидено изрече Леонид, уморен от неизвестността. — Ирочка, вие ме правите на идиот.

— Ако той ви забележи, ще ви направи на котлет — студено каза Ирина. — Така че ще е по-добре да си останете идиот.

— Какво значи всичко това? — намръщи се Леонид. — Кой е този — той?

— Мъжът ми — просто отговори Ирина.

— Мъжът ви? Какъв мъж? Почакайте… — Най-сетне се усети. — Той да не би да е тук?

— Да — тихо каза Ирина.

Леонид леко подсвирна, изправи гръб и замря. След това попита, без да извърне глава:

— Извинете, а той много ли е ревнив?

— Непременно ли трябва да сте наясно?

— Знаете ли, ще ми се — отвърна Леонид. — Между другото, сам ли е?

— Не знам. Току-що разговаря със сервитьорката и я държеше за ръка.

— С коя сервитьорка? С оная сексапилна хубавица с миниполата?

Ирина премести погледа си върху Леонид и присви очи.

— А вие откъде знаете? Тя не обслужваше нашата маса.

Той се усмихна насила. Сви рамене.

— Е… ние с вас сме тук повече от половин час. Трудно е да не я забележиш. Значи вашият мъж също обича италианската кухня?

— Не може да я търпи — каза Ирина.

— Тогава какво прави тук?… Чакайте… Мисля, че разбрах. Мъжът ви има роман със сервитьорката!

Леонид мръснишки се ухили. Лицето на Ирина стана още по-сурово.

— Престанете да дрънкате глупости! — каза тя със силен шепот.

— А тогава как ще обясните това, че той й държи ръката?

Ирина не отговори. Тя продължи да наблюдава мъжа си. Сервитьорката си тръгна, при това изглеждаше недоволна. Мъжът й запали цигара и зарея поглед из залата. Ирина набързо се скри зад Леонид.

— Какво прави? — тревожно попита кавалерът й.

— Оглежда залата.

— Може би ви е проследил?

— Пълни глупости! — намръщи се Ирина.

Леонид сви рамене:

— Просто предположих.

На масата на мъжа й отново се появи оная развратна сервитьорка и остави пред него халба бира. Те размениха няколко реплики, след това сервитьорката се оттегли, а мъжът й извади бележник и започна замислено да чертае нещо.

Ирина се усмихна. „Той и тук работи“ — иронично си помисли тя.

— Както виждам, това страхотно ви разсмива — отново се обади Леонид. — Но трябва да си призная, мене никак.

— Не се страхувайте — успокои Ирина „тролейбусния красавец“. — Попаднал е тук случайно. Живеем наблизо. Сигурно се е върнал вкъщи, видял е, че ме няма, и е тръгнал да хапне някъде.

— Но нали не обича италианска кухня?

— Не я обича — съгласи се Ирина. — Най-вероятно се е замислил и се е отдалечил прекалено много от къщи. Домързяло го е да се върне и затова се е отбил точно тук.

— Разсъждавате като следовател — забеляза Леонид.

— Какво да се прави — усмихна се Ирина. — Съпругата на следователя също е донякъде следовател.

— Чакайте… — издължи се лицето на Леонид. — Какъв следовател? Нали казвахте, че той е… Той наистина ли е следовател?

— Аха. От Главната прокуратура.

Очите на кавалера й тревожно зашариха. Той внимателно се извърна и погледна към Турецки. По всяка вероятност това, което видя, не му достави никакво удоволствие.

— Як тип — тихо промърмори Леонид. Той отново се обърна към Ирина и насилено усмихвайки се, каза: — Вижте какво… Хайде аз полека да стана и да се разкарам. Все едно не ме е имало, а?

— Вие какво, страхувате ли се от него?

Леонид смутено помръдна рамо.

— Не толкова, че се страхувам, но… Не обичам да си изяснявам отношенията със съпрузи.

— Значи не ви е за първи път? — студено запита Ирина.

— Това няма значение. Преместете се мъничко вдясно и той няма да ви забележи. А аз… Извинете ме, Ирочка, но трябва да тръгвам. Жена ми ме чака вкъщи.

— Така ли стана?

— Да. Беше ми приятно да се запозная с вас, Ирочка.

Леонид бързо стана от масата, искаше да махне на Ирина с ръка, но след като извъртя поглед към Турецки, се отказа.

— Извинете — каза той, обърна се и бързо закрачи към изхода.

Ирина го изпрати с поглед, усмихна се и тихо произнесе:

— Толкова се изплаши, че дори не плати вечерята.

Леонид набързо се шмугна покрай Турецки, отвори вратата, пъхна се в отвора й и изчезна.

Ирина премести поглед към мъжа си. Турецки продължаваше да чертае своите схеми в бележника. Лицето му беше замислено и съсредоточено като на математик, който решава сложна задача.

— Шерлок Холмс — тихо, с мека усмивка рече Ирина.

