Фридрих Незнански
Платинената карта (57)

2.

Същия ден Сидоренко се обади на Денис Грязнов и му преразказа разговора с Рябчук.

— Какво да правя по-нататък? — попита Сидоренко, след като се отчете.

— Чакаш — отвърна Денис.

— Какво да чакам?

— Да ти се обадя. Стой си вкъщи, не ходи никъде. Възможно е твоята помощ пак да ми потрябва.

— Картинката става интересна! — с мрачна ирония възкликна Сидоренко. — А къде са ми паричките?

— Пари ще има. Ще чакаш!

Денис затвори слушалката и веднага се обади на Турецки. Разговорът им бе дълъг и обстоятелствен. Александър Борисович предложи на Денис свой план. Денис го възприе критично.

— Ами ако не стане? — попита той със съмнение. — Рискуваме прекалено много. Няма ли да е по-лесно да лепнем някого на опашката на Рябчук и да изясним къде е тази вила, а след това да пратим там екип за залавяне?

— По-лесно ще е, Денис. Но само си представи колко кръв ще се пролее. След всичко, което чувам за Десантника, ми е ясно, че този тип няма да се предаде просто така. Ако го притиснем в ъгъла, той ще пречука Акишин.

— Акишин пък за какво му е?

— Има такъв един лаф — „За да не се падне на никого!“. Ще го претрепе точно поради това съображение. Момчето е шантаво и безмозъчно. Общо взето, Денис, първо намери вилата. Прати там Филя, той е ловко момче и няма да привлече вниманието върху себе си. Когато разбереш къде е вилата, аз ще изпратя няколко души, за да я обкръжат. Но ще оставим силовите мерки само за много краен случай. Засега инструктирай твоя Сидоренко. Действаме, както ти обясних.

Денис въздъхна.

— Ох, нещо не ми е по душа твоята комбина, Александър Борисович. Добре де, ще се надяваме твоята интуиция да не ни подведе.

През трите дни, които минаха след тяхната първа среща, Сидоренко успя дотолкова да спечели доверието на Рябчук, че практически стана негов пръв приятел и „авер“. Умело използвайки психологическите навици, с които се бе сдобил в затворническата библиотека, Сидоренко пося в душата на Рябчук недоволство спрямо неговия бос — Десантника.

Сега те се срещаха всяка вечер — винаги в същата кръчма. Рябчук се радваше, че в лицето на Сидоренко е намерил разбиращ го симпатяга, и с удоволствие изливаше пред него душата си.

— Разбираш ли, брато — внушаваше Сидоренко на пийналия бандит, — по принцип аз съм външен. Но ако се разсъждава логично, от цялата тая работа ти и Олежа ще видите кяр през крив макарон.

— Що бе? — питаше Рябчук, вече заподозрял в душата си, че хилавият „доцент“ е прав.

— Щото. Знам го аз вашия Десантник. Той иначе за работа си е надежден пич, но като се стигне до делбата… — Сидоренко млъкна и печално въздъхна, сякаш бе изумен от това доколко жестоки и несправедливи могат да бъдат някои хора с иначе напълно приличен външен вид.

— И к’во? — попита Рябчук. — Намекваш, че може да ме прекара?

— Парите засмукват, Мишаня. Това всеки икономист може да ти го потвърди.

— Икономистите пък какво общо имат?

— Ами това, че трябва да мислиш със собствената си тиква. Досега да ви е дал нещо?

Рябчук почеса стриганата си глава.

— Засега не. Ама и самият той е на сухо!

— Да бе, на сухо! — саркастично се усмихна Сидоренко. — Поразмърдай си мозъка, Миня. Поръчали са ви голяма работа. Стават ли такива неща без аванс, а?

— Общо взето, не.

— Нали за това ти говоря. А след като Десантника още на старта ви е преметнал, то по трасето непременно ще ви гръмне гумите. Големите пари, Миня, превръщат човека в звяр. Запомни го.

Рябчук дълбоко се замисли.

— Не, даже и да ни е прекарал… — Рябчук сви рамене. — Нали оня смотаняк все още е при нас? А за него се чака откуп. Ние с Олежа ще отидем за откупа. А щом мангизите паднат в ръцете ни, няма да ги изтървем. Ще делим всичко по справедливост.

Сидоренко погледна Рябчук с нескривано съжаление.

— Ти, Миня, ще ме извиниш, разбира се, но си кръгъл глупак — меко каза той.

— Що да съм глупак?

— Щото тъй. Разбира се, ти и Олежа ще отидете за откупа. Само че обратно няма да се върнете. Ще ви опукат на място и работата готова. Че нали там всяка банкнота ще е белязана? Къде ще се заврете с тия миризливки, даже и да духнете от ченгетата?

— А Десантника?

— Десантника вече ще си е взел своето. Нали самият ти каза, че сте отвлекли оня, за да не се пречка в краката на големите чичковци, докато те си вършат работата? Затова и ще платят на Десантника. А басните относно откупа — те са за тебе и Олежка. Десантника не е толкова смотан. Докато вие търчите с белязаните мангизи из Московска област с лепнати на опашката ви ченгета, той отдавна ще е изфирясал.

