Фридрих Незнански
Платинената карта (45)

1.

Няколко пъти Дейвид Флин усещаше порива да разкаже на Вера кой е всъщност. Но… не можеше. Не можеше, но не от страх. Дейвид Флин не се боеше никога и от нищо. Просто не знаеше с каква гарнитура да й го поднесе.

Дейвид бе твърдо убеден, че е гений. При това признат гений. Но качествата на неговата гениалност не бяха такива, че да ги обявява на всеки ъгъл. А ако се наложеше, то щеше да бъде само с гръмки вестникарски заглавия: „Полицията не е в състояние да открие тайнствения гений!“, „Криминалният гений отново прекара спецслужбите!“. И други такива.

Дейвид не се страхуваше да признае на Вера кой е всъщност, но не знаеше как точно да й го каже, без да изглежда кретен или самохвалко.

А имаше какво да разкаже.

Вестникарите заявяваха, че според най-скромните пресмятания дейността на Дейвид Флин струва на английската, германската и френската икономика общо двадесет и пет милиона евро. Дейвид бе склонен да се съгласи с тях.

Специализацията на мистър Флин беше същата като тази на Грув и Максимович — банкови афери с електронни плащания, кредитни мошеничества и така нататък. Но англичанинът работеше с едно ниво по-високо. Той беше „гросмайстор“ на банковото хакерство.

Всичко започна през деветдесетте години. Тогава скромният програмист Джон Уотсън (чиято единствена гордост бе това, че има еднаква фамилия със знаменития литературен герой) живееше в Лондон и работеше в малка компютърна фирма.

Живееше скромно, но беше доволен от живота си. Поточно си мислеше, че е доволен, защото просто не познаваше друг живот. Имаше малко апартаментче, в което никога не допускаше никого. Разбира се, Джон Уотсън общуваше с хората, имаше приятели и познати, но се срещаше с тях или в града, или в техните домове. Джон възприемаше своето апартаментче като една малка църква, в която спокойно може да се моли на своя бог. Наистина вместо олтар Джон имаше бюро с компютър, а вместо икони — лазерни дискове.

Бащата на Джон бе голям човек. И въобще не от бедните. Работеше като бизнес консултант. Но след смъртта на майка му отношенията между Джон и бащата не потръгнаха. Баща му много обичаше неговата майка и не можа да прости онази катастрофа.

Онази съдбовна вечер колата на майка му се бе повредила и тя помоли Джон да я откара до магазина с неговия мотоциклет.

— Добре, мамо — каза той, — само да се преоблека.

След като майка му затвори вратата, Джон вдигна от пода недопитата бутилка с бира и я пресуши на няколко глътки. Че как иначе? Нали бирата щеше да изветрее.

Едната каска бе изчезнала някъде. Джон подаде на майка си неговата, но тя му отказа.

— На тебе ще ти е по-нужна — каза тя. — Навън има силен вятър и ще ти духа право в лицето.

Джон се съгласи и си сложи каската. Обаче вместо вятър навън валеше.

— Ще се намокриш — каза Джон на майка си.

Тя се усмихна и махна с ръка.

— Няма страшно. Магазинът е на две крачки.

Магазинът наистина бе на две крачки, но те не успяха да стигнат до него. Мотоциклетът се подхлъзна върху мократа настилка и се заби в един стълб на километър разстояние от магазина. Майка му загина на място, а Джон се отърва със счупване на ръката и няколко синини.

След погребението баща му го повика в кабинета си, втренчи в него тежкия си мрачен поглед и каза:

— Ти я уби. Бил си пиян. И не си й дал каска. Ако имаше каска, щеше да е жива. Махай се от къщата ми, не искам повече да те виждам.

Знаейки тежкия и безкомпромисен характер на баща си, Джон не посмя да му противоречи. Още същата вечер събра нещата си и напусна дома.

По това време той учеше в трети курс на Математическия факултет в Оксфордския университет. След като излезе от къщи, му се наложи да изостави и университета…

Продължи да живее, без да пречи някому, без никого да засяга, задоволявайки се със скромното положение на редови програмист.

От време на време Джон се срещаше с момичета. Най-често това бяха проститутки, те не му отнемаха много време и струваха значително по-евтино от нормалните приятелки. Джон два пъти преживя истински романи. И двата пъти приятелките му го напуснаха. Захвърлиха го, защото не искаше да ги допусне в личния си живот дотолкова, че да имат правото да престъпят прага на жилището му.

Джон не се отчая. Важното бе, че компютърът винаги е до него.