Тя повика сервитьора и го помоли да й донесе сметката. След това плати, стана и без да се крие, се отправи към масата, на която седеше мъжът й. Вглъбен в мислите си, Турецки не обърна никакво внимание на нейната поява.

Ирина Хенриховна спря до масата на съпруга си. Както и преди, той не я забелязваше. Тя премести стола и седна. Александър Борисович вдигна поглед към жена си и се втрещи.

— Ти ли си? — учудено попита той.

— А ти кого очакваше да видиш? — отговори Ирина.

Турецки смутено сви рамене.

— Аз? Ами… никого. А ти какво правиш тук?

— А ти? — попита Ирина.

— Отбих се да хапна.

— Аз също — каза Ирина. — Поръча ли си вече нещо?

— Аа… да. Пица.

Ирина Хенриховна внимателно погледна омрачнялото уморено лице на мъжа си. Очите му бяха възпалени: през последните две нощи Турецки спа зле. Непрекъснато ставаше от леглото и ходеше да пуши в кухнята.

— Бедничкият — тихо каза Ирина Хенриховна и ласкаво помилва мъжа си по главата. — Не те хранят вкъщи, нали? Няма нищо. Днес ще уредим всичко.

— В какъв смисъл? — не разбра Турецки.

— В прекия. Да се махаме оттука.

— Аз вече изобщо…

Ирина Хенриховна извади от портмонето си няколко стотачки и ги остави на масата.

— Това ще стигне ли? — попита тя.

— Би трябвало — смутено отвърна Турецки.

— Прекрасно. А сега да си ходим. Ще ти направя луксозна вечеря.

Относно луксозната вечеря Ирина Хенриховна не излъга. Само след час в апартамента на Турецки на масата имаше блюдо с горещи пелмени (какво от това, че бяха полуфабрикат), купичка сельодка с горчичен сос, чинийка с имамбаялдъ и изпотена от студ бутилка „Гжелка“.

— Ти така и не ми каза по какъв повод е целият този банкет — попита Александър Борисович, сядайки на масата.

Ирина седеше с лакти върху масата, подпряла с длани красивото си слабо лице.

— А нима трябва да има някакъв повод? — замислено тихо каза тя. — Да не би една жена да не може да нахрани любимия си мъж без всякакъв повод?

— Хм… Такава ли била работата?

— Ние прекалено много се карахме през последните дни — меко каза Ирина Хенриховна. — Бях престанала да бъда добра съпруга.

— Глупости! Ти си най-добрата съпруга от всички на този свят!

Александър Борисович се наведе и силно я целуна по устните.

След половин час той бе сит и весел. Очите му блестяха като на момченце, което е намерило пиратско съкровище.

— Разбираш ли — разказваше той на жена си, — има много странни неща в това дело. Първо, главният готвач на ресторанта, Марат Соколов. Той е бил опитен готвач, печелел е достатъчно, не е имал повод да се оплаква от живота.

— И все пак се е съгласил на престъпление — каза Ирина.

— Точно така! И то на страшно престъпление. Хората, които са убедили Соколов да сложи отрова в рибата, е трябвало да му предложат не само добри пари, но и да съумеят да го убедят! Те не биха могли да бъдат само бандити, разбираш ли? За да се реши на нещо такова един успяващ човек, той трябва да усеща сериозна подкрепа, да се усеща защитен. Трябва да чувства, че зад гърба му стои някаква система, дори това чувство да е абсолютна фикция.

Турецки боцна с вилицата си един пелмен и го отправи в устата си.

— А и самият стил на престъплението… — продължи той с натъпкана уста. — Твърде необичаен е за бандити. Ами отровата!

— Какво за отровата? — попита Ирина.

— Отровата е много рядка. Такава не може да се купи в някоя аптека. Готвачът се е престарал с дозата, иначе всичко щеше да изглежда като обикновен сърдечен пристъп. Убийството на Кожухин също бе уредено най-грижливо. Както се казва, според всички закони на жанра. А и около отвличането на Акишин далеч не всичко е съвсем просто. Нали все пак там е имало свидетели. Да! Две жени. Те единодушно твърдят, че всичко е изглеждало като операция на спецназ. Даже не са имали някакви съмнения по този въпрос.

— Мислиш ли, че зад всичко това стои някоя от спецслужбите?

— Едва ли. Но хората, които са организирали тези престъпления, имат отношение към спецслужбите. Всъщност това е само версия. — Турецки погледна жена си и виновно се усмихна. — Знаеш ли какво… Няма да кажа нито дума повече относно всичко това. Наистина!

— Изобщо или само днес?

— За „изобщо“ не обещавам, но „днес“ — със сигурност. И изобщо… — Очите на Турецки се присвиха и страстно заблестяха. — Не ти ли се струва, че и двамата сме уморени и трябва да си легнем да спим по-рано?

— Струва ми се — каза Ирина. — Но първо ще измия съдовете.

— По дяволите съдовете — изръмжа Турецки. Той се наведе към жена си, прегърна я през кръста и хрипкаво каза: — Ела при мен.