Рябчук нервно прекара длан по черепа си. Вгледа се в Сидоренко и развълнувано запита:

— И сега к’во да правя?

— Мисли, Мишаня, мисли. Аз съм страничен човек, а ти трябва да оцеляваш.

Рябчук намръщи дебелото си чело и се замисли. Докато той се опитваше да мисли, Сидоренко наля водка в чашите.

— Айде, Мишаня — бодро каза той. — Дай да му дръпнем повечко за решителност и допълнителна сила!

— Давай! — съгласи се Рябчук.

Пиха.

— Слушай, доценте — каза Рябчук, дъвчейки парче месо. — Преди Десантника не беше такъв. Никога не е подвеждал братоците.

— Преди — съгласи се Сидоренко. — Но все си има първи път.

— Тъй си е — съгласи се Рябчук. — Я чувай, доценте… Ти какъв съвет ще ми дадеш?

— Изобщо не знам. От оня вашия смотаняк трябва да се отървете — по това спор няма.

— Да го очистим ли?

— Не. Никого няма да очиствате. Тъй или иначе той мутрите ви не е виждал. Що да си качваш излишно присъдата?

Рябчук се навъси.

— Я ти не грачи много-много. И к’во да правим с него?

Сидоренко се замисли. Мисли дълго, усърдно бърчейки чело, за да види Рябчук „движението на мисълта“ върху лицето му. Оня го гледаше с нескривана надежда, дори отвори уста от нетърпение.

— Накъсо казано, ето какво — промълви най-сетне Сидоренко. — Скапаняка ще трябва да го пуснете. Ще го хвърлите там, откъдето сте го взели. Той няма да може да издрънка нищо за никого. А относно Десантника… — Сидоренко се намръщи. — Там вече решавайте сами. Сигурно вече е гушнал пачките, ама пред вас си трае. Трябва да направите така, че да го накарате да си плати и толкова. Разбираш ли какво ти пея?

Рябчук въздъхна.

— Десантника е печен тип — замислено произнесе той. — Не е толкова лесно да го прекараш.

— Защо да не е? — тихо каза Сидоренко и загадъчно се усмихна.

— Как? — присви очи Рябчук. — Имаш ли някакъв план?

— Винаги има план — неопределено каза Сидоренко.

— Например?

— Например може да се капне в чашата на Десантника клофелин. И той ще заспи. А докато спи, вие ще можете да се избавите от смотаняка, а Десантника — да го вържете. Като се събуди — на бърза ръка ще се разприказва. Взимате паричките и полекичка издухвате.

— А Десантника?

— Десантника ще го предадете.

Очите на Рябчук свирепо блеснаха.

— Ти какво, доценте, да предам аверчето си на ченгетата? Да не би според тебе съвсем да съм превъртял?

— Защо непременно на ченгетата? Нали спомена, че вашия заложник го търсят някакви ръбове — частни охранителчета?

— Поменах ти. Десантника дрънкаше нещо такова. Някаква си там „Глория“ се била лепнала подир смотаняка.

— Тогава предайте Десантника на тая „Глория“. Нека те сами да се договарят с него. Ако поиска да се откупи — ще се откупи, ако не… вие какво сте виновни?

— Добре го намисли — съгласи се Рябчук, чиято съвест набързо се укроти. Той се огледа наоколо, след това тихо рече: — Слушай, доцент, относно онова… как го каза…

— Клофелина ли?

— Тъй де. Можеш ли да намериш?

Сидоренко се усмихна покровителствено.

— Що ми трябва да го търся? Винаги си нося със себе си. Най-доброто средство срещу балъци!

— Ще ми дадеш ли малко?

— Ама, моля ти се! От тая стока имам колкото и косми по главата.

— Давай тогава.

Сидоренко набързо се огледа встрани, след това пъхна ръка в джоба си и извади малка картонена кутийка.

— Остана тук колкото за една доза — каза той, подавайки кутийката на Рябчук.

Рябчук кимна и я прибра в собствения си джоб.

— А ще подейства ли — усъмни се той. — Десантника е яко мъжище.

— Ще повали и слон, какво остава за Десантника — успокои го Сидоренко.

Рябчук кимна удовлетворено. След това изгледа Сидоренко изпод вежди и каза:

— Чувай, доценте, ти за това… на никого, нали?

— И дума да не става!

— Аз после ще се разплатя с тебе. Мърша да стана — няма да те оставя обиден.

— Надявам се, Миня, надявам се. Досега още не си ме пързалял.

— Гепиш — доволно отвърна Рябчук.

Сидоренко повдигна ръка и погледна часовника си.

— Добре — каза той. — Вече трябва да тръгвам. А и водчицата почти свърши. Да те подпра ли с нещо, или сам ще се разплатиш?

— Обиждаш ме, доценте. Ще платя и без тебе.

— Е, хайде.

След като Сидоренко си тръгна, Мишаня Рябчук поседя в кръчмата още около двадесетина минути, обмисляйки предстоящата работа. Когато гарафата се изпразни, той вече бе готов за действие.